Антония Апостолова
Сюжет разположен в един миг – това със сигурност отдавна е изпитано в световната литература, и то в основополагащи нейни текстове. Затова пък на фона на съвременната българска проза „Странично осветление“ („Жанет 45“, 2024) стои като изключително свеж, неупотребен все още подход. Като нещо различно от широкото предпочитание на вездесъщата разгръщаща се история, вместо на разказването на страничното спрямо нея, на дългите сенки, на косото осветление, на присъдружните мисли, на луфтовете между отделните късове неспоими разкази.
Няма да давам примери от западната литература, за да не се възлагат ненужни или незаслужени очаквания към дебютния текст на Юрий Рахнев – опитният читател сам ще се досети за възможни паралели или влияния (в случай, че изобщо са съзнателни). Ако трябва да очертаем такива в най-съвременната българска литература пък, то може би единствено в отприщения, бунтарски и същевременно клаустрофобичен поток на съзнанието у героя разказвач може да се открият някакви сходства с Васил Панайотов, колкото и различни като натюрел да са двамата автори. Или пък – пак много условно и донякъде – с дългите, увивни изречения на Валентин Калинов.
Докато Панайотов обаче е натуралистичен, рязък до грубост, по уелбекски скандален и категоричен в тезите си индивидуалист (например в „Сянка“), то протагонистът на Рахнев е самотен градски човек, макар и с приятели и работна среда, подчертано интелектуален, себевгледан, с крехко самочувствие, емоционално флуиден, променлив в оценките си, ту заявяващ се, ту самокритичен и съмняващ се в себе си, морално неустановен, та дори плашлив, както и чувствителен към езика си, ведно със спорадичните жаргонни изрази и ругатни.
В тази своя направа неназованият протагонист на Юрий Рахнев е разновидност на ненадеждния разказвач. А логичните характеристики на разказа му са: потокът на съзнанието, заплетен от реминисценции и спираловидни повторения; вниманието и вглъбеността в детайлите (и слава богу, защото авторът ясно доказва, че тази обстоятелственост и наблюдателност далеч не са прийом на „женското“ съзнание и разказване, както се твърди понякога); обговарянето на сцени и сюжети многократно и от всякакви ъгли; отказът от задължителната траектория на промяна у героя и от очевидни катарзиси; моралната неопределеност и бунтарството – социално, професионално, индивидуално, езиково (например в експресионистична, преекспонирана, невинаги органична с текста и понякога буквално сюрреалистично автоматична образност, която силно ми напомни на избухналата през 90-те младежка стилистика).
Юрий Рахнев поставя своя протагонист (който звучи силно автофикционално) в пресечната точка на две софийски централни улици, в момента преди и след, между две възможни решения. На този своеобразен кръст(опът) той се разраства до едно почти дифузно състояние – набъбва от спомени, от съмнения, от разсъждения, колебания и оценки. Героят обръща „вътрешната си сцена с хастара навън“ и разиграва пред очите ни „всички неизиграни представления дотук“. И тъй като огромно значение в разказа имат заниманията му, както и тези на околните, той самият е пресечена точка на различни изкуства – най-вече фотографията и поезията, но и киното, та дори графичния дизайн.
Думата изкуство обаче е твърде условна и високопарна тук – защото през цялото време тези сфери ще бъдат поставяни в контекста на посредствеността, на употребата им от конюнктурните професии и личното его. И през цялото време – с невидима, объркваща самоирония – героят ще повтаря, че едновременно не е никак лош, че приличен и дори много добър фотограф, но всъщност е среден, посредствен. Идеята за посредствеността (както и за нормалността и странността) са някак смущаващо, умишлено объркани. Авторът ги представя по начин, по който в крайна сметка сами да не знаем кое кое е. Тихото, почти смирено самобичуване на героя в mediocrity в крайна сметка постига обратния ефект – отразява средата му, но кара самия него да се отдели от нея пред очите ни.
