Пламен Дойнов
На 6 май фотожурналистът Георги Панамски навърши 90 години. Време е за празник, за честване, което най-добре би било да се прояви като гледане и разчитане на неговите неизброими снимки, запазени в необозримия му архив, трупан повече от половин век.
Как се появява Архивът на Панамски? От 1960 г. фоторепортерът последователно работи във вестниците „Народна младеж“ и „Работническо дело“. До края на 80-те години на ХХ век в тях публикува хиляди снимки, запечатали лица и събития от всички области на публичния живот – диктатори и конгреси, писатели и дискусии, работници и строежи, космонавти и митинги, актьори и гастроли, всекидневни хора, срещи, раздели… Пенсионира се през 90-те години във вестник „Футбол“. Продължава да прави снимки до първото десетилетие на XXI век. Така се появява Архивът, който частично е представен в изданието „Големите фоторепортери на България. 1960–1989“ (2010), а избрани фотографии на Панамски са публикувани в два негови авторски албума: „Професия: Очевидец“ (2011) и „Парченца от изгубената България. 1960–1900“ (2016).
Но в Архива на Панамски има такова огромно богатство от теми, гледки и сюжети, което може да стане видимо само чрез още и още изложби и албуми. Ето, сега се задава новата му фотографска изложба „Български писатели: образи и сцени. 1960–2002“, посветена на неговия 90-и рожден ден.
Как доайенът на българската фотожурналистика вижда писателите и литературата? Как изглеждат Багряна и Фурнаджиев, Далчев и Каралийчев? Как погледът преценява днес Константин Павлов и Николай Кънчев, Иван Цанев и Борис Христов? Как се представят социалистическите реалисти? Ами априлците? А новите автори от 90-те? Позира ли българската литература от втората половина на ХХ век, или се държи естествено?
Обективът на фотожурналиста Георги Панамски улавя не толкова писателите сами по себе си, колкото писателите във времето. Даже в самостоятелните портрети личи сянката на историческия контекст. Това, разбира се, най-вече се дължи на прагматиката на снимането. Може някоя поредица от снимки на конкретен писател понякога да прилича на „фотосесия“, но всъщност става дума по-скоро за експресно заснемане на различни образи, за да се „илюстрира“ с тях интервю, репортаж или статия. Така обективът избягва преднамерената художественост, а постига документалност.
Затова и позиращият обект в повечето случаи не е обърнат към себе си, а към другия и другите – към фотографиращия Панамски и към онези, които ще погледнат към обекта през прозореца на неговата снимка, публикувана във вестника или в каталога. Дори портретите на Панамски, именно защото не са направени от портретист, а от репортер, най-често представят един или друг писател несамодостатъчен, отворен към чужди погледи, попаднал в мрежа от потенциални отношения – с други писатели или просто с други хора, с различни случки от епохата, с лица и сюжети от обкръжаващите го светове.
Днес разглеждаме тези фотографии, върху които времето е натрупало допълнително наследство с усещането, че чрез тях се осъществяват срещи на различини видове памет – визуална, мемоарна, всекидневна, документална, литературноисторическа, културна… Образите и сцените генерират разкази, вкоренени в творчеството на писателите, но и в знанието за тях. Могат да отведат към неподозирани сюжети, зарити в неведение отвъд плоскостта на снимките, в самата сърцевина на човешката и литературната история, където безмълвните лица се сдобиват с глас.
Защото притежаваме най-необходимото – образ и разказ, които в своето общо битие се превръщат в памет. Благодарение на повелителя на фотоапарата Георги Панамски.
