Михаела Тодорова
Постановката „Бащата“ се играе в Народен театър „Иван Вазов“. Спектакълът получава наградата „Аскеер“ за режисура и за сценография, както и номинация за „Аскеер“ и за „Икар“ на САБ за водеща мъжка роля – Владимир Пенев. Режисьор на спектакъла е Диана Добрева. Драматург е Мирела Иванова. Сценограф е Мира Каланова. Композиор е Петя Диманова. Водещият актьорски екип се състои от Владимир Пенев, Юлиан Вергов, Теодора Духовникова, Радина Кърджилова, Мария Каварджикова, Константин Еленков.
Известно е, че Диана Добрева е театрален режисьор и актриса, която е удостоена с множество награди. През последните години е предимно театрален режисьор. За режисьорски дебют през 2006 г. със спектакъла „Медея“ получава награда „Аскеер“. Режисьорката поставя на Голяма сцена на Народния театър трилогията на френския драматург Флориан Зелер. Началото е поставено с „Майката“ през 2012 г., следвано от пиесата „Бащата“, написана през 2015 г., и най-новата постановка – „Синът“ от 2019 г. По-специално внимание самата тя отдава на „Бащата“, тъй като я посвещава на своя баща, който страда от заболяването, което засяга героя на пиесата. Решенията на Диана Добрева са фини, семпли, изчистени, като тя залага на актьорската игра и извеждане на конфликта чрез вътрешното напрежение у героя в съответствие или разминаване с външните му постъпки, държание, поведение. Музикалната среда и светлината са изключително важна част от „Бащата“, така че няма как още през визуалното да не отбележим, че това е съвременна драматургия, която под „прожекторите“ на съвременните театрални техники се опитва да постави важни екзистенциални въпроси, наболели в съвремието ни. Това е глобалният проблем, пред който е поставен и съвременният млад човек – съжителството с Другия. Дали сме способни да задържим човека до себе си и на каква цена. Вечният сблъсък между бащи и деца, който може да ни върне при „Облаците“ на Аристофан и „Едип“ на Софокъл. Има смисъл да се постави сега, поздравление за избора и решението, че в толкова „ускорено“ време Диана Добрева ни дава възможност да спрем на едно място, да ни прикове, да ни накара да се замислим за присъстващите или по-скоро отсъстващи ценности на семействата. Мащабите на тези големи въпроси са между четири стени, в затворено пространството, каквото е домът. Какви мисли започват да се въртят в съзнанието ти, когато най-близкият човек за теб започва да губи разсъдъка си и дори да не те разпознава? Какво става с този, който започва да губи себе си.? Можеш ли да приемеш предизвикателствата на живота и да се бориш, или болката е взела превес и искаш да се освободиш от тази тежест? Отговорите на всички тези въпроси се дават благодарение на спектакъла, разгръщайки в пълен потенциал всички елементи на своето вътрешно и външно пространство.
Сценографското решение е много отличаващо се и е важно, защото създава света, който се изгражда на сцената. В него има много образи, които са свързани с историята на персонажите. Разкрива се апартаментът на Андре, но постепенно започват да изчезват предмети от пространството и във финала декорът е изцяло променен и наблюдаваме само две голи стени. Това е пряко свързано със замъгленото съзнание на героя, което в последната сцена е прояснено. Болният старец е в действителността, далеч от апартамента си, дъщеря си. Сам е и е в болничното отделение.