Протагонистът е фоторедактор в редакцията на списание и всеки, който някога е работил в такава медийна среда, веднага ще разпознае специфичната динамика на отношенията, характерните типажи, финото лицемерие, претенциите и преструвките, фалшивото самочувствие, често прикриващо огромни дози незначителност и шаблонно бездарие. Юрий Рахнев много добре пресъздава тази атмосфера и фауна и в известен смисъл книгата е прикрита сатира на професионалните (уж) среди, на модерния офис с хипстърски претенции. Неслучайно всички герои в повестта са безименни и носят само титлите си (главният редактор, отличникът, графичният дизайнер) – те са карикатурно-стереотипни. Въпреки обаче че е видно как именно героят е различният, индивидуалистът, чешитът, „не-нормалният“, той изкривява гледната ни точка, като говори за „странността“ на редакцията, за онази лепкава среда, която се опитва да те зарази и присвои. В този смисъл героят реабилитира себе си, възможната си отхвърленост – защото правилният обектив показва странността му като нормалност, каквато е на фона на другото.
В крайна сметка разказът се превръща в изобличаване на всички „жестоки провинциални претенции на хора, които не само нямат вкус за вино, а и вкус към живота като цяло“. Провинциализмът – не в географския смисъл, разбира се, а в амбициите, в претенциите, в позите на мъжкарството – е чудесно илюстриран в няколко нарочни сцени. Той ражда отличници, които не изпитват „никакви съмнения в себе си, никаква капка срам от някого, който може случайно да го сметне за бездарник, зубрач и натегач“. Ражда професионалисти, които не знаят кой е Анди Уорхол. Ражда текстове/изображения/стилистики, които ни „заливат от купищата списания по сергиите, по сайтовете в интернет, от които в съзнанието ни не остава ни думичка, а само един лек, напарфюмиран дъх (…) на току-що разопаковано топче ароматизирана тоалетна хартия“.
не посредствеността в крайна сметка е проблемът в днешната фотография, а това, че ние ѝ възлагаме прекалено големи очаквания и как цялата тази битка да се прилагат похватите на изкуството на места, където е ненужно, е напълно безсмислена, защото вече няма кой да гледа хубави фотографии…
От друга страна, различието също може да получи неочакван прочит в иронията на автора: „именно моята посредственост, половинчатост за много неща, се бе зародила в резултат на липсата на каквато и да е раболепност у мен, прилежност и смирение“.
Почти всички странични герои са дадени в досег с изкуството (най-вече поезията/писането), като резултатите читателят сам може да прецени във включените метатекстове („един провинциален нарцисизъм с претенции да се превърне в поезия“). В самата завръзка пък фотографът установява, че някой е откраднал фотоапарата му и е заснел безброй много кадри – вертикално и със светкавица, т.е. по възможно най-аматьорски нелепия, бездарен и неосмислен начин. Той трябва да реши дали да разкрие това „престъпление“ на главния редактор, или не. Разследването ще се превърне в саморазследване и в упражнение върху смисъла на изкуството и естетиката vs кича и клишето.
