Камелия Панайотова
От години не съм празнувала Великден. Имам бегли спомени от детството, различни пейзажи се преплитат в ума ми. Дядо ми коли агне, аз рева с цяло гърло за този пропилян агнешки живот, майка ми ме влачи към стаята, затваря ме вътре и ми заповядва да не излизам, докато не престана да плача. Празник е, не може така да развалям настроението на всички. Аз не спирам да пищя и да се кълна, че няма да ям месото на агнето, че не е честно и че то е на моята възраст, мен да заколят вместо него. След като се изморя да плача, лягам на леглото и забивам глава във възглавницата, хлипам известно време в опит да пророня още малко сълзи, хубаво беше агнето, заслужава още малко някой да го оплаче. Напъвам се, но вместо да заплача, заспивам.
Събуждам се от гласове. Баба ми седи на леглото до мен и ми говори, аз мигам неразбиращо. И до днес не знам какво ми е казала, но си спомням думите ѝ леки и някак ситни. Някаква неразбираема утеха, на непознат език, която се загнездва в костите ми всеки път, щом си я спомня. Агнето възкръсва чрез езика на баба ми, достига до мен едва-едва, бяло и живо. Утешено.
Когато седнахме на масата, отвън на двора, между цветната и зеленчуковата градина, сред животата на растенията, върху покривката лежеше мъртвото тяло на агнето. Прииска ми се пак да ревна, за да им покажа – и на майка ми, и на дядо ми – че не съм забравила това убийство. За момент си представих как това на масата са моите черва, моето месо се е пекло в ориза, в голямата жълта тава, а всички около масата са с агнешки глави – бели и смеещи се.
Друг спомен, който се върти в ума ми – боядисваме яйца, вече съм голяма, и на мен дават вече да потапям яйцата в бурканите с боя, а после да ги вадя пак така, с лъжицата и да цъкам с език, че тук не е хванала боята хубаво, че каква е тази боя евтина, а едно време какви червени яйца ставаха само! На следващата година трябваше да си носим яйца в детската градина, да боядисваме заедно с другите деца. Майка ми за малко да забрави, добре че се сети сутринта и набързо пъхна в раницата торбичка с две яйца. Разтваряме с учителката боята в купички с вода, бъркаме, изчакваме малко, после всяко дете си избира в какъв цвят да си потопи яйцата с голямата лъжица. Идва моят ред, потапям, изчаквам, вадя ги и нищо. Яйцата излизат бели като агнета. Повтарям още веднъж, само че този път ги държа по-дълго време. Вадя ги и… нищо. Яйцата се клатушкат в чинията бели и гладки, стадо агънца преди Великден. Усещам един огромен страх да се надига в мен. Или пък срам, не ги различавам вече. Споменът се размазва, дори сега, докато си го представям, отново тялото ми се сковава, отново съм дете и отново ме е страх, че ще видя пак разочарованието в лицето на баба като ѝ кажат, че даже едни яйца не мога да боядисам, нищо че я няма вече. За момент се надявам, че може би наистина баба ми ще се съживи, само за да ме укори, и се усмихвам леко. Надеждата пропуква страха, споменът се възражда. За трети път потапям яйцата в боята, още по-дълго ги оставям. Учителката пита: Искаш ли помощ? Отговарям: Не! Десет чифта детски очи са вперени в мен, и те се чудят какво става. Досрамява ме още повече. За трети път вадя яйцата, за трети път излизат агнета. Повече трябваше да плача за агнетата дето колят всяка година, възкръснали са и сега ме преследват. Сърдити са ми, че не ги спасих, че само седях затворена в стаята и ревах като бебе, вместо да застана пред дядо и да извикам: Мен заколи вместо тях!
Учителката вече е загубила търпение, идва до мен, вдига едно яйце от чинийката ми, почуква го леко, засмива се и казва: Ами, те са сурови, няма да се боядисат и цял ден да ги държиш в боята! Майка ти не се ли сети да ги свари? Децата започват да се смеят, едно-две ме посочват с пръст, очите ми се насълзяват, не искам да плача сега, още повече ще ми се смеят. Мисля си за баба и как като ѝ кажа какво е станало, тя веднага ще обвини мама, ще каже, че толкова ѝ е акълът, да прати детето със сурови яйца в градината, да ѝ се смеят всички, акъл няма, че и срама няма даже! Само тази мисъл ме държи да не се разплача, че не аз съм виновна, че наистина майка ми не се е сетила да ми даде сварени яйца, че наистина толкова ѝ е акълът. Няма какво да направим, продължава учителката, тук няма къде да ги сварим, или намери някой да ти даде едно от неговите яйца, или само гледай. Никой не пожела да ми даде яйце, затова седях и гледах, а от време на време някое дете се обаждаше да ми се подиграе още малко и очите ми пак се насълзяваха, и пак си мислех как майка ми няма акъл и срама, как не аз съм виновна и как баба ще ѝ се скара за това.
След като веселбата приключи, наредиха боядисаните яйца по чиновете, сложиха табелки с имената на децата, за да видят родителите какви яйца бяха сътворили децата им. Учителката каза, че моите няма смисъл да ги показват, но аз настоях, и ги наредихме при другите. Две бели агнета кротко полегнали насред шарените празнични яйца.
