Как харесах Алек за приятел
Поради литературната си обсесия, особено на по-млади години, харесвах или не харесвах хората според литературния им талант, особено когато бяхме в съответната среда, разбира се. Алек познавам отдавна, обаче когато му четох една повест, мисля, от „Игра на магии“, може и да бъркам, си казах: „този пич е мой човек“. По-сетне така си и говорехме: „пич, това“, „пич, онова…“, разбирахме се най-често лесно. Та тази повест беше за тип, спасил колежка по време на студентска бригада от смърт или инвалидност. Дотук добре, но типът след това, като абсолютен негодник, изисква от колежката и благодарното семейство всякакво угаждане – от нея секс, от семейството – банкети, дори продажба на най-престижната семейна емблема – москвича, за финансово овъзмездяване на „геройството“. И прочее нагли ескалации, от които омерзената в крайна сметка фамилия решава да се отърве, като затрие неприятния „спасител“. Семейството впрочем е типично и също не особено приятно, предвид еснафлъка и провинциалната си квадратност.
Защо разказвам това? – Алек довеждаше до абсурд статичния „добродетелен списък“, и не желаеше никога да спира в търсенията си до нещо, което може да се окаже банален кинонабор от средностастически житейски нормативи. Не търпеше трафарета, всекидневната пошлост на ужким правилното, манипулативните маски на посредствеността във всичките ѝ измерения.
Независимо от темата, сатиричното и страстта към гротеската у него винаги надделяваха. И в „Мисия Лондон“, и в „Мисия Туран“, и в „Ниво за напреднали“, и в сагата за сестри Палавееви, и в почти всичко написано демонстрираше вкус към точно претегления хумор, създаваше ярък и изобличителен разказ за нашите политически, обществени и лични идолопоклонства. Които в крайна сметка се оказват сгодни най-вече за присмех.
Каза ми сравнително наскоро: „Пич, само когато пиша, се усещам щастлив.“
Господ сигурно харесва такова изпълнение на мисията „Живот“.
БОЙКО ЛАМБОВСКИ
Пътешествия с Алек
Ща запомня завинаги цветните, трескави, вълнуващи разкази на Алек Попов за неговите пътешествия – реални и въобразени. Той наистина разказваше всичко като едно пътешествие. Все едно дали някъде из България или в далечна чужбина; превръщаше повествованието си в устен роман/новела с пътеписна канава. Разказваше задъхано, толкова забавно, така въвличащо. Слушал съм такива негови разкази за прословутото му лондонско пребиваване, за американските му обиколки, напоследък – за странстванията в монголските степи, в измисленото търсене на наши евентуални прадеди. Обичаше преди да напише своите романи, да разкаже вариативно евентуалния сюжет, да го види „отразен“ в твоите очи, да усети как глъхне той в твоите уши, да види поражда ли устният разказ у теб картинна представа. Не съм разговарял с него за този ефект, но съм сигурен, че е така. Особено го бе обвзело напоследък туранското приключение, някак не го пускаше, връщаше се към отделни сценки отново и отново; и макар вече да бе написал романа, все още живееше в него. Но така бе и с вечно несвършващите забавно-гротескни патила на сестри Палавееви.
Сега обаче искам да разкажа за едно наше съвместно пътуване, което Алек така и не превърна в писмен текст (а все се канеше), за едно пътуване из цяла Сирия още в последните години на покойния президент Хавез ел Асад (бащата на днешния президент). Бяхме двамата гости на тамошния съюз на писателите, много са забавлявахме с различни детайли от бита на хората, макар да внимавахме да не обидим любезните ни домакини. Доста бързо разбрахме например, че за Президента просто не се говори, не се задават въпроси – например – горе на хълма над Дамаск ли живее, в някакви сгради от типа на нашето НДК или Резиденция „Бояна“? Навсякъде виждахме доста нелепи като скулптурно изображение фигури на Президента. Предстояха някакви негови поредни избори; искахме да си вземем предизборни плакати, където Той бе обхванал в едър план пейзажа на целия град, разположен като силует долу в ниското; хората от нашето посолство обаче ни предупредиха, че заради такъв сувенир можем сериозно да пострадаме.
Из Сирия ни придружаваше симпатичен възрастен преводач от български – Михаил Аид, от християнско семейство, член на Комунистическата партия – присъдружна на управляващата БААС; беше превел десетки книги на всякакви български автори. Алек водеше безкрайни забавни разговори с него, не се опитваше да изкоренява комунистическата му идеология, но леко го поднасяше на тези теми. Пропътувахме къде ли не: и в древната Палмира, и в близката Маалуля, където все още се говореше езикът на Иисус Христос – арамейският, и в Хомс, Халеб (Алепо) и в Латакия, и из пустинята, където видяхме истински стануващи туареги, набюдавахме отдалеко различните окупирани и неокупирани възвишения. Пътувахме с една черна леко поовехтяла лимузина; на предните стъкла бяха залепени два портрета на Президента, отзад – още три. Където и да отидехме, вратите навсякъде ни бяха отворени, в музеите никой не ни поиска пари, влизахме в сякаш „закрити зони“. Алек в един момент не издържа и попита г-н Аид: „Ама вас навсякъде ли ви познават?!“. Той дискретно и загадъчно се усмихна без да отговори. После разбрахме, че сме пътували с кола на ЦК на БААС със съответен номер.
