разговор с Иглика Василева
В предходни интервюта сте споделяли, че работата върху превода на „Одисей” е била съпроводена с четене на критическа литература върху творчеството на Джойс. Кои са любимите ви джойсоведи?
– Да, преводът на един толкова експериментален роман е невъзможен без изчитането на критическа литература, но на мен ми е много трудно да кажа, че изобщо имам любими джойсоведи, най-малкото защото аз в никакъв случай не съм ги изчела всички. Като повечето преводачи и аз работех със срок, който не ми даваше възможност да изчета всичко, писано върху Джойс или дори само върху „Одисей”. Доколкото знам, след Шекспир най-много критическа литература е написана върху Джойс, а и продължава да се пише, така че това не би могло да се случи в рамките на две-три години, още повече че много от тези трудове са и доста обемисти. Но мога да кажа кои книги са ми помогнали най-много в смисъл, че са хвърлили светлина върху най-сенчестите места в текста. На първо място това, разбира се, е книгата на Ричард Елман „Джеймс Джойс”, както и много популярната студия на Стюарт Гилбърт със заглавие „Одисей”, „Новият Блумсдей” на Хари Бламайърс, „Одисей” на Хю Кенър, дори една книга на Една О’Брайън върху Джойс, също така и един дебел том с всевъзможни интерпретации върху „Одисей” и други произведения на Джойс под редакцията на А. Николас Фарноли. Много полезна за мен се оказа и книга, която съдържаше коментари върху езика на Джойс, но за съжаление вече не си спомням авторката – беше жена. Взимах я на няколко пъти от библиотеката на Британския съвет, която вече не съществува. С голямо удоволствие, но вече след като преводът на български беше излязъл, прочетох и „Изкуството на всекидневния живот” от големия ирландски критик Деклан Кибърд, на чиято корица се вижда как Мерилин Монро чете „Одисей” по бански. Сега си мисля, че ако я бях прочела навремето, едва ли щеше да ми помогне кой знае колко в превода, но несъмнено щеше да ми даде сили да работя още по-вдъхновено, защото тя наистина прави нещата да изглеждат пределно ясни, да не кажа прости, но за тяхната, за ирландската публика. Изчитах и в интернет по нещичко оттук-оттам, но моето впечатление е, че по-старите критици – онези, живели по-близо до времето на Джойс – като че ми дадоха по-ясна картина, без излишни дълбокомислия и съмнителни интерпретации. Разбира се, прочетох и много написани с апломб глупости и крайно противоречиви мнения, които могат само да объркат преводача. На места направо съм се чудила дали с тези хора четем един и същи текст. Но това са дребни изключения. Като цяло критическата литература ми беше изключително полезна.
Кой епизод от „Одисей” определяте като най-труден за превод и защо?
– Без съмнение „Кравите на Хелиос”, дори като започнем от заглавието на епизода, което в оригинала е: „Биковете на слънцето”, какъвто е преводът в самата „Одисея” на английски. Но това беше най-малката трудност. Тоест аз не се поколебах да го дам както е известно у нас според превода на Георги Батаклиев, тъй като това са важни асоциативни връзки и сметнах, че е важно да бъдат запазени. В романа имаше и други подобни случаи, но най-изтощителни бяха те във въпросния 14 епизод.
Четиринадесети епизод на романа предлага история на английската литература в стилове. Как се превежда на български език една чужда литературна история?
– Тъй като обяснението на трудностите при превода на този епизод не може да се вмести в един кратък отговор, ще се опитам да кажа накратко как е построен епизодът, а читателят сам ще си направи изводите. Както сам обяснява в едно писмо до приятеля си Франк Бъджен, тук Джойс разглежда бавната еволюция на английския език и литература, започвайки с преводи от латински, следват англосаксонски алитеративни кратки текстове, после идва ред на Мандевил, Томас Малори със „Смъртта на Артур”, елизабетински хроники, после Милтън, Тейлър и Хукър, после Бъниан, стилът от дневниците на Пийпс, после идва ред на Дефо, Суифт, Стийл, Адисън и Стърн, после на Нюман, докато се стигне до един разюздан и развален английски, англо-китайски жаргон, негърски жаргон, кокни, ирландски английски и накрая до отприщената логорея от бездарни, неправилни и несвързани безсмислици, всички те съответстващи на деветмесечното съзряване на плода в майчината утроба. Разбира се, всичко това е представено метафорично, докато в действителност госпожа Пюърфой ражда момченце след тридневни родилни мъки, а компанията от студенти медици изпада във все по-истерично пиянско веселие. И тази тяхна истеричност се подсилва от нервното, рязко прескачане от стил на стил, като нито един от тези стилове не се „задържа” задълго, което дава основание на доста критици да си позволят сравнение с мастурбацията.
