POIESIS / POLEMOS: Миглена Николчина в разговор с Ани Васева и Боян Манчев за поезията на Иван Станев
Поредицата POIESIS / POLEMOS на „Културния център“ на СУ „Св. Климент Охридски“ продължава с разговор с Надежда Радулова за поезията на Миглена Николчина (17 април 2024, Театрална зала, 18.30) и с Георги Арнаудов за поезията на Яна Букова, Силвия Чолева и Марин Бодаков (15 май 2024, Театрална зала, 18.30). Това е вторият разговор от поредицата POIESIS / POLEMOS, която „Литературен вестник“ публикува. Бр. 9/2024 на ЛВ беше посветен на поезията на Кирил Мерджански, където е включен и разговорът между Явор Гърдев, Христо Тодоров и Александър Кьосев. Специални благодарности към Моника Вакарелова от „Културния център“, която се зае със снемането и редактирането на този материал.
Александър Кьосев:
Не зная кое е точно то.
но то не е това, за което си мислят те,
но не и онова,
за което сме говорили вече,
не и другото,
за което се досещаме само,
нито едното, нито другото, нито третото,
не е то,
нито мистична материя,
нито смътно предчувствие,
еднакво отпред и отзад,
то е като топката свита,
като бучката смачкана,
като топлото мляко,
като студеното мляко
и не е като мляко то.
Реших по изключение да открия разговора, като започна със стихотворение – за което не знам дали е наистина стихотворение. Може би то представя Иван Станев най-добре: той не беше нито това, нито онова, което си мислеха те, нито топлото мляко, нито котката под печката. Беше нещо, което трудно може да се каже. Не беше само поет, не беше само режисьор, не беше само философ. Беше различен човек и на нас ни беше приятел, а сега ни e мъчно за него. Радвам се, че неговата поезия, която няма достатъчно видимост в българското пространство, ще бъде обект на обсъждане в нашата серия, наречена POIESIS / POLEMOS. Винаги представям серията, защото тя постепенно създава своя формат. Социумът или обществото живее с много езици, повечето от които създават усещане за твърда действителност. Някои от тези езици обаче не създават такова усещане, някои са провокации на тази твърда действителност и без съмнение езикът на поезията може да бъде такова предизвикателство. То е политическо, защото засяга, така да се каже, структурата на света. Защото по някакъв начин взривява онези категории, които ние сме свикнали да мислим кое е реално и кое – не. Ние смятаме, че поезията живее в социалния свят, като подобна възможност, която показва, че реалността не е това, с което сме свикнали. Не е то, не е второто и третото, а е нещо друго. И нашата идея е да дискутираме важни и съвременни български поети, които са други и са извършили подобни предизвикателства. Досега говорихме за поезията на Цочо Бояджиев, после за Кирил Мерджански, днес е ред на Иван Станев. Вероятно той е най-провокативният от всички. Миглена Николчина избра да говори за неговата поезия – а това е само едно от много неща, които радикалният мислител Иван Станев е правил, – с философа Боян Манчев и известната режисьорка Ани Васева.
Миглена Николчина: Благодаря на Александър Кьосев, който е винаги във вихъра на великолепни идеи, които събират хората. Всъщност трябва да кажа, че когато ме покани, самият той ми предложи да говоря за Иван Станев. И аз се съгласих, може би – по ред причини – лекомислено. Едната от тях е емоционална. От години не бях виждала Иван Станев, т.е. той беше преминал в едно отсъствие чисто биографически. Мислех си, че съм привикнала към отсъствието му, но ето че все пак вчера се уплаших. Казах си: „Да не се окажа като Натанаел от „Пясъчният човек“ на Хофман“. Не знам дали си спомняте, Натанаел започва да рецитира своя творба и ту му се струва, че е в пълен контрол над това, което казва, ту разбира, че изобщо не е в контрол, че нещо друго говори в него и то е страшно и съсипващо. Случвало ми се е да изпадам в такива ситуации, когато си мисля, че съм в контрол, а се оказва, че нещо друго говори в мен. Радвам се, че ще мога да посрещна страха си – страх от връхлитането на реалността на тази загуба, – редом с Ани Васева и Боян Манчев, които поканих, защото ми се струва, че със своя споделен огромен диапазон от театралната сцена, през филмовото изкуство, художествените текстове, есеистичните текстове, до тежките теоретични философски текстове, те ще могат да отговорят на тази многостранност на фигурата на Иван Станев, която Александър Кьосев вече очерта. Обхватът на работата на Иван Станев е наистина мащабен и в този мащаб той работи в някаква постоянна – разглобявана, но все пак – цялост. Имаме уговорката, че ще говорим за Иван Станев като поет, но аз съм сигурна, че оттук нататък ще трябва да се правят и много други разговори, които да подхващат от различни страни неговото творчество, което тепърва ще събираме.
Тук трябва да спомена и другата причина, поради която се уплаших – наред с опасението дали съм се справила с внезапността на неговата смърт. Аз не познавам онова, което Иван Станев е създал на други езици. Голяма част от работите си той правеше на немски – той е в Германия още от 80-те години; но Станев работеше също и във Франция, знам, че работеше по проекти в Австрия, преди малко ми казаха, че сайтът му е и на испански, така че неговите дейности не само се разпростират между различни форми и жанрове, но и са разпилени на различни езици. И при това той работи на различни езици за всяка конкретна творба – но това е друга тема, за която се надявам, че ще стане дума днес.
