Интервю на Антоний Петров с Владислав Христов
„Пойни птици“ започва с епиграф от Биньо Иванов, един от поетите с най-оригинален синтаксис в литературата ни. Защо се спря на негов поетически фрагмент за начало на книгата си?
През годините имам много завръщания към творчеството на Биньо Иванов. Неговото невписване и ъгловатост, Биньовият език, който той си изобретява, е нещо, което все още няма аналог в съвременната българска литература. В конкретния случай с епитафа ме привлече усещането за надвиснал апокалипсис в „Щурци зеленолики”, апокалипсис, който не идва изневиделица, който сме предизвикали всички ние човеците. Това е стихотворение обвинение, а когато Биньо обвинява, той го прави по възможно най-жестокия и директен начин. Всъщност усетих този апокалипсис преди години, когато посетих родното село на поета – Бараково. Тогава работех в БНР и с колеги правихме материал за Балабановата хартиена фабрика. Предприятието започва работа през 1929 г., имало е своя болница, електроцентрала, железница, пожарна, симфоничен оркестър, казино, кино, няколко театъра и детски градини, в нея са работили хора от много националности. Именно в жилищните постройки към фабриката е минало детството на Биньо Иванов. Точно тези сгради, в момента необитавани и занемарени, реших да разгледам при посещението си в Бараково. Намерение, от което бързо се отказах, когато от празните входове на сградите започнаха да излизат злобни, безстопанствени кучета. Бяха като кучета от ада, готови да разкъсат всеки дръзнал да доближи постройките. Преди няколко десетилетия там се е чувала весела детска глъч, а сега бараците от Бараково охраняват строго Биньовата обител и не дават никой да припари до нея. Метафора, която дълго време след посещението на хартиената фабрика прехвърлях в своето съзнание.
В голяма степен стихосбирката ти залага на разчитането на човека, войната и смъртта през паралели с птичия свят. Какво значение в това имат орнитологичното познание, културната памет, символните значения на птиците и индивидуалните ти наблюдения?
Птицата е носител на едно качество, което човек никога няма да може да притежава – това е способността да лети. Всяка птица ни напомня за провала на Икар, изобщо всеки наш опит да летим е обречен на несполука, нещо, с което човек все още не се е примирил. В този смисъл пиците ни учат на смирение, на познаване на собствените ни граници. Птичият свят, и в по-общ план животинският, съществува и следва извечни механизми не само що се отнася до хранителната верига, но и до инстинктите и ритуалите в размножителния период. Човекът от друга страна, е много по-млад в създаването на своите си механизми, които да следва и мултиплицира. От години изследвам с детско любопитство каква е нишката, свързваща моделите, движещи процесите в природата, и моделите в човешкия свят. Голямата разлика е смъртта, липсата на драматизиране на смъртта при животните, неприемането ѝ като трагично събитие, това е вододелът, ясната разделителна линия между двата свята. По нея тръгнах, за да изградя образите в книгата. Игнорирането на човешкия ужас от животните е пределно ясно послание: „Нашият свят има все по-малко общо с вашия. Оправяйте се сами, тази каша вие сами си я забъркахте!”.
Книгата ти обговаря войната в нашето съвремие. Прави го от известна дистанция, по-скоро дискретно, оставяйки встрани от конкретиката. Доколко това е следствие от естетическия ти избор и доколко на политическо или социално съобразяване с българския контекст?
Според мен навлезе ли в детайли и конкретика една поезия, тя се приближава до публицистиката, тоест не ѝ е работата на поезията да борави с точните параметри на една трагедия. Те могат да бъдат зададени по много други способи и това не е съобразяване, а поставяне на поезията на мястото, което ѝ се полага. Конкретиката води до смилане на информацията и поднасянето ѝ наготово на читателя – прийом, с който работят масмедиите. За всички е ясно, когато говорим за война, за какво и за къде точно става въпрос. На първо място войните са позволени от всички нас, нашето мълчание ги легитимира, чрез пасивното си мълчание ставаме активни съучастници на тези, които разрушават и убиват. Българският контекст не е по-различен от общочовешкия. Но в страната ни голямото мълчание е започнало още след 44-та година, станало е условен рефлекс за голяма част от населението, и се предава поколенчески. Мълчанието създава уют и те прави неутрален. А в моменти от историята като сегашния, в който се намираме, мълчанието и неутралитетът са равносилни на предателство. Добър знак е, че войната се завръща в поезията, поезията е място, в което войната е извън зоната си на комфорт – това е първата малка победа, която може да нанесе поезията върху войната.
Какво предизвиква войната на режима на Путин срещу Украйна у теб и достатъчно активни ли са хората на изкуството в оценката на агресията, геноцидите, военните престъпления?
