Станимир Панайотов
Без да съществува чисто литературно отношение спрямо творчеството му, в „литературността“ си – пресякла многожанровостта на неговата работа – Иван Станев е идеологически перверзник и просветèн опошлител. Кодовете трябва да бъдат заразени със светотатско-блажени вируси. Вирусите, болката, разочарованието – това e ентропичната челяд на една цивилизация, която сама не заслужава себе си. Съкровеното поначало е онтопорнография. Творецът Станев започва там, където всичко антропоморфно е изначално изтребено. Пълната свобода на безнадеждието е отблъскващо притегляща и непонятно безболезнена. „Избитите обитатели“ отпочват война срещу закона за непротиворечието и безмилостно прерязват гръкляна на оксиморона.
Ръждиви баржи ще полетят към небесата. Маскирани актьори със сякаш зашити усти ще играят безсмислени машини. Хорове ще произнасят думи без даже да им пригласят герои. Морският бряг тихо и безцелно ще ридае, докато еякулира в пясъка. Пустата земя буквално ще излети и ще изостави тази галактика като взривен космически кораб. Накрая, след около шест милиарда години, даже няма да остане помен от слънчевия диск: еротичната космофиналност на всемира ще изтлее без свидетелство и остатък. Ще остане само сърпът на една луна в нейната абсолютно непридружена самотност.
В работата на Иван Станев има една предварителна скопеност (но не и резигнация): свободната скопеност на осеменяването на света с богохулните идеи на един безбожен промисъл. Методична стремителност на промисъла, която можем да определим като волунтаристки детерминизъм: човек пожелава завареното и работи с него чрез вяра. От една страна, всичко на този свят е предопределено; от друга страна, нищо не е предопределено какво можем да правим с тази предопределеност. Когато между детерминизма и волунтаризма се раждат изкуство, философия, литература, тогава идва редът на по-тежките проблеми: естетиката на края, човешкият съдбовен произвол се нуждае от ред. Мнозина са опитвали да подредят тази естетика, и въпреки че не искам да свеждам Станев до някакъв „български“ автор (автор, а не писател), следва да се каже, че той е от малцината успели естетически да покажат и подредят антропологическия безреден ужас, присъщ особено на литературата на злото. (Важно уточнение тук е, че това изкуство е за малцина, и то за малцина от малцината. Неговата популяризация е неизбежно вирусен вектор на заразата с космическия порядък на едно безразлично изтърпяване на екстериорното. При все това в тази радикална малцинственост сякаш има една изстрадана предварителност на катастрофата, разиграна като подигравка срещу съществуващото и неговата притворна и фалшива разюзданост.)
Определен вид индивидуация спрямо катастрофата и апокалипсиса предизвиква методичното изследване на финалността. Признавам, че от ранни детски години изпитвам неустоимо и съдбовно привличане към крайността, към финалността, поради причини, за чието изясняване тук не е мястото. От доста години вече ме занимава смисъла на това какво означава да бъдеш „никой“: какво значи да живееш със съзнанието за това, че изиграваш живота и света си като кукла на конци, наказана със свободата да пререже конците си във всеки един момент? Почти бях забравил, че този ми интерес започна през 90-те години заради Иван Станев, чиято книга „Избитите обитатели“ ми подейства като някакъв вид концептуална зараза за неща, тогава преживявани почти само в емоционален и театрален регистър. Тази книга ми демонстрира, че има една споделена, но абсолютно усамотена равност на катастрофизма. Че съществува едно въплътено опечаление, чиято общност, при все че съществува исторически, вероятно не е нужна никому. От тази книга се научих, че да бъдеш никой, не е да бъдеш грешка, а че битието е грешката. Ако не можеш да отрежеш конците, то тогава си обречен на концепти: но няма никакъв смисъл да ги представяш като съдбовни, защото те не са такива. Антропологическата машина е това лутане между конци и концепти. Липсата на тази съдбовност, която в естетиката на разпада често се разглежда като безусловен детерминизъм, липсата на патос и траектория на изцеление у Станев са определен вид магия. Магия на едно математизирано изтляване на всичко.