Цяло приключение беше да пребиваваме с Алек из Дамаск – и по пазарите, и в Джамията на Омаядите, и в разните емирски сараи, където ни водеха важни господа от писателския съюз, и да наблюдаваме с изумление пушещите наргилета ученички с униформи в кафене на централния площад (това напълно противоречеше на предварителните ни представи за затворените нрави по отношение на младите жени). Навсякъде Алек Попов проявяваше своето несекващо писателско любопитство; всичко му бе интересно, задаваше отново въпроси и въпроси и често сам си отговаряше. Особено драматична бе следната ситуация: имахме среща с група писатели в един от крайбрежните градове; в един момент ни попитаха как се издържаме като Сдружение на български писатели – основателен въпрос. Алек непредпазливо каза: „Ами получаваме малки субсидии от Отворено общество, от Центъра Сорос“. Някои от писателите скочиха: „Как, ама този същият ли Сорос!?“. Демек, врагът! Водещите срещата домакини някак успяха да потушат надигащото се недоволство и недоверие. Вече в кулоарите симпатичен университетски преподавател – френскоговорящ, висококултивиран, ни каза: „Не се притеснявайте от реакциите на някои от тези писатели. Ние добре знаем кои сте и какви сте, какви демократически промени стават сега във вашата страна. Само преди седмица, ние правихме в нашия университет семинар, посветен на книгите на Цветан Тодоров“. Успокоихме се! И доскоро се питахме с Алек какво ли е станало с тези отделни, съвсем европейски сирийски хора!?
Водили сме десетки разговори по актуални политически теми с писателя Алек Попов, от които оставах винаги с убеждението за неизменната му принадлежност към сега разколебаваната демократическа общност – идентичност, изповядвана без често срещаната нервозна встрастеност. Всичко това е в пълно съответствие с общите интонации на романите му – с меките и по-твърди иронии, с леката дистантност към съдбите на героите, с игрите спрямо моралния им интегритет, с множеството самоиронични подмятания по отношение на автор-повествователя. Ще ни липсват тези многопосочни и многоадресни пътувания с Алек Попов. Беше прекрасно да знаем, че някъде – в София или в старата къща край Морската градина на Бургас, или някъде другаде, Алек седи с хитровата полуусмивка и увлечено пише ли пише. Сега тези пътувания ще бъдат вече предимно с/в неговите книги. Сбогом, Алек, приятелю!
МИХАИЛ НЕДЕЛЧЕВ
Изгубване на лекотата
Скъпи приятели и близки на Алек Попов,
академици и дописни членове колеги на Алек от БАН,
скъпи писатели,
Бих искал никога да не беше се налагало да произнасям реч по този повод. Алек ни събра за последно, казвам го и още не мога съвсем да повярвам. Ще ми се да се намираме в негов разказ, той да е съчинил всичко това, да ни гледа отнякъде, и сигурно ни гледа, и да каже по неговия си начин, айде малко по-леко, не се връзвайте толкова.
Струва ми се, че тепърва ще ни липсва осезаемо. Особено във времена като тези – на разпади и омрази. Алек беше помиряваща личност, съединяваща и събираща. Той наистина можеше да помири непомирими групи и хора.
Тръгнахме и вървяхме заедно в литературата и мога да кажа – с него се ходеше по-лесно. Покрай него се дишаше по-леко. Той сваляше напрежението, разреждаше електричеството. Тази лекота ще ни липсва все повече.
Това поколение писатели, родени през 60-те, които започнахме заедно в „Родна реч”, с юношеските си стихове, Алек с разказите си, сега се разделя с един от най-добрите. Още тогава се знаеше, че е роден писател, някак си го излъчваше. Имахме щастието и нещастието да бъдем млади през 90-те, да минем заедно с любов и омерзение през това важно десетилетие, да издадем тогава първите си книги. Учехме се в движение да бъдем свободни, да се движим свободно и да пишем свободно, излизайки от сковани стилистики.
Бяха красиви и трудни години. Онова, което се случваше, трябваше да намери мигновено своята история, без лукса на изчакването. Алек издаде едни от най-силните си книги точно тогава – „Другата смърт”, „Мръсни сънища”, „Игра на магии”, „Зелевият цикъл”. (Разкази като „Мистериозната цистерна” и „Метаболитните хора” си остават истински метафори на целия провален преход.) Неговите разкази и новели са част от плътта на самото време, не просто на литературата. Не можем да разберем истински това болезнено десетилетие след падането на Стената, това краевековно време, без да прочетем книгите на Алек оттогава. Цялата „митология на прехода“, ако ползваме пак негово заглавие, е там. Както и тази на новите две десетилетия, рамкирани от романите му от „Мисия Лондон” (2001) до „Мисия Туран” (2021). Срещахме се с Алек, докато пишеше този – оказал се последен – роман, и знам колко много държеше на него. Той е един от най-острите антинационалистически романи днес, което го прави свръхактуален.