Ще спомена няколко повратни момента в неговата българска кариера. Сигурна съм, че някои от вас ще си спомнят и за други такива моменти. Не знам колко много или малко е познат на по-широката българска публика, но със сигурност знам, че срещата с негови творби е имала трансформиращо въздействие върху хора, които много често съвсем случайно са попаднали на тях. Станимир Панайотов ми е разказвал как като ученик в Сливен попада на „Избитите обитатели“ и това го потриса, просто променя светогледа му. Моника Вакарелова преди малко ми каза как е попаднала в „Червената къща“ на прожекция на „Вилата на мистериите“ и по същия начин е изпаднала в трансформиращ шок от тази среща. За нас, приятелите му от 80-те години, такава среща беше „Раната Войцек“, но преди „Раната Войцек“ аз по същия начин бях поразена от поставянето на „Любовта към трите портокала“. Много хора намериха тази постановка за прекалено нормална на фона на други неща, които по-късно Иван Станев правеше, но за мен тя беше изумителна. И успоредно с тези театрални представления течаха и текстовете на Иван Станев – не само поезия, но и една особена теория, каквато тогава и други правеха, но той със сигурност беше много ярък представител на този вид дадаистичен теоретизъм (мисля, че определението е на Владислав Тодоров). Т.е. като говорим за Станев, че е драматург, че е режисьор, че е поет, че е теоретик, че е философ, не трябва да забравяме, че всичките тези негови страни постоянно си сътрудничат и всяка една от тях, за да цитирам по памет Дерида, е едновременно oбемаща цялото и по-малка от себе си.
Ето ви пример. Внимателно прочетох отново поемата Moon Lake, написана успоредно с филма Moon Lake, който спечели голямата награда на филмовия фестивал Cinemística в Гранада, Испания, близо 15 години след своето създаване – и тъжно, и парадоксално – само няколко дни преди смъртта на Иван Станев. Поемата, която имаме публикувана на български и на немски език, хем удвоява филма, хем го допълва, хем всъщност в много отношения е съвършено различна, дори може би го оспорва – тя едновременно го обяснява, но и поставя свои собствени загадки. Тук само ще спомена някои централни референции. Важна матрица за разбирането специално на поетическото творчество на Иван Станев е „Пустата земя“ на Елиът, това се вижда и от филма Moon Lake. Всъщност ние можем да разберем от Moon Lake кои са любимите поети на Станев, защото той ги е изсипал вътре и те са цитирани – всеки на собствения си език, в оригинал. Но във връзка с поемата трябва да споменем и други заглавия. Поемата е за лашкането по всички ширини на един кораб-призрак (във филма той е вече заседнал край Камен бряг), който е и космически кораб-призрак – капитан е Robinson – изписано на латиница, Гагарин – изписано на кирилица, Никой. Робинзон Гагарин Никой, като Никой директно отпраща към Емили Дикинсън и нейното стихотворение, цитирано във филма. Веднага бих поставила без никакви оправдания и извинения тази изумителна поема и невероятното странстване на кораба Moon Lake през отломъците на множество разрушени цивилизации (най-вече нашата, но и други – всякакви пропаднали и изгубени истории и утопии) в поредицата, която включва „Старият моряк“ на Колридж и „Пияният кораб“ на Рембо, изобщо всички тези легендарни призрачни кораби.
Иван Станев е фундаментален утопист. Оттам идва неговият катастрофизъм, защото утопиите му са отдавна вече потънали Атлантиди – всъщност потъналата Атлантида се появява в самото начало на поемата. Въобще има множество истини за епохата ни, които Иван Станев е бил разбрал преди 15 години, а аз започвам така мрачно да виждам едва днес. Нещото, което ме ужаси при този прочит обаче е от биографичен порядък. Местоимението „аз“ се появява много рядко в поемата, но аз разпознавам в тези редки появи действително автобиографични моменти. Например, когато лирическият герой грабва камерата, тръгва към заседналия митичен кораб и една богомолка го ухапва по лицето – мисля, че това наистина се беше случило при снимките, около които впрочем имаше много такива странно-ужасни инциденти. Но най-вече с днешна дата ме ужаси финалът, който е отново в аз-форма и завършва с:
Die Toteninsel. Обрасъл с кипариси остров
на мъртвите. Към него те карат
с продънена лодка. Имаш покана за пир
по време на чума в пет
звезден хотел. Гостите
чакат на масата, тялото
липсва. Нещо те гложди. Дали е без
платна почивката в мир? Дали съм
добре обзаведен с този лек
дървен ковчег? И най-вече,
дали са се сетили да напръскат дъските
със спрей, с антидърво
ядна защита?
Гостите дяволито се кискат: Ц, ц, човече! Стига си питал!
Поемата за края на цивилизацията, на земята, на вселената има като финал изправянето пред личния край. Засега ще спра тук, въпреки че съм готова много дълго да говоря за тази поема, която – типично за срещата на жанрове и изкуства у Станев – е в пет части, пет действия, т.е. театралното присъства в самата ѝ структура. Чисто теоретично стоят много въпроси – какво значи „закъснял модернист“, както Иван Станев определя себе си в „Избитите обитатели“. Как да го разбираме? Преди малко спрях някъде в 80-те години при „Раната Войцек“. Но да припомня, че през 1994 г. благодарение на Виргиния Захариева излезе книгата „Избитите обитатели. Из тетрадките на един закъснял модернист“. После идва постановката „Изкопни материали“, през 2006-а излезе филмът „Вилата на мистериите“, през 2009-а филмът и поемата Moon Lake и всъщност оттук насетне огромната част от работата на Иван Станев вече не се случваше в България.