Спектакълът успява да те вкара в съзнанието на главния герой Андре и оттам изпадаме в илюзия и загуба на ориентири. Размиват се границите на настояще, бъдеще и минало. Сякаш когато се изкарваме от съзнанието на Андре, са моментите, в които попадаме в реалността, и после отново се потапяме в неговия свят. Героят страда от деменция и това, че ние зрителите сме водени от едно болно съзнание, никак не е случайно. Първоначално не се замисляме за това и ни е трудно да разберем какво се случва при смяната на сцените и от действието на актьорите. Ретроспекциите зачестяват и имаме дълги паузи. Можем да видим различни персонажи, които са ни познати, но не и за нашия герой. По смяната на интонацията на гласа му и жестовете, които започва да прави, като треперенето на ръцете му, можем да забележим, че той е видимо смутен, объркан и срещу него стои човек, когото вижда за пръв път. Тук започваме да усещаме признаците на болестта, и че сме попаднали в една илюзия и във виденията на дементния. Светлините видимо са променени, а след дълга пауза и усилване на музикалния фон е отново светло и сме в настоящето. Дрехата, с която е облечен през цялото време, е неговата синя пижама. Постепенно можеш да уловиш връзките на Андре с останалите персонажи чрез разпадащия му се ум вследствие на заболяването.
Откроява се режисьорското решение да въплъти героя през връзката му със заобикалящите го предмети. Светът на вещите е ключът към разбирането на действието. Часовникът е сякаш най-важният предмет за него, като постоянно се тревожи за него да не би някой да го открадне или да се е изгубил. Споменаването, че той го пази на тайно място, но само дъщеря му знае точно къде се намира, не е случайна. Символно е натоварен този предмет и имайки предвид водещата идея на постановката, със сигурност може да ни се затвърди тезата, че за Андре е важно да познава времето и да знае колко е часът. Дали защото чака да настъпи определен за него час, или да заема мисълта си именно с това, не ни се споменава. Дори на финала единственият предмет, който му е останал, е часовникът и той казва, че е там „за пътешествието“. Можем да направим връзка и с литературата – светът на предметите при Атанас Далчев в българската литература. Вещите говорят и внушават определени човешки състояния. Андре непрекъснато се намира до прозореца. Прозорецът в спектакъла функционира като границата между човека в затвореното пространство на дома и динамичното време в света. Той е прозрачната преграда между вътрешния свят на Андре и външния свят. Начинът, по който е употребен часовникът, пряко се обвързва и с идеята за изтичащото време.
В ролята на Ан влиза Радина Кърджилова и най-силно въздейства моментът на пресъздаване на съня, който тя разказва, седнала сама в средата на сцената, с насочени прожектори само върху нея. Ритъмът на говорене, както и жестовете те карат да разбереш, че се случва промяна и помагат да се разкрие най-добре връзката между баща и дъщеря. Моралните ценности са преобърнати и са по-скоро грехове. Ужасът от извършване на нещо непростимо после ѝ тежи на съвестта. Сънят с удушаването на бащата може да се приеме като грях, но и като потиснато желание. Поставя се въпросът да се замислим грях ли е, че искаш да освободиш болния от този товар, да освободиш не само него, но и себе си. Според един от емблематичните автори в българската литература, а именно Пенчо Славейков, сънят е мястото, което носи пълно щастие на човека и го откъсва от тревогите през деня. Важно е да се отбележи, че сънят само е разказан, а не е поставен на сцената. Ако имаше убийство, то нямаше да е на сцената. Чрез монолога на Радина Кърджилова се възприема вътрешният конфликт на нейната героиня. Така внушението на спектакъла е, че тя се разкъсва между дълга към баща си и нуждата да се откъсне от това бреме, за да продължи своя собствен живот. Не иска да продължава това съществуване, защото се бои, че е попаднала в един омагьосан кръг и с минаващото време губи възможността да изживее своите хубави моменти. Новата ѝ връзка с Пиер, заминаването в Париж е това тъй желано бягство от задушаващата я действителност. Болката е толкова силна, че не може да бъде надрасната, дори може да замъгли и нейния разсъдък, да допусне извършването на убийство.