Всеки от нас, от това поколение на 90-те, знаеше, че нищо не започва от него и че продължава традиция, понякога прекъсната традиция. Така в прозата Алек изнесе към новото време започнатото в българската литература от Алеко (имаше такава антология, струва ми се, от Алеко до Алек) и Светослав Минков най-вече. Не само през сатиричното, но и през диаболичното и градското у Минков например. Алек имаше ухо и око за абсурда, за странното, страшното и смешното, често събрани в едно. И това е един от големите му таланти като писател.
И един друг, най-важен талант – Алек беше добър и свестен човек. Свестен в моята йерархия е от най-високите качества, които човек може да носи. Свестен и добър. И затова ще остане не само сред големите, но и сред обичаните български писатели.
Винаги ми беше леко и спокойно, когато пътувахме заедно навън, във Виена, Париж или Нормандия, отсядахме в евтини хотели, опитвахме се да печелим читатели за българската литература във време, когато никой не се интересуваше от това (и там, и тук)… И сега, когато нещата започват да се случват, просто трябва да продължим заедно с Алек и неговите истории. Защото литературата и писането, както беше написал той, не са просто отражение на живота, а негово естествено продължение.
Светъл път, Алек…
ГЕОРГИ ГОСПОДИНОВ
Думи, изречени при поклонението пред Алек Попов, 24 март 2024 г.
С Алек Попов в Париж
Погребението на Алек Попов ме намира в Париж, затова ще опитам да повървя за малко с него тук, ще си припомня едно-друго, ще го изпратя донякъде.
Докато крача из пълните с туристи улици, си спомням за един от разговорите ни за писателския занаят – беше в началото на едно лято в Созопол, беше в началото на познанството ни. Имаше нещо, което тогава той каза и с което аз не бях съвсем съгласен, но пък съм го запомнил и се връщам към него през годините.
В интерес на истината Алек Попов беше един от онези няколко писатели, с които можеш да говориш за писане. За писането не като призвание (за това няма как да се говори), а като работа. С него можеше да се обсъжда процесът, направата на едно произведение, всички негови компоненти – от жанр, през структура до език. Когато заговореше за писане, погледът му оживяваше, емоцията му подскачаше, ставаше по-енергичен, страстен. Ядосваше се, че не се обръща внимание на писателския занаят, че се подценява жанровата литература, че не се пише забавно в България и че критиката не гледа сериозно на смешното.
Като главен редактор на издателството, което го публикуваше, бях свидетел как Алек работи по всяка своя книга (и бъдеща, и предишна), как усърдно преработва, съкращава, шлифова, ретушира преиздания, публикувани по-отдавна. Правеше го, за да стане „по-хубаво”. (Той много хубаво изговаряше думата „хубаво”.) Отнасяше се с внимание към всичко, свързано с книгите си – често седнал до редактора си с последните коректури, или до художника на корицата. Беше автор, лоялен към хората, с които работи, но и взискателен.
Умееше да чете на глас книгите си както само малцина писатели могат. Неговият тембър и мекотата на гласа му допълваха вече полираните изречения и плавно, но сигурно понасяха читателя по течението на повествованието.
Алек Попов написа някои от най-смешните сериозни български книги.
Но да се върна към онова, с което не бях съгласен с него в Созопол.
Разговорът беше дали в писането темата е важна, или стилът. Аз смятах, че няма по-важно от стила, че темата не може да се развие, ако е третирана лошо, или безстилно, че само ще се похаби, твърдях, че няма по-важно от езика и начина, по който се третира той, т.е. по-важно е не какво, а как – и разбира се, примерите ми бяха от Флобер до Набоков.
Алек помисли малко, завъртя главата си по онзи много характерен свой начин и кротко каза, че темата е много важна. Не помня как продължихме нататък, а и няма значение.
И макар в онзи момент да не приех напълно мнението му, поглеждайки назад сега, аз мога да кажа, че – неволно, или не – оттогава нататък съм отнасял въпроса за темата към всяка от идеите, върху които съм работил. И се случи така, че съм изоставял някои свои започнати неща, за да се съсредоточа върху други, които се оказаха по-важни заради темата си.
В известен смисъл аз все още продължавам наум този само започнат разговор за важното в писателската работа. И основно чиракувам на езика, но винаги с мисълта, че е възможно Алек Попов да е бил и прав. Осъзнавам, че дните ни са преброени, че флиртове със занаята са губене на време, че само големите теми заслужават да им се отдадеш напълно.
Сбогом, Алек!
И благодаря!
ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ
