Азиз Шакир–Таш
(откъс)
Люкът на барокамерата с форма на допотопна подводница се хлопна зад превития гръбнак на Назми като врата от затворническа килия на смъртник и още преди да е направил и крачка напред в тясното три на метър и половина конусовидно пространство, клаустрофобията, която до този момент чакаше лакът на маникюра ѝ да изсъхне, го стисна за адамовата ябълка, като да си отмъщаваше за първородния грях, който шепа богослови бяха вменили на жените. Знаеше как да ѝ стъпи на врата, но преди това трябваше да постави кислородната маска на петгодишния си син, който отдавна се беше разположил на диванчето с формата на буквата „пи“ и нетърпеливо размахваше криле. „Като пингвин, обречен да не докосне никога небето“. Последното сравнение му хрумна точно когато Филиз – студентка последен курс медицина, завъртя крана за увеличаване на налягането в барокамерата от една на две атмосфери. Това би трябвало да означава, че в продължение на час небето тук ще бъде двойно по-тежко, и тази тежест ще полепне по всичко и ще задърпа с още по-страшна сила мислите му към земята. Продължаваше да не намира обяснение защо един от най-неприятните странични ефекти от кислородните „гмуркания“ в барокамерата на деца с неуточнена диагноза, които лекарската гилдия за по-лесно приема за „аутисти“, се нарича „нисък полет“. Дали не беше свързано със страха на повечето родители, че очакванията им за пореден път ще се разбият, преди зареденото с кислород самолетче да успее да прелети над скованите от нечленоразделна реч скали. Докато през подаващото се от тавана кранче второто небе нахлуваше шумно като камила, преминаваща на галоп през иглено ухо, той свърза набързо маската с онази от половината дузина тръбички, стърчащи от отверстията в долната част на диванчето, от която се дочу змийското съскане на 100%-вия кислород. След това, за да не би да бъде пропилян напразно и атом от ценния газ, със същата припряност той закрепи маската за мъничката руса главица. Тъкмо когато си мислеше, че вече може да обърне внимание на страха си от затворени пространства, детето запритиска миниатюрните си уши с ръце, които временно бяха забравили, че са криле и запищя. Не се случваше за първи път – компресията караше ушите да заглъхват и често разликата в наляганията преди и след началото на процедурата предизвикваше у детето дискомфорт, който пет пари не даваше за клаустрофобията на баща му. Започна да му говори и като разбра, че това с нищо не облекчава болката в ушите, се принуди да запее. Репертоарът му включваше главно песнички като „В траве сидел кузнечик“ и „Чунга-Чанга, синий небосвод“, които си спомняше от часовете по руски език в училище, и приспивната „Dandini, dandini, dastana“, която беше научил покрай анимационната youtube поредица „Колыбельные мира“; а ако въпросните не помогнеха, въпреки явната липса на певчески талант у него, пускаше в действие всички известни му песни от всевъзможни стилове, включително такива, чийто текст беше целият на дупки като швейцарско сирене… Определено руският печелеше надпреварата и си помисли с умиление за учителките си по руски език, които ако можеха да го чуят, със сигурност щяха да се гордеят. Този път нелепата смърт на изядения в края на песента от жаба с лакомо коремче скакалец, който великодушно не тормози бръмбарите и дружи с мухи, успя да успокои Дениз и Назми вкара в действие по-леката артилерия – купената на безценица от последния панаир на книгата книжка във формата на длан, върху която детето започва да поставя ту лявата, ту дясната си ръчичка. Тази сцена извиква в съзнанието на баща му друга – от филма „Зов за завръщане“: в самия му край Арнолд Шварценегер пъха лапата си в специално излят за случая от холивудски извънземни калъп, който досущ прилича на една от формите за бисквити на майката на Назми, и задейства някакъв мегареактор и малко преди очите и дробовете му да експлодират от вакуума, Марс се сдобива с чисто нова атмосфера и всички в салона си поемат облекчено дъх, сякаш и те през последната минута и половина са чакали въздухът от екрана да нахлуе и да спаси не само жителите на колониите, населяващи червената планета, но и тях. Всеки път, когато Дениз, подразнен неизвестно от какво, изскубва тръбичката с кислорода от маската си, една тежка като гилотина ръка бърза да я върне на мястото ѝ, сякаш двамата са обградени от вакуум и всеки миг ще се задушат. Защо ли свръхразвитите извънземни са лишили цяла една планета за неизвестно колко време от атмосфера. Ами ако зовът за завръщане беше чут от друг герой с по-скромни бицепси, и досега щяха да се чудят има или няма живот у съседите.
Назми чудесно знаеше, че на Марс няма живот, но сега мислите му по темата рязко отстъпиха към друга – беше усетил как маникюрът на клаустрофобията се забива в областта на шийната му вена и по врата му потича тънка струя кръв. Нямаше време за губене! Преди да умре от кръвозагуба, най-после успява да се протегне към вкарания в камерата празен лист и написва „Само там съм себе си“. Счупеният в гърлото му маникюр падна и се заби в листа. И този път му се разминава на косъм. Поема дълбоко от двойното небе и в следващите минути написва поредното си стихотворение в барокамера: На местопрестъплението/ очертаваш с маникюр трупа ми/ и под мен/ чаршафите, засрамени почервеняват/ и ми шепнат:/ – Лазаре, стани!/ – Не бива! На местопрестъплението съм,/ във теб съм.
Барокамерата беше едно от множеството му местопрестъпления. Като се замисли човек, целият му живот, като се започне от майчината утроба, е едно местопрестъпление, което го следва като афганска хрътка навсякъде. Дори и след като го погребат, тя, вярна на стопанина си, ще продължи да лежи на гроба му. Може би затова някои хора предпочитат прахът им да бъде разпръснат – последен опит за заличаване на следите от последното местопрестъпление, или все пак са движени и те от клаустрофобията, която са развили през месеците преди раждането си. За Назми си оставаше загадка коя от двете фобии му действаше по-силно. Страхът от неизвестното, който с първите контракции на майка му се задейства като бомба с часовников механизъм, или все пак страхът от затворени пространства. Вероятно тази конкуренция и нерешителността, която впоследствие щеше да се превърне в основна черта на характера му, го бе подтикнала да се роди с двуседмично закъснение и така престъпно да продължи да виси като камък на шията на майка си. Но имаше още една сериозна причина да възприема „подводницата“ ту като местопрестъпление, ту като килия – след като Дениз очевидно нямаше каквато и да е вина за попадането на тежки метали в тялото му и породените от тях проблеми в развитието, оставаше за това да са виновни баща му и майка му. Изглеждаше логично тази вина да бъде поделена поравно между тях, но поне за себе си той нямаше никакви илюзии – бе ясно, че не иде реч за някаква проста математическа сметка. А според сложната – всеки един от родителите носеше пълна вина за състоянието на сина им. Разбира се, непряка, защото не те бяха инжектирали необяснимо високите дози живак, олово и алуминий, които изследванията на кръвта и косата му бяха установили. Примамлива беше и идеята, че става дума за едно от безкрайните изпитания Свише, изпратено едва ли не като форма на благословия, даваща идеална възможност да повишим шансовете си за еднопосочен билет за рая. Би ѝ повярвал, ако това му се беше случило преди 20, 15, 10 или дори 5 години, но към дадения момент геометрическата прогресия на добрите му отношения с Бог не само цифром и словом, но и духом клонеше към нула. Не че имаше съмнения в съществуването Му, напротив, подобна мисъл от десетилетия не бе го терзала. Проблемът беше, че все по-отчетливо осъзнаваше ситуацията, не като изпитание от „класически“ тип, а като форма на възмездие приживе, следствие от незадоволителното му поведение в битието. Това само по себе си не бе в състояние да го трогне – дотолкова обръгнал към всичко заобикалящо се чувстваше напоследък, – но мисълта, че не той, а детето му преживява физическа и телесна трагедия, която заради хаоса в мозъчните и чревните му неврони дори не можеше да осъзнае, капеше на равни интервали върху скалпа на Назми подобно на водно мъчение. За този метод, прилаган от испанската инквизиция, но приписан за по-удобно от хуманните европейци на варварите китайци, в уикипедия се твърдеше, че води до най-мъчителната смърт, защото след всяка следваща капка светът се срива отново и отново. Когато проче́те последното, в съзнанието му изплува концепцията, според която Бог сътворява битието отново и отново във всеки следващ миг, за да осигури непрекъснатостта му. Вероятно това бе форма на защита на всичко съществуващо срещу посегателствата на разни простосмъртни, за които светът се срива всеки път, когато си помислят, че са открили (или още по-страшно – че самите те са) вирус в предоставената им за лично ползване от Главния Програмист холограма. Казано на по-популярен език, повсеместно течеше някакъв non-stop update и back up на божествената база данни. Мина му през ума, че днешните популярни изрази биха прозвучали неразбираемо дори за учениците в английската паралелка по времето когато учеше в езиковата гимназия, и си даде сметка, че всичко казано и написано сега вероятно съвсем скоро ще се окаже точно толкова непонятно, защото времето се беше разбързало сякаш пирамидите, от които единствено се страхуваше, го бяха подгонили и го замеряха с хилядолетия. Може би начинът да се противодейства поне минимално на това препускане бе всеки един по-често да навива отпуснатото му време назад или поне да не е в крачка с него. Ето – беше си измислил извинение за това, че напоследък все по-често се връщаше към дните, когато, за разлика от сега, вярата му го сближаваше с осъдената на доживотен затвор в него божествена искрица и той наивно вярваше, че е с поне две глави по-богоизбран от повечето простосмъртни.
Първите му по-ясни спомени бяха от времето, когато беше на годините на Дениз. Живееше с родителите си в ро́ден за него, но чужд по повече от един начин за тях планински град, в спартанска стая с мебели, наброяващи пръстите на лявата му ръка, без тоалетна и чешма, но пък с прозорец с нелоша гледка на втория етаж на работническо общежитие, обитавано главно от турци, дошли тук на гурбет от по-мекия край на планината. След години когато започна да следва арабистика, установи, че този турцизъм наистина си тежи на мястото вероятно защото арабският му корен е в пъти по-дълъг от стъблото и изразява с точността на „острие“ – до болка – „жестокостта“ на „изгнанието“ по посока на „залеза“, където всичко изглежда „странно“ и те кара да се чувстваш „странник“. В сравнение с внесеното от Анадола „гурбетчийство“, родният „поминък“ си беше направо родопска песен. Като олимпийски спринтьор беше поел в протегнатата си назад лява ръка щафетата от родителите си точно когато, останали безработни, те се принудиха да се завърнат обратно на изток. Римляните се бяха оказали прави: Lux ex Orient est. И след две хилядолетия светлината все така продължаваше да приижда от изток, а западът, след като я прецедеше и рафинираше, пакетирана в целофан, я продаваше като луксозна стока еднакво успешно и в Ориента, и в Оксидента. Чувстваше се като излязла от строя стрелка на компас – уж родена да завира севера в очите на загубилия посоката си свят, но впоследствие бе изхвърчала като пътник през предното стъкло на катастрофирала западна кола. Така и не се строполи на асфалта, а година след година продължи свободно да пада – все по-чужд на себе си и околните и все по́ на запад, към собствения си залез.