Когато Русия започна да бомбардира цивилни обекти и да убива мирни хора в Украйна, първоначално бях в ступор, с времето абсурдът и ужасът от случващото се ми подействаха отрезвяващо и си казах – време е да осъзнаем в какъв свят и сред какви чудовища живеем. Става въпрос не само за диктаторите, иницииращи войните, но и за нашите собствени съграждани, които ги подкрепят, а най-плашещото е, че техният брой расте от ден на ден. Живеем в епоха на нелюбов, ако мога да направя тази препратка към едноименния филм на Звягинцев. Омразата и насилието са приети безропотно и нормализирани. Всеки е хванал някакъв остър предмет, с който чертае разделителни линии. Все по-рядко балоните, в които живеем, се докосват един друг. Войните са един от акумулиращите фактори за тази сепарация на обществото. Войната в Украйна беше изненада само за хората, които не познаваха контекста на възникването ѝ. Знаците за нещо чудовищно, което предстои, бяха налице още през 2014 г. На 24 февруари 2022 г. кошмарът придоби реален образ. Хората на изкуството, които успяха да излязат от първоначалния ступор, се опитаха да артикулират чрез творбите си ситуацията, в която заживя съвременният свят. Една част предпочетоха да се направят на невиждащи, а други да играят на „миротворци”, две еднакво вредни позиции. Усещането дали активността е достатъчна е индивидуално. Ако всеки ден не правим добро като антитеза и съпротива на злото, значи и ние неусетно сме запели в хора на разрушителите.
„Спокойните жертви винаги са за предпочитане“, четем в твой текст от книгата. Как си обясняваш пасивността на много от съвременниците и сънародниците ни, нежеланието им да са разтревожени, ангажирани, солидарни?
Най-общо казано, незаемането на страна те прави неутрален, създава ти фалшивото усещане за спокоен бит и нормалност. Това плуване в собствен сос и отказ от поглеждане по-далече от носа може да ни изиграе много лоша шега. Би било интересно, ако един ден и тук завият сирените, как ще реагира нарастващото пропутинистко войнство в страната, коя страна ще заеме – на диктатора нашественик или на собствената си нападната родина. Страшно е да си го помислим, но се опасявам, че агресорът ще бъде посрещнат в страната ни с хляб и сол, дори има вероятност да го лишим от възможността да убива и разрушава. Ще бъде инсталирано едно марионетно правителство и ще се възцари траен мир и стабилна диктатура. Единствено членството ни в НАТО и ЕС ни спасява от подобен сценарий, поне в кратковременен план. Наскоро в свое интервю украинският анализатор Виталий Портников зави, че Европа е добре да се подготви за десетилетия война и не е нужно засегнатите държави да бъдат нападнати с оръжие, просто ще бъдат управлявани от пропутинистки правителства, които ще предпочетат да са на ти с кремълския диктатор пред угрозата да бъдат следващите нападнати. Нарастващата подкрепа на крайно националистическите партии, привличащи електората си с прокремълска риторика не само в България, но и в цяла Европа, вече e знак за сбъдването на тази плашеща прогноза.
На този фон пасивността на проевропейски настроените хора допълнително ускорява въпросния процес. За диктаторите интелигентният и демократично настроен човек е страхлив по презумпция, той няма съпротивителни сили срещу грубата и директна агресия, по този начин лесно може да бъде поставен в подчинено положение. Ще позволим ли да се случи всичко това пред очите ни, зависи от самите нас.
Промени ли се според теб и ролята на литературата във времето, белязано от война?
Единственият шанс на така наречената „висока литература“ и в частност на поезията във време на война е да излезе от своята маргиналност, от описването на строго лични драми и тревоги, заговаряйки за глобалния човешки провал. От едната страна на везната имаме дългогодишна хибридна война, водена от Кремъл както в посткомунистическите държави, така и в останалата част на Европа. Същите хора, върху които се изляха конспиративните опорки, спуснати по време на коронавирус пандемията, сега са облъчвани с тотални лъжи на тема Украйна. За съжаление, обществените нагласи в страната показват, че хибридната война на този етап е спечелена от силите на злото. Сами преценете колко и каква литература трябва да бъде създадена, за да може да окаже поне минимално съпротивление на ежедневния поток от манипулации, идващи от медиите и социалните мрежи.
Всъщност колко голяма е най-малката птица, спомената в книгата, и колко малък е дори и най-големият диктатор?
