Атанас Родозов
По време на дългогодишната си журналистическа кариера и присъствие в медийното пространство Мира Добрева реализира поредица от интервюта с често пъти носители на нематериално културно наследство, „живи човешки съкровища“, в резултат на което през 2020 г. се появява първата ѝ самостоятелна книга „Столетниците – благословия или орисия“ (изд. „Книгомания“). В нея са включени част от разговорите, снимков и биографичен материал за интервюираните – както става ясно от самото заглавие, столетници в България. Четири години по-късно – през 2024 г. излиза първият романизиран проект на авторката – „Светулки зад решетките“, с подзаглавие „по действителни събития“, чийто ресурс дръзко навлиза в една болезнена за обществото територия – субординацията от прекомерната алкохолна консумация и катастрофалните, често пъти фатални последици от това.
В аванс пред редактора на книгата Владимир Зарев Мира Добрева категорично заявява, че „Светулките“ няма претенции за научна издържаност и не е наръчник за справяне с алкохолизма. Книгата съдържа фикции, метафори, хиперболи. Литературата далеч не е чужда на този проблем. Напротив, в романа на братята натуралисти Едмон и Жул дьо Гонкур „Жермини Ласертьо“ например хистрионната и обсебваща до краен предел личност Жермини, подтикната от униженията и презрението, на което я подлага любимият ѝ и доста по-млад от нея Жюпийон, както и от последвалата загуба на рожбата си, започва да пие до безпаметност, вследствие на което да води двойствен живот в обществото. У нас след 1989 г. Теодора Димова в „Майките“ също моделира образа на разпаднали се семейства, като първопричината отново се корени в прекомерното алкохолно потребление у единия или другия родител. Мира Добрева със своя роман е експериментатор от гледна точка на това, че навлиза изключително дълбоко в психологията на проблема. За целта избира за своите героини озадачаващите на пръв поглед антропоними Валма и Къдрина и експлицира със забележителни детайли физическото и душевното им състояние през време на алкохолния делириум. Говорейки за понятието „световна литература“, професор Амелия Личева констатира, че „няма как съвременната [световна] литература да не отчита многобройните конфликти на времето, в което живеем“[1]. Мира Добрева, като изявен филантроп, прави точно това чрез своя първи опит като романист.
Психолозите и психиатрите са единодушни по въпроса, че осъзнаването на проблема е първата стъпка за неговото разрешаване. Началните страници на романа отвеждат читателя до конкретен топос – клиниката по психиатрия, на чиято територия се преплитат двете съдби на алкохол-зависимите героини. Добрева си служи изключително с похвата на ретроспекция, за да навлезе в хронологията и дълбочината на казуса, да открие причинно-следствените връзки, чийто зародиш, както става ясно, е още в малолетна възраст. Днес по презумпция сме приели, че забързаното ежедневие и отговорностите на зрелия индивид, както и липсата на перспектива за бъдещето обуславят нуждата за посягане „към чашката“. Чрез фигурата на дядото – комунист и отявлен атеист във време на богоборския режим, авторката извежда приемствеността на порока – възрастният, който би следвало да упражнява възпитателна функция, разрешава на малолетния индивид да експериментира със спиртна напитка. Инволюцията на героинята започва именно от тези ранни, недокрай осъзнати години, а последващите деструктивни фактори като домашното насилие, загубата на любими хора засилват необходимостта от акта на пиене до безпаметност. Но къде всъщност е границата на самия алкохолизъм, за да може човек да бъде категоризиран като алкохолик? В книгата присъстват отпратки към антиутопията на Оруел „1984“, респективно и към „Партията“ във времето на НРБ, към Светото писание, дребна фактологична грешка е, че в първите години след демокрацията телефонният номер на полицейското управление беше 166, а не 112.
Символиката на „светулката“ може да се търси в надеждата за ново начало, светлината, като метафора за духовното пробуждане, вдъхновението, новите пътища, в пълна диспропорция с топоса, на който се развива по-голямата част от повествованието – психиатричната клиника. Книгата смело репрезентира и етноложката, и етнографската територия. В полза за подхранване на интереса у читателя помагат описанията на различен тип обичаи, ритуали, етнографските изложения, теренните изследвания (напр. изследването, което се провежда в малцинствената, затворена шиитска общност на алианите, техните вярвания и традиции), обреди, баяния и магии с въпроса доколко тези практики отговарят и са пропорционални на християнската доктрина. Пак в дисбаланс с все по-широко разпространяващата се по света секуларизация, едната героиня намира пристан и спасение чрез силата на късно, но все пак дошлата вяра, в милосърдието и смирението. В хода на текстогенезата Добрева дава любопитна информация и за монашеското битие в своята завършеност.
Аналогично с една Кая от романа на Дилия Оуенс „Където пеят раците“, която става жертва на предразсъдъци заради начина си на живот, наричана „мръсната“ и сегрегирана да живее в смазваща самота, героините на Добрева приоритизират своя порок поради недокрай успешната си интеграция в обществото или някаква друга форма на фрустрация. Парадокс е, че в един неприветлив и безрадостен топос – какъвто е психиатричната клиника, пътеката до чиято врата е изтъкана от „срам“, място на насилие, лоша хигиена, дори доза деспотизъм и садизъм (както в „Полет над кукувиче гнездо“ на Кен Киси), рекапитулацията на живота до момента и изключително интимните изповеди импулсират за преосмисляне на приоритетите, за поставяне на новото начало и за духовно просветление, че зависимостите, освен да разделят, могат и да събират двама души с идентични или сходни съдби.
Стъпвайки върху разказани от информатори действителни събития, „Светулки зад решетките“ импонира поради посланието към своите адресати за смисъла и надеждата, помага на зависимия да се „погледне отстрани“, защото разрушителната сила и отраженията на алкохолизма – както върху зависимия, така и върху съзависимите – са видими навсякъде в обществото.
Мира Добрева, „Светулки зад решетките“, изд. „Книгомания“, С., 2024
[1] Амелия Личева. Световен ли е Нобел? София: Колибри, 2019, с. 103.
