София Димитрова
Когато ни се стори, че няма повече какво да се каже по темата за войната, се появява роман като „Рана“ на Захари Карабашлиев, за да покаже, че е далеч от изчерпана. Не казва нещо напълно оригинално или неразисквано досега, но подхожда към военните конфликти, в които България участва през 1913 и 1916 г., с нужната деликатност и проницателност. Целта му не е да човърка в нанесената ни рана, а да ѝ помогне да заздравее, оставяйки белег, напомнящ за дадените жертви.
На пръв поглед това е познатият Карабашлиев – засяга участта на емигранта – тук бежанец от одринските села, лутащ се между миналото и настоящето, но този път на фона на една национална катастрофа. Липсват натрапчивият образ на Америка, въздългият обем и експериментирането с литературни жанрове. В резултат на това крайният продукт е по-стегнат и издържан. Историческият жанр определено подхожда на авторовия стил на писане, който се отличава с кинематографичния си ефект, като едновременно плавно и динамично преминава от сцена в сцена, от действие в ретроспекция. Всички персонажи са плътни и реалистични – дотолкова, че задълго остават в съзнанието ти. Трудно някой би могъл да забрави образа на главния герой подпоручик Сава Сотиров, кръстосващ добруджанската пустош с малката Лена на рамене и кървящата рана на гърдите си.
За разлика от други романи, които задълбават във военната тематика привидно само с цел да шокират, тук няма впускане в излишни подробности за кръвопролития и издевателства. Тук войната през повечето време се води някъде в далечината, а безчинствата се предават някак от разстояние, без да губят от емоционалното си въздействие. На фокус е личната човешка драма и общата народна травма. Но авторът не стига дотук, а вниква отвъд българската трагедия, за да покаже, че не сме единствените жертви и не сме единствено жертви. Романът подчертава идеята, че по време на война по-силното разделение на „ние“ и „вие“ се дължи на пропагандата, която изисква образът на врага да е голям и страшен, защото „страхът е огнивото на човечеството“. Сред враговете са и приятелят от детството Саджит, чиито кротки родители са пълната противоположност на турския башибозук, вилнеещ из селото, и румънският писател Доро Гаврилеску, чрез чиито писма надзъртаме от румънската страна на фронта, и руският, а после и турският войник, които проявяват чисто човешко състрадание към изгубената Лена. Сред „нашите“ са и редник Начев, който отмъква ботушите на тежко ранения Сава, и командирите, които забраняват на войниците си да помогнат на българите, опитващи се да стигнат до спасителния бряг. Елиза, любимата на Сава, коментира как в представите на Европа между двете Балкански войни се превръщаме от „малкия герой“ в голямото чудовище людоед, от освободители – в завоеватели. Границата между лоши и добри се размива и не е чудно, че въпросът на Ленчето „Кои са лошите?“ запъва Сава. Чак в „Осколките“ в края на книгата Карабашлиев дава недвусмисления отговор – лошите са тези, които „винаги сочат с пръст други, които да обвиняват за лоши“. Лесно е да се поставим в позицията на жертви, когато говорим за тези събития, по-трудно е да приемем факта, че от векове българи, сърби, гърци, румънци и турци населяват тази спорна земя и е невъзможно да бъде поделена по удачен за всички начин. Както раната на героя, така и земята „безмълвно кърви“.
Романът получи такъв положителен читателски отзвук и наградата „Златен лъв“ за най-голяма обществена значимост не само заради историческата прецизност и изключителната си хуманност, но и заради фактора припознаване. Много български семейства, в това число и моето, биват прогонени от родните си места точно в тези съдбовни години. Бежанците, с които Сава се сблъсква, когато пристига в София, могат да са предците на всеки един от нас. Тази рана се оказва повсеместна, а не само върху гърдите на героя.
Въпреки тази „тежка“ тематика, четенето на „Рана“ не те оставя в безнадеждно настроение. За това спомагат отношенията на Сава с другите – приятелството му с Терзиев, любовта му към Елиза и разговорите с четиригодишната Лена, които внасят нежност и лекота в една иначе мрачна история. Това преплитане на силни чувства и тънък хумор напомня за постановката „Народът на Вазов“, която също разисква националната катастрофа от 1913 г. И романът, и пиесата възпитават в родолюбие, а не в гръмък патриотизъм. И двете са изпълнени с надежда към бъдещето. В писмото си Елиза се надява „един ден дори мисълта човек да убие друг човек ще бъде немислима“. А Сава разказва на Ленчето приказка за момичето, което отказва да се завива с одеяло, изтъкано от забрава, понеже без скръбта си няма да усети напълно щастието. Така и един народ не може да надживее колективната си травма без паметта за миналото и за незапомнените жертви, на които Карабашлиев посвещава книгата.
Захари Карабашлиев. „Рана“. Изд. „Сиела“. С., 2023.