Най-малката птица може да надделее и над орела, ако го клъвне в окото. При хората нещата стоят доста по предвидимо и прозаично. Изтърканата фраза, свързана с мъжките атрибути „размерът има значение”, е валидна и при диктаторите. При тях тя важи най-вече за ширината на визията им относно това как да съществуват те самите в един непрекъснато променящ се свят. Да сте виждали диктатори визионери? Диктаторът независимо с каква „велика” кауза оправдава престъпленията си, стъпва най-вече на плячкосването на ресурси, а това прави диктаторите невзрачни умове, често действащи първосигнално, без значение от последиците за собствените си народи. Редно е да се замислим защо диктатурите, било то по-меки, като в Унгария, и по-твърди, като в Русия и Турция, получават подкрепа от масите. Безпросветността и страхът в условията на постоянна дезинформация дават очакваните плодове. По всичко личи, че диктатурите напиват работещата формула, по-интересно е какъв ще е отговорът на старите демокрации и колко във времето ще се забави той.
В „Пойни птици“ можем да открием и екологически мотиви. Склонни ли сме да ги пропускаме днес? Може ли заради взиране във военни, политически и икономически проблеми да се окажем пред загуба в борбата с глобалното затопляне примерно?
Човек е така устроен, че не се замисля за знаците, дадени му от природата, освен ако пряко не пострада от някой катаклизъм. Опасявам се, че и след това не прави достатъчно, за да предотврати следващите си нещастия. Това неглижиране е норма, върху него не може да бъде повлияно чрез изнасяне на лекции пълни със стряскаща статистика или с протести на една шепа екоактивисти. Най-общо казано – нужно е глобално отрезвяване, което да повлияе на глобалното затопляне. Без радикална промяна на мисленото и рязък завой в посока към грижа за природата нещата няма как да завършат с хепиенд. В ход е един бавен и мъчителен за планетата апокалипсис. За разлика от войните, природните процеси протичат с доста по-забавен ход, това ни успива и ни прави някак равнодушни. За сметка на това обаче те са по-мащабни и следват неумолимата си логика. Камъните са в нашата градина и нямаме вариант да ги прехвърляме в градината на комшията просто защото всички обитаваме един и същи двор.
Всички текстове в „Пойни птици“ са без заглавия. Това какво носи след себе си?
Има поети, които знаят как да „печелят” от заглавията си, като пример за това мога да дам Йосип Ости. Неговите заглавия понякога носят половината от внушението и смисъла на стихотворението. Аз никога не съм държал на заглавията като инструмент за привнасяне на смисъл в един текст. От общо седем поетични книги, само в първата ми „Енсо” използвах заглавия, но съвсем спокойно можех да се лиша от тях. Липсата на заглавие дава на читателя един свободен вход в текста, докато едно формално заглавие или такова, което не е на мястото си, биха провалили някое иначе сполучливо стихотворение.
По линия на композицията на книгата отчитаме, че в нея няма цикли. Има тоталност на 76 текста. Защо избра да не ги групираш?
Тази книга се роди мигновено, по начина по който съм написал всички останали мои книги дотук. При мен се отваря една врата в кратък отрязък от време, да кажем два-три месеца. В този период пиша активно, трескаво и като под диктовка. Изобщо не се замислям това нова книга ли ще става, нито имам предварителна концепция, която да следвам. Другото специфично при моето писане е, че не „мътя” текстовете, не ги шлифовам до безкрай с идеята да бъдат съвършени, ако изобщо редактирам, това са дребни размествания или замени на думи. Текстовете се появяват по най-естествения път, с лекота, и в своята завършена форма, както птицата снася яйцето си и то е такова каквото е. В случая при „Пойни птици” за няколко месеца написах всички текстове, виждах, че има две или три паралелни сюжетни линии, но бях объркан в това как точно да ги съчетая, за да се получи смислена книга, която заслужава да бъде издадена. Тогава потърсих помощта на Виолета Кунева, която подреди стихотворенията така, че да следват логиката на развитието на действието и нарастването на напрежението. И двамата бяхме единодушни, че няма нужда от обособяването на отделни цикли в книгата, и че това би спряло смисловия и емоционален поток по време на четенето. Виолета Кунева има много вярно око за това как една камара текстове да се превърнат в завършена книга, това е основната причина да я помоля да редактира и следващата ми поетична книга, която се казва „Маслен нос” и която живот и здраве ще излезе през следващата година.
Визията на корицата на „Пойни птици“ носи изненада. Кой избра тъкмо такова изобразяване на птиче крило с патрони?
С дизайнера на корицата Василена Георгиева работим много успешно по визия вече на три поредни мои книги. След сборника с кратки прози „Мопсът на Вазов” последваха фейлетоните „Мед от оси”, а сега дойде ред и на „Пойни птици”. Идеята за крилото с перата-патрони беше моя, Василена я реализира с присъщия си професионализъм още от първия път. По реакциите на публиката си правя извода, че целта ми корицата да хване читателя за гърлото е постигната. Надявам се, че и със стихотворенията ще е така. Ако все още някой не го е осъзнал, нека да го кажа директно – времето за празни приказки в поезията изтече!