Боян Манчев: Ще подема нишката на разговора, тъй като много от темите, които въведе Миглена, се свързват пряко с това, което бих искал да споделя с вас. Всъщност и Александър Кьосев ме улеснява значително, защото прочете именно стихотворението, с което смятах да започна. То е един особен образ – образът на неуловимото, на това, което се изплъзва. Това именно е и основната линия в няколкото фрагмента, които ще ви предложа. Ще прочета няколкото стиха, които Миглена, със сигурност с право, не се одързости да прочете – не драматичният заключителен епизод на поемата Moon Lake, а застиналият, сходен на еклога финал:
Разтопеният диск
на старото слънце
от нещо черно на
яден. Малко преди залез
срещу него изгрява лунният
сърп – ръждясал, на
щърбен, про
яден.
Несъмнено поемата се отнася към радикалните утопии на модерността и техния провал. На свой ред ще ви предложа един друг „вход“ към творчеството на Станев, който се отнася пряко към финала на Moon Lake.
Ще се върна към книгата „Избитите обитатели“, която Миглена спомена. Не мога да твърдя със сигурност, че първите текстове, представени в нея, представляват стихосбирки. Едно е сигурно: те са концептуален подбор на самия Иван Станев. Прочетеният от Александър Кьосев текст, който няма заглавие, е първият текст на сбирката „Още рими нощем“. Ще ви прочета фрагмент, който, струва ми се, има пряка връзка с Moon Lake – става дума за първия фрагмент от сбирката „Нашето човечество“:
Струва ни се, че нашето човечество е най-нещастното човечество. А и как иначе. Можем ли да си представим по-ужасна и по-разрушителна картина от тази, която наблюдаваме днес. Има ли място на Земята, където хората да живеят добре. Гладът и насилието се редуват с отчаянието от благополучието. И кога мисълта е била по-близка до безумието. (…) Нашето предложение в този случай е аквариум с крушка. (…) Не би ли могло следователно тогава, когато нещо в аквариума не е в ред, да загасим крушката и после, когато всичко е утихнало, да я светнем отново?
Ще споделя с вас няколко фрагмента, които коментират текстовете на Иван Станев. Озаглавих ги условно „Фурор и меланхолия“.
Сатурн е наричан звездата на философите. Меланхоличната звезда, черното слънце на онези, които размишляват и знаят. Философията е поезия. „Философията е поезия, Театърът е мъртъв, а архитектурата е музика, но вкаменена.“ Това, както знаете, е заглавие на програмния текст на Иван Станев в книгата „Избитите обитатели“. Именно неговото подзаглавие („Из тетрадките на един закъснял модернист“) се появява и като подзаглавие на цялата книга. Искам да наблегна върху закъснението, отнасяйки го към една друга линия, която трудно се свързва с утопията, но която по парадоксален, бих казал напрегнат, подривен дори начин, у Иван Станев се преплита с нея: това е меланхолията. Това е състоянието под знака на звездата на философите, на Сатурн. През поезията на Станев – от „Избитите обитатели“, през „Още рими нощем“ и „Нашето човечество“ до Moon Lake – преминава, като почти обсесивна линия, темата за изтеклото време. Тъмнината на времето, което убягва от себе си в сърцето на модерността, от своя страна устремена към някакъв светъл, ясен хоризонт; за сатурновото сърце на тази модерност. Тъмнината е двойният такт, аритмията, децентрацията, сянката. Ще припомня етимологията на думата „модерност“, която произтича от латинското наречие modo – идеята за нещо, което се случва в този миг, сега, но и току-що вече се е случило. Неуловимостта на мига сега. Модерността, знаем го от Бодлер, един от концептуалните персонажи на Иван Станев, е това, което е неуловимо. Неуловимостта беше сърцевината и на поетичния текст, който Александър Кьосев прочете пред нас. Модерността е епохата, която открива съвпадането на това, което е, и това, което не е. Като екзистенциална ситуация, разбира се, като онтологическа ситуация.
Това е епохата на крайността и епохата на края – и оттам обсесията на Иван Станев с края. Апокалиптичният апотеоз, но и меланхоличният апотеоз на края. Именно тази аритмия, или тази противомяра, дава тласък на модерния ексцес, на неистовостта на модерността. Това е призракът, който терзае модерността и който я дълбае отвътре – той броди из текстовете на Иван Станев. „Закъснелият модернист“ е онзи, който познава ексцеса, неистовостта, но той също така знае и че ексцесът е стил. „Стилът, това е ексцесът. Ексцесът е стил неразбираем. Той е съзерцаем“ (Този фрагмент е цитат от „Философията е поезия, театърът е мъртъв, а архитектурата е музика, но вкаменена. Из тетрадките на един закъснял модернист“). Вкаменената музика – музика, която се е изправила пред лицето на Медуза или пък Сирена и Медуза в едно.
Колкото до архитекста на Moon Lake – разбира се, става дума и за (преобърнатия) мит за аргонавтите, и за мита за Орфей и Евридика – който излиза на повърхността във филма. У Иван Станев несъмнено се сблъскваме – с теоретичен терор с дадаистки ген, с терор над езика – това, което Владислав Тодоров наричаше „възпаление“, неистовост на езика. Операции по повърхността на езика, бих казал, прекъсващи, прорязващи – ирония, парадокс, преобръщане, трансгресия, в хоризонта на ексцеса. И все пак у Иван Станев изненадващата, по-слабо позната меланхолична линия е не по-малко устойчива. В текстовете неизбежно стигаме до острови на смълчаване, на неясни очертания, на поетическа мъглявина, в която се очертават неясни силуети, форми и възможности: „Краят на света“, „Избитите обитатели“… Това е парадоксът на закъснелия модернист: в творчеството му неизменно присъства напорът към бъдещето, но бъдещето вече се е случило и на мястото на модерната утопия се явява хоризонтът на меланхолията – оттам и парадоксалният апокалиптичен синтез на края, който открихме в последния фрагмент на Moon Lake.