Но нали все някой изпитва, преживява и възприема края, катастрофата, финалността? Усещането ми за някакъв „никой“ в писанията на Станев (по-скоро по-ранните такива) преди беше парадоксално и сякаш затормозяващо. По-късно и днес мисля, че той, подобно на Музил, е намерил начин да канализира този „никой“ и неговата тъй важна нищожност не просто политически в своя театър, а преди всичко философски, като произведе топология на тази „никаквина“, особено в режисьорската си работа. Обитание на избитостта, на изтребеността/изтреблението (extinction), като траектория и предначертание на едно настояще, заразено от екстремния финал на едно бъдещо апокалиптично време. „Избитите“ са избити някъде, в някакво обитание, но прави ли ги това хора, някои? Не. Избитите са подчинените на иноземния волунтаризъм на едно бъдещо предварително: окървавено време на човешката безизходица. То заслужава някаква поетика, и Станев я произвежда.
Дори и в пиесите, които са незавършени фрагменти, катастрофата е методичното касапничество на екзистенцията. Катастрофата е едновременно закономерна и безразборна, а понякога направо смешна до подигравка. Но тази касапница няма лице. Кой е касапинът на битието и физиката? Мисля, че Станев не е вярвал, че има отговор. Касапинът не лицее, а безлицее. Лицето на изтреблението не е такова на индивида, а на меланхоличния предусет за безлик и обезобразен край: това е лицето-пример на безлицеенето, това е лицето на обезличението. Неутолимото, прелъстително месарство на апокалипсиса. И вендузите по кожата на света пеят неговата песен в стъклен вакуум. Лицеенето е свидетелство на непрежалимото предотвратяване на някаква крехка финалност; но за избитите обитатели лицето е безсмислено, защото няма промисъл, който да възсъедини изтребление и индивидуация. Станев се явява „закъснял модернист“, в някакво пространство преди високия модернизъм, не просто поради политическа изолация и заради идеологическото подриване на езика, а защото диагнозата на самия този модернизъм е, че той самият свисти с една скопена скорост към пропастта на необратимо – но и силно желано – изтребление. Човекът е диагностициран като предварително избит, но това не значи, че той е никъде: също както и не значи, че той е някой.
Най-впечатляващото у Станев за мен беше подигравката с всичко това. И даже не самата подигравка, а демонстрираното безпардонно удоволствие от нея. Каквото е можело да бъде невинно е подложено на една студена порнификация. Онова споменато бъдещо предварително време е безпоследствен и неунищожим касапин на нашето сега.
Чрез своите фигури, очертания, примери на естетическата леш и онтопорнография на света Иван Станев създаде нещо като квазирелигиозна обител за онези от нас, които някак си живеем – а и май го искаме, – с предварителното бъдеще на изтреблението; онези от нас, които сякаш желаем нещо, което винаги се оказва самото нищо, и което не можем да докажем. Колко безмерна красота има в заварената порнокатастрофа на свирепия безкрай и течния apeiron, който ни се налага някак да обитаваме и контролираме, беше демонстрирано методично именно от него. Да се озовеш родèн, да изтраеш съществуването, да направиш нещо от него: Станев се нарежда със своя волунтаристки детерминизъм и катастрофична съблазън до имена като Запфе и Лиотар. Нещо като дом на нещо като обитатели обител не прави, но пък те не са – не сме – и точно хора, а компрометирани парчетии екзистенция, оправдаващи конците и концептите си. Звучи като присъда, но в нея естетиката се равнява на първа философия: и именно защото от апокалипсиса може да произтече толкова човешко вдъхновение, нечовешката подигравка към страданието ни се показва като крехък хуманизъм за един заварен, болен свят.
Послепис: Четох и чух, че Станев бил отсъстващ, липсващ, даже непризнат. Никога няма да разбера и приема умишленото и самоволно скопство на този български дисконтинуитет. Да кажеш, че някой, който е творил в България, избягал е от нея, връщал се е в нея постоянно, а после е липсвал, е непонятно. Българската култура разполага с малко на брой културни работници, които не жалеят по някаква форма на „вътрешна е/имиграция“, а творят активно и Иван Станев е един от тях. Вероятно посткапиталистическото оскотяване и възприемане на културните реалии като декласирани места на властта биват хиперболизирани, а така и бъркани с липсата и отсъствието. Но да бъде свеждана критиката на ниския – или направо никаквия – социален статус на артиста до умишлено производство на липси и отсъствие, е абсолютно безхаберен вид самовидиотяване. Що се отнася до признанието, няма и не може да има истински автор, който да го очаква.
