Джош Билингс
Историческият роман се появява на английски език с романсите на Уолтър Скот, които откриват Миналото със същия по детински необуздан ентусиазъм, с който по-късно писателите ще се захванат с Трансилвания или планетата Марс. Разкъсват се корсажи, посичат се цели родове, отмъщение застига убийците на бащите. Страховити събития, които всъщност не ни плашат, защото ни е ясно, че всички тези главозамайващи преследвания с конски екипажи и кървави дуели се случват на хора, радикално различни от нас (та те нямат мобилни телефони!). Знаем, че между нас като читатели и света на романа съществува дистанция и това събужда у нас особена тръпка, сякаш сме попаднали на сбирка на любители на Джейн Остин, костюмирани като нейни герои. Предизвикването на подобно усещане е заложено в същността на историческия роман като жанр, който същевременно прави и всичко възможно да го прикрие, защото удоволствието от четенето му до голяма степен разчита на съчетанието на един изцяло измислен сюжет със знанието, че той действително се е случил. През втората половина на двайсети век автори като Кормак Маккарти и Хилари Мантел ще се потрудят да разсеят магията, която крепи тази воайорска връзка, но и те в края на краищата ще ѝ се доверят. След като поизтърсим от техните страници всичките изнасилвания и обезглавявания, романи като „Вълци“ (2006) и „Кървав меридиан“ (1985) оставят у нас същото усещане като от „Роб Рой“ (1817). Светът на Миналото е тревожен и чужд. Слава богу, че не живеем в него.
Написан през 1967 г. от българската авторка Вера Мутафчиева, „Случаят Джем“ (публикуван през януари тази година от „Сандърф Пасидж“ в превод на английски от Анджела Родел) е със сюжет, който би се усладил на ревизионист като Хилари Мантел. В ръцете на Мутафчиева обаче той се разгръща с измамна невъзмутимост, като забавени кадри на взривяването на огромна сграда. В края на петнайсети век султан Мехмед Втори умира по време на военен поход, без да посочи кой от синовете му ще наследи Османската империя. Съвсем логично между двамата – по-големия и по-опитен тактик Баязид и младия и по-емоционален Джем – започва борба за султанския престол. Периодът на несигурност трае не повече от няколко месеца, но през тях Баязид успява да заздрави властта си, като привлича на своя страна духовниците – същата тази класа, която баща му е прогонил от управлението на държавата. Джем успява за кратко да удържи някаква съпротива в Сирия и Египет, но накрая се предава в ръцете на рицарите хоспиталиери и попада в примката на безграничните машинации на католическата църква. Това е моментът, когато същинският сюжет на „Случаят Джем“ добива свой собствен фокус и читателят разбира, че предстои нещо много по-сложно и по-мрачно от баналния разказ за бунта на един претендент. Това ще бъде размисъл върху съдбата на човек, чийто лош късмет го заплита в дехуманизиращата примка на Историята.
Трагедията на това въвличане на индивида в сложната събитийност на Историята изпъква най-ясно не толкова и не само на сюжетното ниво на „Случаят Джем“, но и в самата му композиция, която се състои от поредица от припокриващи се „свидетелски показания“. Някои от тези „свидетели“ са попаднали в голямата История за съвсем кратко, но други играят толкова важна роля в съдбата на Джем султан, че почти го изместват от центъра на собствената му фабула. Това е особено видно в главите, където разказвач е Саади – поет и певец, съветник и любовник на Джем и определено най-яркият герой в романа. Също както и другите „показания“ в книгата, и неговото е интригуващо със своя неизменно двоен фокус, със съчетанието на две перспективи – на участник в настоящето и очевидец на миналото – които ту се потвърждават взаимно, ту се коригират. По този начин те изграждат една обща представа, по-богата и по-противоречива от всяка от съставните ѝ части.
В началото на романа например Саади е също толкова убеден в правото на Джем върху султанския престол, колкото и самият Джем. Ентусиазмът му обаче е примесен и с меланхолия, която внушава на читателя, че грешките на Джем се дължат не на личностните му качества – или поне не само на тях – а по-скоро на онази саморазрушителна енергия, която води и някои от най-великите герои до крах и разбива мечтите им, като ги сблъсква с горчивата действителност. „Не отделният човек прави историята“, признава Саади в един момент в опит да оправдае господаря си, макар че той самият не споделя илюзиите му. На друго място в началните глави той го защитава със страстта, позната на всеки, от когото се е търсила сметка за младежките му заблуди:
Не се смейте на онова, което ще кажа; опитайте да ни разберете. Ние не бяхме разбойници и дори не – войници. Живеехме със съзнанието, че внасяме в живота чиста красота. Нас не задоволяваше решение, което би означавало неправда, насилие или позор – стремяхме се да примирим суровия закон с нашата жажда да живеем. Ние трябваше да се чувстваме прави – това отличава поета от мъжа.