И така: изчерпаното бъдеще, вместо форми – смътни очертания, вместо ярка светлина – сумрак. Мрак в аквариума.
Сатурн е наричан звездата на философите. Меланхоличната звезда, черното слънце на онези, които размишляват и знаят, оставила, според Аристотел, своя неясен отпечатък както върху Хераклит, така и върху Демокрит, както върху Сафо, така и върху Сократ и Лукреций, според Марсилио Фичино. Всъщност Фичино не се съмнява, че всички велики философи и творци са били меланхолици. Но ако това е така, то е защото те са били под въздействието на melancholia fumosa, огнената или пламенната меланхолия, която според Алберт Велики е имала решаващо въздействие върху дейността на фантазиите.
Ще завърша с още три кратки меланхолични еклоги от „Нашето човечество“.
ТЪМНОСИНЬО
Обикновено го свързват със свечеряване и маслено-зелени листа на буйни растения. Може би имат право. Някои обичат да вали дъжд, за да бъде всичко мокро и като че ли съвсем ведро. Понякога дъждът носи със себе си последните отблясъци на залязващото слънце и когато капките се разбиват в земята, от тях се освобождава слабо дневно сияние. Във всичко това няма нищо лошо. Но за нас тъмносиньото е неоспорим знак за нечие страшно предателство.
ПРЕДСТАВЯМ СИ
Представям си едно все по-старо, все по-вяло човечество. Децата се раждат стари, а старите не умират и стават все по-стари. Непрекъснато е есен и капят листа. Продават се само ръждясали автомобили и развалено сирене. Не се спи. Не се събужда. Боклукът се изхвърля отново на улицата. Земетресенията не ги плашат. Чумата също. Не се грижат за болните и болни няма. Няма нещастни, няма щастливи. Няма за какво да се пита. Знае се: всичко е на доизживяване.
РАЗХОДКА
Надвечер. Небето още е светло, но под боровете е тъмно. Топло за сезона, времето напредва бавно. Понякога се виждат сиви гъби, а зеленият им мъх прилича на вода. Няма хора или са си отишли. Една хралупа е празна. Навеждам се, за да проверя дали няма зайци.
Миглена Николчина: Интересно, Боян Манчев подбра подчертано лирични моменти у Иван Станев, но всъщност поезията му включва широк регистър от възвишеното през изцепката до абсолютно просташки вулгарното. Вулгарното го има на много места, и то е такова, че да не изглежда стилизирано. Включително в поемата Moon Lake, но и на други места: един откровено уличен просташки език. Мисля, че трябва да го изтъкнем като черта на този закъснял модернизъм. Наред с това Иван Станев е от този вид модернисти, да ги наречем Джойсовия или Томас-Елиътовия вид, които непрестанно залагат подводни камъни за интерпретатори, съзнателно им създават поле за работа. Не знам в нашата мързелива интерпретаторска култура дали ще се намерят – много се надявам да се намерят – хора, които да се заемат сериозно с разплитането на тези мрежи от препратки към други текстове – литературни, научни, исторически, митологични… Като илюстрация ще спомена един момент, който по случайност мога да разчета, защото съм се занимавала с това, и то неотдавна. Според мен в повечето случаи такъв момент може да мине съвършено незабелязан, а и не е нужно, разбира се, да бъде забелязан, защото може да се чете само повърхнинно и при все това да въздейства. Ако обаче прочитът се натъкне на по-дълбоките пластове, това ще прибави нови измерения, нови възможности за разбиране. Ето го този откъс от поемата Moon Lake:
Хайде плувно състезание. Кой
ще стигне първи Нос Добра
Надежда, кой ще се завърне! Виж, виж,
пази се! Плуваш право към главата
на една медуза! Свръх
развита слизеста пихтия. Божа твар
или горгона? Има странен вкус на панацея,
на желирана амброзия. Ей, страхотно! Вкусиш ли от нея
се превръщаш в бог
или животно.
Тук, от една страна, се препраща към Овидий – в „Метаморфози“ това е метаморфозата на Главк, който вкусил някаква трева и се превърнал в морско божество. Това божество, доста животинско на вид, се опитва да прелъсти с разказа за своето преображение една девойка – девойката Сцила, която никак не е впечатлена от разказа и вида му и на свой ред ще се преобрази в чудовището, блъскащо скалите (Иван Станев контаминира нейния образ с образа на горгоната Медуза). Към тази Овидиева метаморфоза препраща Данте, и то точно в един ключов пасаж, където Данте въвежда неологизма trasumanar, от който произхожда днешното понятие „трансхуманизъм“. Думата следователно тръгва от разказа за едно превръщане, при което може би ставаш бог, а може би животно – всъщност май по-скоро животно, поне у Овидий със сигурност е така. У Станев тази препратка бележи един утопизъм, който е вече в развалини и е вече провален, бъдеще, което е било и е бъдеще в миналото, съвсем като кораба Moon Lake, който е едновременно неслучил се космически кораб и ръждясала бракма на брега на морето.
Нека спомена само в скоби колко е важен този пейзаж за Иван Станев, този северен черноморски пейзаж там някъде между Камен бряг и Варна. Станев постоянно се завръща към него. Включително има поетическа книга изцяло на немски, която се казва Post scriptum и която аз имах голямо желание той да преведе. Всъщност затова го запознах с Донка Ангелова, която тогава издаваше „Алтера“. Но резултатът беше, че те направиха филм – Moon Lake, – а книгата остана непреведена. Интертекстът на тази книга са елегиите на Овидий от брега на Черно море. Илюстрирана e с фотографии на бащата на Иван Станев от 50-те години, когато морето на практика е било замръзнало. Овидий е винаги някъде на фона на това, което Иван Станев пише и мисли. Но тук ще спра и ще дам думата на Ани.