След като всички родители се събраха, и сестра ми дойде, която ме взимаше от градината, ни позволиха да се сборим с яйцата, но на мен казаха, че не може, защото моите са сурови и нямало как. По пътя към вкъщи я попитах дали ще ми купи пица и тя каза, че нямало как, нямала парички и аз най-накрая заплаках, защото ми беше втръснало вече да чувам, че нищо няма как да стане. Седях на тротоара и плаках чак докато погледът ми се замъгли и щом присвиех очи, пред мен се появяваха малки бели петънца. Малки бели агънца, които нямаше как да са истински.
Най-много си спомням Яйчо обаче. Яйчо беше моето яйце борец. Необикновено дребно, синьо, със залепен стикер златна пеперуда по средата. Беше победило цяла кора яйца вкъщи. Заявих, че ще го пазя завинаги, та той бе борец! Моят Яйчо, малък и свит, но инатлив и силен. Сложих го пред иконата и постоя там няколко часа, през които непрестанно ходех да проверявам да не се е търкулнал или пък по-лошо, да не го беше откраднал някой, най-вече братовчед ми, който беше на моята възраст и който единствен се ядоса, когато го победих цели три пъти, защото не можеше да приеме загубата. Яйчо си седеше все така дребен и притихнал пред иконата, но аз усещах силата му и бях сигурна, че няма яйце, което да успее да го победи. А когато обядът най-накрая свърши и ни позволиха да излезем с другите деца, за да се сборим и с тях, а после да ни накарат да си изядем яйцата, които ние толкова не харесвахме, аз веднага притичах и грабнах Яйчо от олтара му. Излишно е да казвам, че и навън Яйчо се справи блестящо. Вече окончателно го обявих за борец. Нямаше яйце в целия свят, което да не можеше да победи. Планирах да го взема и в училище след ваканцията, когато всеки носеше яйца и се борехме и там, този път щях да взема само него, други не ми трябваха. Яйчо беше непобедим, всички го знаехме.
По едно време обаче братовчед ми, когото бях победила за четвърти път днес, ме попита от къде имам това яйце. От баба, отвърнах. Друго дете веднага извика, че е дървено. Това беше стар трик, който аз никога не бях виждала, но бях чувала истории от възрастните, че може да си купиш дървено яйце, боядисано, досущ като истинско, с което да излъжеш другите и да ги побеждаваш винаги. Но понеже този трик беше вече остарял и всички го знаеха, не бяхме виждали някой да го прави. Другите деца веднага се съгласиха, Яйчо бил дървен! Даже братовчед ми се съгласи, нали от една къща идваме, не е видял такова яйце в боята, дървено е. Отричах до последно. Не можеше да е вярно. Веднага стиснах Яйчо в юмрука си и се прибрах, а вкъщи седнах и се взирах дълго в него. Дали беше възможно това? Сложих го в дланта си и разклатих ръка нагоре-надолу, после леко го почуках, така както учителката беше почукала по яйцата и разбра, че са сурови, но нищо не подсказваше нито да е дървено, нито да е истинско.
Дали наистина баба ми е дала дървено яйце, може би просто на шега, не е очаквала да се боря с него, а щом съм започнала, не е могла да признае, нали и двете щяха да ни обвинят в измама? Или пък Яйчо беше наистина борец и сега несправедливо се съмнявах в него? Не смеех да попитам баба, защото ако не беше дървено, щеше да се разсърди, че не ѝ вярвам, а ако беше – аз щях да ѝ се разсърдя и да не ѝ вярвам.
Най-накрая реших да рискувам. Стиснах Яйчо и го ударих силно в стената. Кората му се пропука и под нея се показа бялата вътрешност на яйцето. Яйчо най-накрая беше сразен. Победен. Натъжих се – не задето го счупих, така или иначе нямаше да ми позволят да го пазя завинаги, а задето се усъмних в него. Излязох и го оставих в купата със счупени яйца, които мама щеше да нареже в салатата на вечеря.
– А, как го счупи? – попита баба щом го видя.
– Победиха го – отвърнах и излязох пак при другите деца, които сякаш знаеха какво съм направила и ме гледаха въпросително.
– Дървено ли е? – каза най-сетне някой.
– Дървено е.
Точно на Великден за последно видях баба жива. Беше си боядисала косата в червено, лицето ѝ светеше бяло и топло, седеше на пода и месеше козунак в една огромна тава. Подът беше обсипан с брашно, лежах на леглото в същата стая и я молех да ми разказва приказки. Тя се засмя и даже леко се зачерви, като че я досрамя, но подхвана отново историята за Елиза и единайсетте ѝ братя лебеди. Когато стигна до частта, в която Елиза не успяла да ушие ръкав за последния си брат и той останал с едно крило вместо ръка, се разплака. Години наред все това крило оплакваше баба ми. На стената пред мен в рамка е закачена изрязана картинка, на която момиче шие ризи, а около нея са струпани стръкове коприва. Лежа и думите на баба ми отекват, леки и някак ситни. Някаква неразбираема утеха, на непознат език, загнездена в костите ми, която съм забравила, но сега изведнъж си спомням. Баба ми възкръсва чрез езика, достига до мен едва-едва, бяла и жива. Като утеха.