Това е прочувствената молба на човек, който се чувства неловко да признае грешките си, но говори със завладяваща искреност. Тя ни напомня, че провалът и на неговите стремежи, и на тези на Джем е нещо, което можем да съпреживеем, независимо какво място ни е отредено в голямата История. На всеки от нас се е налагало да погледне назад и да се запита: Защо сгреших? И ние се обръщаме към въображаемите си съдии със същите думи, с които Саади започва пледоарията си: „Не се смейте на онова, което ще кажа; опитайте да ни разберете“.
Ако има урок, който романът като жанр е „научил“ от историята, то е да разбира как от малките неща могат да произлязат велики дела. „Случаят Джем“ връща услугата, като показва колко маловажни всъщност изглеждат повечето от грандиозните ни самопредстави, когато ги погледнем през обърнатия телескоп на историята. Тази идея сигурно е била позната на Мутафчиева от един от великите ѝ предшественици – Толстой, чийто роман „Война и мир“ (1869) представлява, освен (почти) всичко друго, и пространен размисъл за това как няма никакво значение какво Наполеон си е въобразявал, че прави по време на Бородинската битка. Но докато безсилието на така наречения Велик Човек носи на Толстой някакво утешение за анархизма на християнските му схващания (а може би и известно чувство за надменност), за Мутафчиева невъзможността да преодоляваме дребните житейски трудности представлява една от трагедиите на човешкото съществуване. Тя композира романа си така, че да покаже един свят, в който човек бавно и болезнено бива смачкан, докато добие напълно недопустим за самия него образ. Но ако дори и романтичните герои на поетическото въображение на Саади не са господари на собствения си живот, то кой би могъл да бъде? Или, ако се изразим с още по-подобаваща горчивина, защо историята толкова често е различна от онази, която сме планирали?
Има един определен тип съвременни автори, за които отговорът на този въпрос е смехотворно прост: историята се гради от тайна клика от хора, които контролират света и от векове ни управляват чрез нещо като черна магия и ще правят това дотогава, докато съществува модерната капиталистическа държава. Такава е подмолната власт в романа на Томас Пинчън „Мейсън и Диксън“, чийто представител е Източноиндийската компания, или в „Пътникът“ на Кормак Маккарти. В „Случаят Джем“ най-сладкодумният защитник на този манихейски принцип е Пиер Д’Oбюсон, Велик магистър на Ордена на Свети Йоан Йерусалимски. Д’Oбюсон несъмнено принадлежи към групата на „лошите“, но също като Шекспировия Яго той е злодей, който омайва със своя ентусиазъм и умението си да мисли и действа извън досадните ограничения на моралните норми. Д’Oбюсон всъщност притежава изумителната способност да внушава на всеки, когото среща, и следователно и на нас, читателите, че установените морални принципи са пълна илюзия и че онзи, който ги следва, е или глупак, или по-голям циник дори от самия него:
Осъждате ме, виждам, та аз и без туй съм най-ненавистната фигура в случая Джем. Но вярвам – защото за първи път някой изслушва мене, Пиер Д’Обюсон, – вие вече сте си дали сметка: аз самият бях жертва в този случай. Други ме оставиха да изцапам ръцете си, за да ожънат плодовете на моя грях. Те знаеха отнапред, че аз ще постъпя само както постъпих, и търпеливо чакаха; чакаха да бъде извършено престъплението, за да се възползват. С правото на по-силния.