Ани Васева: Благодаря сърдечно за поканата и за възможността да попадна в именно тази компания. Не по-малко благодаря на Миглена Николчина за цитата от „Пясъчният човек“. Чудесна възможност за неочакван вход към поезията на Иван Станев. Нека си припомним, че в момента, в който Натанаел рецитира своята поезия, губейки контрол и връщайки се в контрола, има и един зрител и това е Клара. Клара се отнася с изключителна ирония към стихопроизводството на Натанаел. Този двоен режим – на дълбочина, присъствие между контрола и неговата загуба, и ирония – е много добър подстъп към моето любимо произведение от Иван Станев „Представление и наказание“.
В него Иван Станев е Натанаел и Клара едновременно. Ако модифицираме определението на Боян Манчев, в това произведение изключително силно се проявяват и еуфоричната страна на Иван Станев, и неговият силен ироничен инстинкт. Едновременно и крайният жест, и иронията към него. Това, което прави силно впечатление при първи сблъсък с този текст, е асенразцветниковското словотворчество, или словесен тероризъм. Абсолютно безцеремонна саморазправа с езика, която действа едновременно по повърхността и в дълбочина. Този асенразцветниковски подход към езика използва играта, скока, необичайните остри завои, нонсенса не само и единствено с цел игра заради самата игра, а е съчетан с дълбок поглед върху романа на Достоевски. Постижение е в толкова кратка, синтезирана, силна и ударна форма да се събере огромно количество и качество от натрупванията в оригиналния текст. И тази сложна операция се постига със страхотна привидна лекота; това е особено майсторство – нещо толкова тежко, сложно, многопластово, да се предаде в неговата тежест, сложност и многопластовост, но със замах и като че ли с подскок, с високоскоростен полет през текста. Също както с Moon Lake – ако човек е достатъчно добре запознат, може да намери множество пластове и натрупвания, но същият текст може да се приеме и за своето face value, т.е. за онова, за което се представя на пръв поглед. И в двата случая въздействието е силно, но има и особено удоволствие при разкриването на сложността под повърхността на лекотата и играта. Това е и изражението на направеното от Боян Манчев сдвояване на фурор и меланхолия – очевидно, както и в романа оригинал, става дума за невъзможен за осмисляне и трансформация крах, който не може да доведе до нищо, тъй като престъплението е наказанието, няма следващ полезен ход. Има някакво отчаяние, отказване, съзерцаване на провала. И същевременно то избива през абсолютна жизненост, синтезирана с хаплива, остра, повратлива ирония. И тази комбинация създава уникалния, оригинален отпечатък на този текст, който освен че носи огромно удоволствие, е способен да произведе множество цитати, които за нас в Метеор са се превърнали в част от ежедневния жаргон.
Макар това да не е поводът за нашата среща, длъжна съм да отбележа, че естествено, всеки, който се занимава с театър в България, по някакъв начин се е сблъскал с някакво влияние или отзвук от работата на Иван Станев – било то директно, било то чрез посредници или чрез продължаващите отзвуци от неговата практика. „Представление и наказание“ е много специален текст за театър. Това е затворен текст вселена, абсолютно верен на оригинала, на романа на Достоевски, но същевременно е и текст, който носи своето представление не само в заглавието си, но и в цялата си плът. Текст за театър, който е не просто основа за спектакъл, а носи спектакъла си в себе си. Една от характерните черти за театралната практика на Иван Станев е, че той сам пише текстовете за голяма част от своите постановки и в този смисъл създава тотално цялото произведение.
Понятието за авторско кино до голяма степен дължим на френското списание Cahiers du Cinéma и неговите автори режисьори, които го изковават в противовес на американската филмова индустрия, в която режисьорът на един филм далеч не е неговият автор, защото зависи от твърде много условности, голяма част от които икономически. За да се разграничат от този икономически императив, в защита на властта на автора срещу властта на продуцента/студиото, Cahiers du Cinéma и неговите автори настояват на правото и задължението на режисьора да създаде изцяло своя филм и да носи пълната отговорност за това, което е произвел. Театърът на Иван Станев е „авторски театър“ в именно този смисъл, влаган от Cahiers du Cinéma (в противен случай, разбира се, понятието би било безсмислено) – театър, замислен и произведен от режисьора си изцяло.
Отново в същата линия, „Представление и наказание“ е текст, който е представление, защото съдържа цялата своя театралност в себе си. Текст-представление. Няма двеста входа към този текст, има един и той е Иванстаневски и е вложен в текста. Това очевидно не е пример за онези „добре написани пиеси“, патерица за режисьора, които му позволяват в неговите моменти на колебание и страх от потенциален неуспех да се справи с театралната материя. Този текст е точно обратното – той е изложен на абсолютния риск на театралното действие в това, че трябва да се осъществи в този си вид и в този си вид той произвежда една затворена система, която или тотално ще се състои, или не ще се състои изобщо. Доколкото poiesis-а като светотворчество е свързан със създаването на свят от много елементи и в много проявления, театърът на Иван Станев, разбира се, е поетически театър – като създаване на свят, на език – театрален, визуален и вербален, на своеобразна актьорска граматика и пластика.