Най-високата точка на представлението е финалът. Предметите, които винаги са там още от началото, във финала изчезват и тогава сме пренесени в реалността, която ни е доста убягваща през цялото време, тъй като сме водени от перспективата на главния герой. Синя светлина, в която сякаш потъва Андре, е търсен ефект. Тук чрез позата на актьора и треперещия му глас можеш да се убедиш, че Владимир Пенев е един от най-мощните ни актьори, когато става дума за афектиране на публиката, засягане на емоционалния му свят, внушаване на трагически страх и жал у зрителя. Той говори на сцената и когато мълчи. От човек, намиращ се в края на живота си, се връща назад, във времето на своето детство. Заплаква като малко момче и се обръща към майка си, която отдавна не е на този свят. Героят изживява своят път назад в миналото, което ние зрителите наблюдавахме през цялото време. Сега сякаш цикълът на живота му се завършва и е готов да напусне този живот. Като доминиращите акценти тук идват през езика. Актьорската задача е доста трудна в този момент. Да предадеш най-разтърсващи емоции без излишни жестове, а само чрез гласа. Както споменах по-рано, единственият декор са две голи стени и зрителското око се фокусира върху водещата фигура в центъра – Андре. Героят сравнява своя живот с дърво, на което са му паднали листата. Тези реплики се запечатаха в съзнанието ми. Риторичните въпроси, които следват един след друг, засилват напрежението: „Кой съм аз?“, „Какво ще стане с мен?“. Те бяха отправени към дъщеря му още в първата сцена, а сега той ги задава сам на себе си. Майсторството на Владимир Пенев завладява всички. Едновременно присъства и отсъства, седнал неподвижен на дървения стол, започва да изчезва. Превърнал се е в безразличен обект, никому ненужна вещ, историята му вече няма други изходи, не може да промени съдбата си.
Ако поставим спектакъла в по-широк контекст, можем да направим паралел с другата постановка от трилогията на френския драматург Флориан Зелер, а именно „Синът“. За „Синът“ Диана Добрева е удостоена с „Икар“ 2021 за режисура. Екипът, който я поставя, е отново същият. Режисьор на спектакъла е Диана Добрева. Драматург е Мирела Иванова. Сценограф е Мира Каланова. Композиор е Петя Диманова. Водещият актьорски екип са Владимир Пенев, Теодора Духовникова, Захари Бахаров, Александър Тонев. Още в заглавията на двете пиеси е внедрен символно аристофановският проблем между поколенията, за който стана въпрос по-рано. Вътрешният свят на човека, който остава непознат, но всеки от нас често прибързва да укори, бидейки му чужд. Мога да кажа, вече като съм гледала и двете постановки в Народен театър „Иван Вазов“, че Диана Добрева и целият екип са успели във всяко отношение да предадат тези послания на зрителите. Пряка роля за въздействието има актьорската интерпретация. А къде стои режисьорът тогава? Явор Гърдев в семинара „Театър и философия“ спомена за ценното отсъствие на режисьора от „събитието“, ако ползваме един деридиански ключ на мислене на структурата на постановката. Режисьорът, който е едновременно отвън, може да предаде своята власт отвътре на събитието благодарение на самите участници в него, които са актьорите ведно с публиката. Събитието може да се случи само по себе си, в зоната на перформативността, която ще се превърне в речевия акт на представлението. Властта на режисьора е да преоцени нещо, което вече е казано и го променя в силата на своята репрезентация. Силовото въздействие чрез езика в репетиционния процес няма директен обсег върху това, което вижда публиката, а дава възможност за преоценяване на даден текст. И вече на едно друго ниво, между актьор и зрител, актьорът има власт при интерпретацията, която власт дори е по-голяма от тази на режисьора. Или иначе казано, режисьорът успява да се скрие зад маската на актьора, но нещата не остават същите при крайния резултат, а са променени през призмата му.
Според мен заради това мощно режисьорско присъствие през актьорската игра „Бащата“ ще бъде една от тези постановки, към които бихме се връщали отново и отново. И не само заради онова, което те засяга по време на представлението, но и заради бездната, която отваря пред теб след напускане на залата.