За Д’Обюсон, в чиито ръце попада Джем, след като бягството му го довежда до контролирания от ордена остров, правото на по-силния е единственото право, или поне единственото, което има значение. Абсолютната неотклонност, с която той следва своите убеждения, в настоящия двайсет и първи век прави неговите глави в историята на Джем да звучат потискащо познати. Той е Мич Макконъл[1] на петнайсети век, путинистки силовак, на чиито цинични размисли за върховната реалност на властта бихме могли да се наслаждаваме от предаванията на „Фокс Нюз“. Но и той е от губещите, също като Саади и всички останали герои в романа – не защото плановете му се провалят (всъщност в повечето случаи те са успешни), а тъй като от перспективата на историята всички в „Случаят Джем“ губят. Дори и най брилянтните политици в него (а показанията на Д’Обюсон успяват да ни убедят, че той е именно такъв) накрая изглеждат най-малкото като наивни сътрудници на злото, а най-вече, когато ретроспекцията затъмни първоначалния им блясък – като безмозъчни пешки в играта. И сякаш за да наблегне на този факт, Мутафчиева ни информира как е завършил животът на всеки от тях по възможно най-безстрастен начин. Така научаваме, че и Д’Обюсон в края на краищата бива надхитрен, и това го съобщава човекът, който най-вярно му е служил дотогава. Дори последващата съдба на по-големия брат на Джем – Баязид, чиято фигура се спотайва сред страниците на романа и контролира всичко и всички, е удостоена само с едно изречение в последната глава, с което обърнатата историческа перспектива си отмъщава на онзи, когото до този момент сме смятали за един от най-способните политици на своето време.
Именно в контекста на тази всеобща обреченост около съдбата на самия Джем засиява един специфичен ореол, който очертава нейната представителност и показва, че истинският обект на оценка е не той, а светът, в който е захвърлен. И действително, няма нищо по-логично от това, че с всяка своя стъпка сюжетът праща героя във все по-дълбоко изгнание. След като се оставя в ръцете на рицарите, които от този момент до самия край го държат като свой затворник, Джем се превръща, по думите на един от персонажите, в „коз с небивала сила“ за епохата си – без стойност сам по себе си, но незаменим не само на Изток за осъществяване на плановете на Баязид хан (който иска както да неутрализира брат си като заплаха за престола му, така и да не позволи символичното му унижение), но и на разните влиятелни европейски играчи на Запад. Като фигура, която упорито отказва да напусне шахматната дъска, Джем в продължение на много години се мести – или бива местен – между Родос, Франция и Ватикана. В това време неговият кръг от приближени, но и обитаваното от него пространство, се стесняват все повече и повече, докато накрая здравето и психиката му рухват и той безропотно се оставя на горчивата си съдба. Със смъртта на Джем обаче цената му като политическа разменна монета за кратко се покачва след като същият този Баязид, който току-що е поръчал да го отровят, заплашва да нахлуе в Европа и да прибере мъртвото тяло на брат си. Тази маневра на макиавелиста Баязид е толкова необяснима, че в своите показания един от героите я защитава като доказателство, че липсата на логика лежи в същината на самата история:
Е, не търсете пък чак толкова разум в историята, нали и нея правят хора. Ето на: Баязид хан – изтъкан от пресметливост, страх и коварство, предпазлив и хладнокръвен – поведе война, наложена от чувства, красиви при това. (Тук имам един съвет към вас – позволявам си го, защото преживях и видях твърде много; когато обяснявате историята, оставяйте малък, но задължителен неин дял необяснен. Той е и необясним, примирете се с това.)
В този роман, където да стъпиш на историческата сцена е като да те пуснат във вършачка за зърно, единственото, което носи някаква надежда, е, че все пак има неща – един миг, една идея и може би дори един цял живот – които успяват да се проврат между ударите на Историята и да оцелеят. За Мутафчиева – българска османистка, написала тази книга през 1967 г. в разгара на Студената война – подобна възможност би била невероятна. Въпреки това в „Случаят Джем“ присъства и една сцена, която, макар и напълно нереалистична, ме кара да се питам дали все пак авторката не застава в защита на подобни „красиви чувства“. В самия край на мъчителния си жизнен път, унизен и отхвърлен, многострадалният Саади успява да избяга от Рим без да бъде разпознат. Разкрива кой е чак когато се качва на едно корабче и по молба на моряците се съгласява да изпее песента за Лайла и Маджнун. За този кратък миг, докато пее, Саади е по-свободен от всички герои, които досега сме срещнали в романа – и този миг е единствен и за самия него, тъй като още в следващата глава научаваме, че веднага след това бива убит. Но макар интуитивно да предугаждаме наближаващия край на живота му, трудно бихме могли да избегнем усещането, че Саади все пак има щастлива съдба. Всъщност този епизод е може би единственият, от който се излъчва някакво щастие, защото, въпреки че както и всеки от нас, Саади е неволен участник в Историята, той получава своя миг и свободата да запее. И ако и ние притворим очи и се заслушаме, Историята ще се отдръпне от сцената.
Превод от английски ЗЕЛМА КАТАЛАН
Лос Анджелис Ривю ъв Букс, 13 март 2024 г.
[1] Най-дълго управлявалият лидер на републиканците в Сената на САЩ, известен с консервативните си възгледи. – Бел. прев.