Миглена Николчина: Едно друго лице на това странно съотношение между сценично, драматургично, филмово и текстуално е проблемът за двойничеството и близначеството. Например филмът Moon Lake и поемата Moon Lake са едновременно двойници и близнаци. Иван Станев ни организира да създадем още един близнак с група теоретични текстове върху филма. Много интересна тема е как тези нива се срещат и разминават. В поемата има много моменти, които разпознаваемо отвеждат към филма. Във филма, да кажем, идват работници с оксижени и почват да разграждат ръждясалия танкер, това го има и в поемата. Има и моменти, които човек само с мъка може да разпознае. Има и тотални несъвпадения. За да се върна отново към злокобния финал на поемата, който толкова ме разстрои, – във филма той е съвсем различен. Там той е двусмислен, има нарочна неяснота. Всичко това халюцинация ли е? Ще отлетят ли в космоса тези същества, които са последните останали от човечеството? За разлика от филма, финалът на поемата е ужасяващо мрачен. Но от друга страна, има и комедийни моменти на фона на това бродене на кораба-призрак сред развалините на човешките цивилизации винаги в перспективата на това, че Земята ще загине, Слънцето ще загине, ще загине Вселената…
Боян Манчев: Действително двойниците са устойчива фигура у Станев. Има сянка, има форма на удвояване на жанровете: поемата и филма, представлението и романа. Тези прескоци се забелязват при Иван Станев. Както Миглена спомена – има и трети близнак, това е теоретичната книга Moon Lake. Сборник есета (2009).
Миглена Николчина: Мога да прочета авторите на текстовете в нея: Богдан Богданов, Едвин Сугарев, Албена Стамболова, Доротея Табакова, Райна Маркова, Тодор Тодоров, Камелия Спасова, Мария Калинова, Дарин Тенев, аз и Боян Манчев.
Въпрос от публиката: Искам да задам един въпрос относно връзката Иван Станев – Хайнер Мюлер, защото знаем, че той живее в Берлин, прочел е неговите книги, превежда много от пиесите му, а и Мюлер също се занимава като драматург, като интелектуалец с проблема за края на света. В пиесата „Квартет“ първата ремарка е „бункер след края на света“.
Боян Манчев: Съзнателно се въздържахме да не навлизаме в театралното пространство, защото поредицата е посветена на поезия. Но както Ани напълно справедливо показа, при Иван Станев е много трудно поезията да бъде отделена от другите режими на езика. Затова трябва да се върнем към думите на Станев „Философията е поезия, театърът е мъртъв“.
Разбира се, не можем да мислим за театралното творчество на Иван Станев без връзката с Хайнер Мюлер. Смея обаче да мисля, че жанрът, в който работи Иван Станев, макар да има близост с Мюлер, все пак в голяма степен се отдалечава от неговата работа; по-скоро има привидни сходства, свързани с епоха, в която двамата работят. Несъмнено определящата за поетиката на Хайнер Мюлер работа с мита и с трагическото не е централна при Станев. У Станев класическата традиция навлиза, както стана дума, през епически и лирически образци, например през Овидий. Могат да се споменат и други немски автори от поколението на Мюлер, които ми се струват по-близки до Станев. Например „Гибелта на Титаник“ – великолепната поема на Енценсбергер, представляваща алегория на съвременния свят, дори би могла да бъде възприета като своеобразен хипотекст на Moon Lake.
Миглена Николчина: Иван Станев е изключително всеяден читател, да го кажем така. Той е чел какво ли не и всичко, което е чел, непременно трябва да влезе в това, което създава. Ние се опитваме да се опрем на една или друга аналогия, на една или друга близост, но всъщност това, което Станев прави, е някаква съвършено негова сплав.
Александър Кьосев: На мен много ми хареса това, което Ани Васева каза, и искам непременно да се закача към него. Ще прочета нещо от поемата „Представление и наказание“:
Убий, Разколников, убий бабичката!
Нека да шурне вадичката
на мръсната ѝ кръв.
Тя ще лапне хвърлената стръв,
ще приема фалшивия залог –
убий я, за да станеш бог!
Какво че извършил си нещо зловещо.
Това е най-малкото нещо.
Ние те уверяваме, ние те умоляваме,
убий тази гнида,
не бъди и ти мида!
Ако искаш нещо да значиш,
границите трябва да прекрачиш.
Ха така – хоп!
Чоп, въртолет и поп!
Да убием, без да гнием!
СУШАТА ДО ГУШАТА
И НУШАТА
ХЕЙ ХА ХО
ИКЕБАН
Аз си спомням как се потресох дълбоко, когато за първи път прочетох това през 1988-89 г. – Иван Станев ми беше дал един ръкопис, написан на пишеща машина „Марица“. Тогава аз непрекъснато се карах с него, а сега разбирам, че това се е случвало по необходимост. Това е така, защото аз съм литературовед, а литературоведите вярват, че литературата е убежище на съкровения смисъл, а шедьоврите са убежище на свръхсъкровения смисъл. Иван Станев не само че не вярваше в това, а му се подиграваше. Преди малко Боян прочете цитат от неговите по-теоретични неща, който казва, че ексцесът не се разбира, ексцесът се съзерцава. Ето затова имаше конфликт между един литературовед, който иска да разбира, и един поет, театрал, философ, който иска да представи. Това беше необходим конфликт. Много по-късно си дадох сметка за това, а също и че такива понятия като „теоретичен дадаизъм“, като „ексцес“, като „провокация“, и особено понятието „възпаление“, са били от онова, което тогава по някакъв начин ни е обединило за малко, защото после всеки тръгна по свой път. И аз искам да кажа две думи за понятието „възпаление“ като за ранен контекст, в който възникна поезията на Иван Станев и в който се пишеха и други неща, например изключителните текстове на Владислав Тодоров.