Много малко от по-горе изброените творби са превеждани на български, така че дори и най-начетеният български читател трудно ще направи асоциация с въпросните текстове, още повече че Джойс не ги цитира, а само ги имитира като стил, и то доста подигравателно. Но това важи със същата сила и за английския читател, защото малко са читателите (не говоря за критиците), които ще доловят всички тези автори, но затова пък те, поради това, че за тях английският е роден език, по-лесно ще ги възприемат интуитивно дори когато остават непознати за тях. Епизодът е замислен така от Джойс, че да започне с първоначалния зачатъчен синтаксис (още неоплодената яйцеклетка) и да се стигне до шумно разтворената врата, през която компанията гуляйджии излиза на път за близката кръчма (водите на Мина Пюърфой изтичат и тя най-после ражда), а в края, когато те са вече мъртво пияни, такъв става езикът на епизода. Може би тук е мястото да се посочи, че в тази безмилостна пародия на стилове само Шекспир и Чосър са пощадени. Все пак най-голямото презрение е запазено за по-модерните стилове, особено на превзетия реализъм от края на 19. в., където Джойс е направо безпощаден към своите преки предшественици. Трудно е да се преодолее този епизод без чужди прочити, още повече че родната литература не познава експерименти от такъв порядък. Всъщност най-трудното при превода беше да търсиш смисъл в текста, в който по всяка вероятност такъв липсва. Там, където имах възможност, изчетох българските преводи на съответните произведения, а в останалите случаи ефектът се постига чрез почти буквален превод на Джойсовата пародия, чрез архаизиране на текста, когато това се подсказва от оригинала, на места с алитерация, често чрез словоредна инверсия и други начини, които да говорят за една по-стара, или средно стара, или по-нова литература. Но пак казвам, всеки случай се решаваше поединично, тук обобщенията са невъзможни именно защото се работи в чужда за българското повествование среда.
Но иначе епизодът е много важен, защото той придвижва действието на романа доста напред и неслучаен е фактът, че то се развива в родилен дом, защото именно тук Блум – новият тип женствен мъж – влиза в ролята си на духовен баща на Стивън Дедалус. Та с една дума трудността идва от многостилието, от имитацията на различни стари и нови стилове, защото как на български да се предаде разликата между негърски жаргон и кокни например. Освен просто с жаргон. Както сам Джойс споделя със своята благодетелка Хариет Шо Уийвър: „Този вид експерименти не може да се предаде чрез умерен език, суха граматика и праволинеен сюжет”.
Всъщност това многостилие може да се разглежда и като пародия на пародията, тоест, че Джойс сам пародира себе си, тъй като той схваща модернизма именно така: като литература, която трябва да обяви война на официалната, без самата тя да се превръща в официална, а в процеса на постоянна промяна да се съизмерва с най-високите литературни върхове, като успехът трябва да се избягва на всяка цена.
В едно писмо Джойс споделя, че „Одисей” е ирландският „Фауст”. Към какви преводачески решения ви насочиха ирландските моменти в текста?
– О, тук отговорът би бил по-пространен и от горния, защото ирландските моменти в текста преобладават, но в никакъв случай не могат да бъдат подведени под общ знаменател, тоест всеки случай изискваше отделно решение. Но ако трябва да обобщя, ще кажа, че съм стояла максимално близо до оригинала, а където чисто ирландските моменти будят недоумение като смисъл, лексика, география, религия и т.н., съм давала бележки към тях.
„Бдение над Финеган” е известна като невъзможна за превод книга. Все пак съществуват преводи на датски, немски, френски, японски, полски. А на български?
Превеждала съм откъси от „Бдение над Финеган”, една част бяха цитати, които фигурират в „Творческа митология” на Джоузеф Камбъл, като услуга на колегата Цветан Петков, дори ми беше интересно. Но не, благодаря! Преводът на толкова тежки литературни експерименти изисква освен всичко друго и чисто физическо здраве и сили, а аз не съм в първа младост. Освен това книгата е такава, че може би трябва по-скоро да се транскрибира, отколкото превежда. Тук Джойс рисува нощта с нейните съновидения, бълнувания и кошмари (част от които са на собствената му дъщеря Лучия), докато „Одисей” е денят, светлата част на денонощието!
Въпросите зaдаде БОЖАНА ФИЛИПОВА
