Романът ви „Извън обхват“ излиза 12 години след дебютния „Добавено лято“ (Сиела, 2012). Какво трябва да се случи за тези 12 години, за да се смени лятото в първия със зимата във втория, образно казано? Време на какво е бил въпросният период за вас?
Случиха се доста неща. Случи се завръщането ми към литературата. От 13-годишен искам да съм писател, но до 25-годишна възраст съм се занимавал все с математика. На 31 замених точните науки с българска филология, която влязох да следвам задочно в ПУ „Паисий Хилендарски“. Именно през есента след „Добавено лято“. Случи се и порастването ми. Замених центрирания около себе си живот с родителството – дъщеря ми се роди точно преди изпита по антична литература. След време заедно с нея прохождахме в училище – тя като първокласничка, аз като учител в гимназиален етап. В края на този период поживяхме в поредица от локдауни, когато се сблъскваха собствени страхове с тези на други хора и не беше време за писане.
Една от централните теми в романа, заложена още в заглавието, е зависимостта на съвременния човек от интернет и социалните мрежи. Мястото на действието – хижата в планината без обхват – се превръща в тестова среда за откъсването. Доколко възможно и успешно може да бъде това? Романът разсъждава достатъчно върху темата, но нека го направим накратко и тук…
Откъсването изцяло и завинаги надали е възможно. Не можем да сме адекватни на съвременния свят, ако сме постоянно извън обхвата му. Все по-малко остават професиите, които да не са свързани с обилно екранно време. Но можем да си позволяваме временни паузи (каквато предлага всъщност и романът ми), през които да възстановим вътрешното усещане за себе си – кои сме, къде се намираме в момента, какво ни е важно, ей тези (свръх)земните въпроси за смисъла на всичко. Когато си подредиш вътрешния свят, по-лесно минаваш през предизвикателствата на външния.
„Всички все някога трябва да слезем от тук“, казва един от главните ви герои – Добрев, човекът, който и буквално, и преносно е учителят в този роман. Другата героиня пък добавя: „животът долу си е същият и дебне. Колкото и да се криеш тук горе, там долу капанът отново ще щракне, когато се върнеш“. Романтичен идеал ли е идеята за бягството изобщо? Всеки от героите ви бяга от нещо, когато се оказва горе, но…
В брой 3 на „Литературен вестник“ от тази година съм поразсъждавал нашироко за опозицията горе – долу в литературата и как точно през Романтизма планината се превръща в предпочитан обект на изобразяване, когато става дума за нужда на героя да намести своите възприятия относно важен житейски избор, който има да направи. Т.е. горе е едно ескейпистко пространство, обаче само за временни бягства. Вечните са невъзможни. И както във „Вълшебната планина“ войната привиква долу в редиците на армията проспалия зараждането ѝ Ханс Касторп, така и в „Извън обхват“ реалността намира начин да подсети временно оттеглилите се от света , че не могат вечно да се крият. Паузите избистрят съзнанието, летаргията обаче го замъглява. Човек има нужда от почивка, но не трябва да се превръща в сънливец (съсел).
Как си представяте съвършеното безвремие?
Може би като слънчев следобед без ангажименти, с увлекателна книга в ръка. Преди време работех по график, в който почивах в работни за обичайните професии дни. Беше доста любопитно да стоя извън трафика на работното тичане по задачи на другите и в тази временна капсула на безвремие да наблюдавам обичайната борба на човек с вечната липса на време за всичко.
Вярвате ли, че хората се делят на добри и лоши? В романа това деление е много ясно – дори несъвършенствата и дребните простъпки на добрите са част от тяхната симпатична, човешка доброта. Видимо е и посланието, че обединена, общността е по-добра и силна спрямо злия индивид. Какво мислите – черно-бял ли е моралът?