Какво значи възпаление? Сега е много лесно да се обясни, защото има компютърни вируси – компютърните вируси влизат в кода на компютъра и го побъркват, той започва да прави неща, които не бива да прави. Тогава нямаше компютърни вируси, имаше само обикновени вируси, които създаваха болести. Но ние си представяхме, че има и вируси, които са идеологически и които проникват не в идеологията, която отдавна се беше разпаднала, а в идеологическия език, съставен от клишета. И тези вируси започват да раждат мутанти (по израза на Владислав Тодоров) вътре в тъканта от идеологически клишета – напълно автоматизирани, нищо незначещи, – т.е. да създават една особена ракова революция отвътре. Това беше нашият шанс да се борим с този език и залогът беше политически. Влизаме в банализирания комунистически език и го взривяваме чрез вируси, образи и „образобразия“. Навремето това беше нещо като политическа програма.
Иван Станев се отклоняваше от тази програма. Той не беше толкова политически, колкото бяхме ние, или по-точно беше политически в съвсем друга посока, много по-универсална. Ако той разрушаваше някаква утопия, както всички казваха, това беше утопията на смисъла, т.е. херменевтичната утопия, според която дълбоките неща са дълбоки като космос и онзи, който тръгва да чете „Фауст“ или Достоевски, потъва и изчезва в бездната на тези текстове. Нищо такова не става при Станев. Вие чухте какво се случва на Достоевски – с него се извършва едно чудовищно издевателство, което се разпада в дадаистично безсмислие на финала.
И това е направо удивително, както каза и Ани – основните репери на смисъла в „Представление и наказание“ се пазят и въпреки това произведението е превърнато в комическа феерия, издевателство и скандал. Шедьовърът изведнъж започва да ражда налудничави комически ефекти, безсмислена пошлост и заедно с това се превръща в представление. В представлението става съзерцанието на ексцеса, за който стана дума. При това става дума за ексцес, който по някакъв начин се представя като една удивително стройна, монотонно-предвидима поезия, базирана върху скандирането на хора и съседни рими. Забележете, че в българската поезия съседните рими имат лек инфантилен оттенък. Те по-скоро принадлежат към детската поезия, а в чуждата поезия – например в немската – на сериозните поети просто им е забранено да пишат със съседни рими, ако не искат да звучат съвсем по детски. Докато тук философският план на „Представление и наказание“, бруталните изцепки и издевателства, пошлотията и разпадането в безсмислие са предадени на един налудничав инфантилен ритмичен език със съседни рими. Това е Иван Станев. Той винаги е в състояние да се прекрачи извън шедьовъра, той не му е важен и трябва да бъде не разбран, а разигран – така че да премине собствените си граници. Ето това ми се вижда много важно за неговата поезия.
Миглена Николчина: Веднага ще добавя, че това е така и заедно с това при Иван Станев я има и другата страна, в която, напротив, той вярва в дълбинните интерпретации. В Moon Lake виждаме една притча за гибелта на сегашния свят така, както в „Представление и наказание“ виждаме притча за края на соца. Ние сме склонни да виждаме Иван Станев откъм абсурдистката страна на ексцеса, но все пак той очакваше този ексцес да бъде разчитан във фундаментални теоретични и философски кодове. И неслучайно доста активно организираше своите читатели, както нас организира около Moon Lake и както навремето вас ви организира да пишете в „Култура“ за „Раната Войцек“.
Ани Васева: Прочетеният от Александър Кьосев фрагмент от „Представление и наказание“ е брилянтен пример за това издевателство над езика и може би над материята, идваща от Достоевски, и едновременно с това за работата с нея на изключително високоскоростно ниво. Тук може да се види именно това изключително сложно прескачане между различни персонажи на Достоевски в рамките на многобройните кратки текстови отрязъци – т.е. в един силно сбит, интензивен, синтезиран текст точката на говорене (кой от персонажите на романа се изказва) преминава от вътрешния глас на Разколников, към Порфирий Петрович, после към имагинерен опонент и т.н. Под повърхността е изградена много сложна схема, идваща от самия роман, но тук тя е концентрирана в рамките на четири-пет реда, които на всичкото отгоре препускат със собствената си адски висока скорост. И всичко това се случва през разпада на езика, граничещ с безсмислица, и заедно с това през чисто детското удоволствие – звуково, почти тактилно удоволствие, което носят този вид инфантилни рими.
Камелия Спасова: Ще взема отношение към този първи въпрос за връзката на Иван Станев с Хайнер Мюлер, за да стигнем до връзката на Иван Станев и Ани Васева. Гледах малко преди да дойда това томче с пиеси на Мюлер от 1989 година, където в началото има предговор от Иван Станев, където той задава въпроси към Мюлер. В случая никак не е важно какво Мюлер отговаря, важно е какво пита Иван Станев. Един от въпросите е: „Добре, Вие работите с техниката на колаж по особен начин, за какъв се броите – за модернист или постмодернист?“. Тук ми се струва важно самоопределението на Иван Станев, това че той е избрал да бъде закъснял модернист съзнателно. Има го този момент, свързан с жеста на заявяването и самофигурирането. Ние без проблем можем да видим в творчеството на Станев играта с колажа, инфантилното, разиграването на традициите, разпадането на утопиите, изобщо всичко онова, което тегне към постмодерното. Обаче защо му е да бъде модернист? Струват ми се централни две неща: този момент с радикалните утопии – дори те да са провалени; и една основополагаща вяра в твореца. Тя е вяра в онова, което творецът може да направи чрез езика. В тази връзка е важно това, което Ани предложи: Иван Станев наистина създава своя система, в която или влизаш, или не влизаш, но при всички положения това е един цялостен изграден свят. И забележете, няма значение дали става дума за филма, книгата, критиката, разговора след филма, петото гледане на филма, разговорите след това край морето с актьорите, философските спорове с приятели и критици – всичкото това е един дълъг процес, в който Иван Станев стои със сериозността на твореца, който изгражда определен свят. Подобен жест ми се вижда модернистки.