Именно тогава – отново превратно – героят ще стигне до осъзнаването, че в това естетическо посегателство парадоксално се крие някаква лична свобода, отстояване на лично пространство именно в нелепостта, недосегната от претенцията за творчество. Въпросната разголена фотосесия на младо момиче е част от „човешко право да бъдеш самият себе си, самият сам в бистрата тъмнина на своите мисли и своята любов“. Колкото и гнусни и посредствени да са тези кадри, в същото време те са „откровени свидетелства на някакъв личен, любовен младежки живот… запечатали падението на едно съвсем обикновено всекидневие“. Те са право на онези, които го „правят само за себе си“. В крайна сметка може би това е своеобразна защита на онзи бъдещ човек, който вероятно все още има шанс да не попадне в лапите на всичко гореспоменато:
като всички хлапета, които все си го отнасят, без шанс за страничен поглед към своята проблемност, докато през това време отличниците се изграждат като преподаватели, редактори, главни редактори, министри, президенти, богове
Още много идеи намират място на страниците. Колко мъчително е да съзнаваш, че животът ти в изкуството е само въпрос на „попадения – коварни единични, спорадични резултати, с които се бях задоволявал цял живот“. Колко непоносимо е да виждаш оригиналната ти творба да бъде подлагана на „безкрайната безцеремонност, с която моята фотография бе разпната на кръст, прикована с джвъчки и детелини“. Как загубата и личното страдание (би следвало да) са гориво за творенето, а липсата на таланта е в недостатъчната или недостатъчно добре употребената болка. Дали съществува възможността отличникът да се раз-отличи и да се превърне в спонтанен и автентичен (както и обратното). Каква е цената на всичко, което е въпрос на „страничен“ поглед – както страничното осветление в добрата фотография се противопоставя на мързеливото, прозаичното, некадърно падащото отгоре по авторитетен начин (като слънцето в 12:00 и светкавицата). Как се съотнасят „тренираната от депресии и раздяла спонтанност“ на прилежно подготвените продукти; изстраданото – на парфюмираното. Следното звучи като рецепта за творчески процес, в която сам авторът вярва:
Моето светоусещане обаче никога не ми е позволявало да разчитам на подготовката. Разказвам сънищата си така, както ми идва отвътре, от дъното на душата, както се казва. Имам чувството, че ще убия истинността, ако направя и едно подготвително движение, за да се представя отлично.
Тази книга е и книга за самотата и индивидуалността на градския човек, макар да бихме могли да изтъкнем тук един още по-специален вид – Дъждовния човек на Юрий Рахнев. Човека, който обича дъжда, обича да крачи в дъжда, да гледа дъжда – тази метафора сама по себе си е достатъчна характеристика, покрай която да си представим целия типаж.
не от дъжда се притеснявам, а от това, че ме болят коленете, като се опитвам да стоя изправен в този дъжд, докато в същото време някой се опитва да ме натиска надолу с всичка сила и се опитва да ме изравни със земята
И макар тази повест да не е поколенческа, аз не мога да не разпозная в нея моите пораснали момчета, родени през 70-те и говорещи за днешните си колеги като за отличници и хлапета. Може би неслучайно – понеже тази книга е късен дебют – привиждам в части от текстовете като че ли употребени отдавна писани откъси, родени още през 90-те (когато стихосбирките на Елин Рахнев бяха култови) и назрявали дълго. Забелязва се и някаква натрупана извън нея умора, когато като че ли към втората си част повестта губи този силен заряд, който демонстрира в началото, и нишките леко се разпускат и позагубват, за да бъдат събрани все пак някак накрая.
Биха могли да се отправят и някои критики към текста, макар че нито една не достатъчна той да не бъде възприет като интересен, различен и любопитен. Най-важната от тях обаче – и това е много важно да се подчертае – е насочена не към автора (защото всеки пишещ в един момент стига своя предел да вижда собствения си текст), а към редакцията (към така необходимия в този момент „страничен“ поглед). За жалост, тя определено не е била уважителна към текста. Предвид удачния избор на дълги, лъкатушещи, „поточни“ изречения с умишлени, създаващи ритъм повторения, тя е трябвало да бъде дори допълнително по-внимателна и прецизна към техния синтаксис, към подредбата им, към премереността на повторенията, към цялостния ритъм, така че те да звучат умело преднамерени, а не по-скоро погрешни, недонаправени на места.
За съжаление, има и различни други, повтарящи се достатъчно, за да бъдат забелязани, грешки: неправилни времена и съгласуване, грешно разместен словоред, неупотреба на синоними там, където е нужна, неточен синтаксис. За опитния читател, особено с редакторска нагласа, е лесно да се абстрахира и да си представи наум чистата версия на текста, а средностатистическият читател може и да не забележи. Във всеки случай обаче тази книга определено заслужава да заблести и е добре това да бъде взето под внимание при следващ тираж.
Юрий Рахнев, „Странично осветление“, изд. „Жанет 45“, 2024 г.