Може би само Страхил е изведен като персонаж, който е еднозначно оцветен – при това той е просто типаж, който символизира нещо, с което общността трябва да се пребори. Не съм убеден, че за солидна чат от читателите герой като Георгиев може да мине за бял. Убеден комунист, соцносталгик. Да, аз не го окарикатурявам, давам му възможност извън дрехите на идеологията, която е облякъл, да се провери дали ще издържи човешкия си тест, но пък със съдбата му ясно показвам къде е мястото на тази идеология в днешно време. И макар да е пилот, не може да мине над облаците и да види слънцето, докато при затварянето на художествената рамка в края на романа облаците са ниско и лесно преодолими за двете момичета.
Вярвам, че крайностите трудно приютяват истината. И в най-черното ще има капка бяло, в най-бялото пък – капка черно. Както е в популярния символ Ин и Ян. Морализаторстването обича да облича бели дрехи, но пък знаем, че идеално чисти хора няма.
Поне в няколко от героите и събитията вероятно можем да открием автобиографични нотки. Стара Загора, учителството по български език и литература и т.н. Добрев, университетски преподавател, който става гимназиален учител за кратко, е може би далечен ваш прототип. Той е обичан заради това, че помага на учениците си, че е нещо като техен изповедник, психолог. Има ли общо собственият ви преподавателски опит със създаването на точно този образ?
Може би по-скоро се получи обратното – създадох художествен образ, който сега се опитвам да следвам в реалността. Както Ботев първо е създал „До моето първо либе“, пък после е последвал стъпките на лирическия си герой. Създадох този персонаж през 2014-та, а съм учител от 2016-а. Да, последвалото придобиване на учителски опит няма как да не ми е повлияло при развиването на Добрев като герой, но пък е напълно естествено, че съм си давал сметка как прожекторите, търсещи да осветлят аналогии с мен, ще са насочени именно към него. Затова и най-много съм се пазил да отпускам от себе си при наливането на характер и биография у Добрев. Но пък не се пазя да се уча от този измислен герой как да се държа с учениците си.
Имам си и друга хватка при писането, която пази автора от любопитни погледи – след като ръкописът е готов, размествам качества, ситуации и мотиви на действие между различните герои, като, разбира се, сам се дебна цялата тази хирургия да се получи достоверно.
Иначе – много е важно за съвременния учител да бъде добър психолог. Дори по-важно от теоретичните му знания по дисциплината, която преподава. Така ще е и по-полезен за учениците си, и стоящ по-далеч от професионалното прегаряне, защото учителстването вероятно е една от най-емоционално изцеждащите дейности. Е, освен ако човек не избере популярната стратегия на много ръководители на големи групи хора – страха от фигурата му като гаранция за ред и изпълнителност. Аз обаче не обичам тази стратегия.
Мога да добавя, че в различните възрастови групи има различни предизвикателства. В по-малките класове наставничеството и контролът са задължителни, ако човек не иска „да изтърве“ класа. Гимназиалният учител обаче, и особено в класовете от 10. нагоре, трябва да си дава сметка, че в тази възраст подрастващите следва постепенно да се превърнат в автономно мислещи и управляващи живота си граждани, при това със съзнанието, че са част от общество. Балансът между опазването на реда в класната стая и даването на възможност на достигащите пълнолетие хора да осъзнаят, че могат и сами да организират времето си, че свободата минава през отговорности, е доста труден, получава се по различен начин в различните класове, води до ядове на учителя, но винаги трябва да се търси като цел.
Какво си мечтаете да се случи в българското образование и в частност училището в бъдеще?
Ако се вгледам в моята си писта, ще ми се в часовете по литература до осми-девети клас да има повече съвременни произведения, които са по-близко до децата. Знам аргументите на противната теза, но моята мечта, бидейки читател, е да има повече читатели. Това ми се ще да се случи в българското образование – да дава шанс на повече деца да усетят, че художествената литература е удоволствие. Вече след 14-годишна възраст можем да надграждаме с класическите произведения.