Другият въпрос, който Станев задава на Мюлер, е как стои въпросът с лирическото и епическото в неговата драматургия. Мислейки върху своеобразната поезия на Иван Станев, ние неслучайно виждаме, че тя представлява някакъв интертекст, който се разполага и влиза в диалог с други медии. Ето, при Moon Lake в крайна сметка независимо кое предхожда и кое следхожда, това е един филм, пропит с поезия.
Трети въпрос от Станев към Мюлер е защо му е важна България. И там се подема фигурата на Орфей, която е ключова във филма Moon Lake. Орфей като персонаж в сонетите на Рилке, но и Орфей като тракийски певец. Тази фигура е свързана с особен акцент върху работа с погледа. Подобна концептуализация върху погледа е съществена при Moon Lake като текст и като филм. Какво извършва погледът в момента на рефлексия и отправяне навътре към гледащия субект. Какви картини събира погледът при вглеждане в цялата история на културата ни в един свят на радикален разпад. Утопичната идея, че в този свят на разпад цялото знание на човечеството може да бъде събрано, остава. Всъщност Иван Станев го вярваше – вярваше, че няма смисъл от образование и политика, но има смисъл да събере тези и тези хора, които все още разбират нещо от тези и тези неща. Важно е точно с тях да се направи един истински, сериозен разговор. Вярваше, че има смисъл да покани Доротея Табакова да ни научи на малко старогръцки, Боян Манчев да ни научни на философия, Ани Васева на театър и т.н.
Това, с което ще завърша – в един разговор, който се появи в „Култура“, си мислeхме колко своеобразна е работата на „Метеор“. Тя сякаш е единична, няма нищо преди и след нея, защото няма традиция, в която тя да се впише. И все пак си мисля, че начинът, по който Ани Васева радикално изработва своя език и целостта на това, което прави, има връзка с начина на Иван Станев, с неговия подход към театъра и творчеството.
Мария Калинова: Бих искала да добавя нещо във връзка с близнаците като метафора за закъснението и с това да формулирам отговор на въпроса в какъв смисъл Иван Станев се смята за „закъснял“ модернист. Ние можем да мислим за закъснението като парадокс на близнаците. В своята популярна формула, добита след разглеждането на Бергсон, ако единият от близнаците е пътувал със скорост, близка до тази на светлината, при среща с брат си, според теорията, той ще е по-млад. Ако единият близнак е изстрелян в Космоса, а другият е оставен на Земята, то първоначално те се намират в една точка – на среща, на времева синхроничност, на някакво съвпадение, но когато близнакът се завръща от космоса, той от гледна точка на земното време е уж закъснял, докато всъщност е по-млад. Така си мисля за Иван Станев. Неговият модернизъм е модернизъм, който се завръща, но само защото е бил по-бърз, защото се е движил с по-голяма скорост и някак си е пресякъл едно историческо време.
Боян Манчев: Слушайки Камелия, си припомних този много интересен момент в Moon Lake, в който погледът е удвоен, но от технологиите на погледа – през изреждането на зрителни апарати. Да помислим изобщо за образа на кораба – ако следваме митическата логика, ще трябва да помислим и за аргонавтите, и за Златното руно като алегорична форма на утопията на смисъла, максимума на смисъла. Казаното от Александър Кьосев и Камелия Спасова привидно си противоречи (Кьосев каза, че Станев подрива голямата утопия на смисъла, докато Камелия – че той се опитва по някакъв начин да я удържи). Струва ми се, че и двете неща са верни. Закъснението се състои в това, че Иван Станев (или поетическият или философският субект в творчеството му) се изправя пред големия обект на смисъла, пред един възвишен обект, но той се оказва празен. Тъй като не следвахме хронологична линия, а влязохме от различни посоки в текстовете, може би не стана ясно, че „меланхолична линия“, свързана с края, изтляването, умирането, присъства в най-ранните му текстове. Ексцесът, „тероризмът“ на думите, жестовете и идеите са свързани най-вече с текстовете около театралните му експерименти от началото на 1990-те години, след което той отново се връща в меланхоличната линия, в която експлозиите заглъхват в изличаването на формите – и това е краят на света. И остарялото човечество, което изтлява, което се самоизличава на края на света.
И един заключителен паралел – особено забележителна във филма Moon Lake е работата на оператора Стефан Иванов с пейзажите – вглъбени образи, бих казал мислещи образи. Вглъбените образи на Черно море за мен са основният персонаж на Moon Lake.
Миглена Николчина: Оттук можем да тръгнем в различни посоки, например отношението на Иван Станев към технологията, белязано от същата двойственост. Аз съвсем отговорно мога да кажа, че – както мнозина от моето поколение – ние вярвахме, че в някакъв момент в рамките на нашия живот ще отидем до Луната, след като в детството ни вече имаше толкова мисии, проведени без никакъв проблем. Голф играха на Луната! Ето ви една потънала утопия, един от меланхоличните моменти в поемата – изреждането на сухите лунни морета, където хибридният въображаем кораб минава. Във филма има две двойки Орфей и Евридка. В едната – в старата двойка – Орфей губи Евридика, опитвайки се технологически да надхитри условието, че ще я измъкне от царството на мъртвите, ако не се обърне назад да я види. Той се опитва да се изхитри, като си слага особени очила за задно виждане – ето я отново връзката с погледа – вследствие на което Евридика изчезва, вселява се в него и той става трансджендър. От тази гледна точка можем да тръгнем в какви ли не посоки, това произведение е просто бездънно. Очевидно този разговор е само началото, надявам се да има кой да го продължи.