Втората централна тема в романа е тази за насилието над жените. Смятате ли, че достатъчно се говори по тази тема, или, напротив – има нужда все повече да се говори за това? И какъв е вашият (мъжки) поглед към нея?
Всъщност не смятам, че това е централна тема в романа ми. Централна тема е в, да кажем, „Направени от вина“ на Йоанна Елми – там тази тема държи целия роман. В моята книга е просто част от пъстрата мозайка (в тъмната ѝ част), от среза, който съм се опитал да направя на обществото. На късни години си дадох сметка, че има хора, израснали тежко, сред насилие – било то вербално или физическо, било в училище или вкъщи. Единствената критика към първия ми роман, „Добавено лято“, която ми се е забила здраво в главата заради недоумението ми тогава, беше нещо от сорта „хайде, хайде, чак пък толкова безоблачно детство да е имал главният герой!“. И се почувствах едва ли не виновен, че съм извън обхвата на насилието и разговора за него. А потърпевшите имат нужда да обговорят травмата си. А и превъзпитаването на общество, свикнало на порядки на насилие, минава и през постоянното говорене за това насилие. Трябва да се говори за това, но и не трябва да има сърдене, че съществуват и други теми. В „Идиот“ на Достоевски княз Мишкин казва на постоянно искащия да говори за неизлечимата си болест Иполит: „Подминете ни и ни простете нашето щастие!“.
Като баща на дъщеря и учител правя каквото мога темата и ясната ми позиция по нея да стоят на дневен ред пред подрастващите. Първият български роман, който препоръчах в образователния си подкаст (правя го само за свои ученици), е именно „Направени от вина“.
Въпреки будността на героините ви, тяхната образованост и интелигентност, те – както Наталия – се оказват необяснимо склонни на наивни и опасни избори спрямо мъжете. Дори когато тя вижда и усеща злото, си затваря очите. Как рационализирате този факт?
Наталия е жертва още от ранна възраст. В ранна възраст имаш по-малко избори, понякога никакви изходи. Не си пожелавам (и на никого) такова чувство на безизходица, каквото е почувствала героинята ми в първите си сблъсъци с насилието – и в училище, и вкъщи – места, от които нямаш как да избягаш, когато си на 14-15. Първия изход, който тя вижда от тази ситуация, избира веднага. Не можем да я съдим за бързата и неточна оценка в избора ѝ на спасител – бягството ѝ е спешно.
Един от героите, макар и донякъде на шега, говори за „особености на женския мозък“, за разликите между мъжете и жените, които като че ли никой друг сериозно не оборва? Съществуват ли тези полови разлики в емоционалността, в отношението към проблемите и т.н.?
Реципрочността при оптиките на четене изисква да кажем, че във въпросния откъс (ако правилно се ориентирам) се говори за особености не само на женския, ами и на мъжкия мозък, заради които, макар и изцяло на шега, една от героините си позволява сравнението „като идиоти“ (за мъжете), изказване „повечето мъже са с празни кофи“, както и да бие, макар и приятелски, шамари зад врата на единия от героите мъже. Никой не я оборва, защото ситуацията с изказаните внушения и за двата пола е тип „приятелски закачки“. Факт е, че предразсъдъци има, но кога да се бием с тях, кога да се шегуваме, е въпрос на лична чувствителност, не полова.
Романът ви може да се чете и изцяло като поколенчески. Представени са историите на няколко поколения герои – от социализма до днешните 20-годишни. Къде е пресечната точка на всички тези изгубени по свой начин поколения?
Пресечната точка е, че не са изгубени. Освен ако не приемат тази роля на жертва да бъде доминираща в гледната им точка за собствените им светове и животи.
Една от идеите в романа е, че всеки човек има свой (кратък) разказ. Кой е вашият разказ към този момент от живота ви? И включва ли още писане?
Писател, учител, баща на командваща го често дъщеря. Но тя ще порасне, ще поеме по пътя си, а аз имам още много писане да изпиша.
Разговор на АНТОНИЯ АПОСТОЛОВА
