Снежана Дончева
Виктор се роди от навик. Майка ми винаги ме е укорявала за пукането на пръсти. Било вредно. Обаче зарибиш ли се веднъж, няма отърване. Не съм раждала, но си представям, че родилките, след като свършат онова, което имат за свършване, изпитват облекчение, подобно на облекчението, което аз изпитвам, когато успея да възпроизведа пукот при това толкова вредно, поне според майка ми, занимание. Виктор се появи в един от онези моменти, в които ставните повърхности на фалангите ми се наместват, а сухожилията ми, доскоро разхлабени, се обтягат така, че да отпуснат натрупаното напрежение. В някакъв смисъл Виктор е напрежение. Той нарасна в утробата на пръстите ми и не му оставаше друго освен да изскочи напрегнато на белия свят. Би било в реда на нещата да кажа, че той също обича да пука пръстите си.
Арсения не се роди. Тя никога не беше жива. Изваях я в една от онези септемврийски недели, в които все още се вижда маранята над асфалта. В момент на отчаяние, че припекът не приляга на залеза на годината, и на нетърпеливост да кажеш, че вече е есен, без да се тревожиш, че сам лъжеш себе си. Дойде при мен в ден, в който се чувстваш като аморфна маса пластилин, но не от хубавия. Един такъв стар, твърд и намачкан с нелицеприятния оттенък на фекалии. Захвърлен вероятно от дете, опитало се да направи нещо шарено. Похабен от неуспех. Така се чувствах, когато изваях Арсения. И тя – похабена от неуспеха ми да сътворя нещо живо.
Виктор я срещна в една дъжделива сряда. Тя имаше нужда от услугите му, ако приемем, че последната нужда на човек е да бъде погребан. Арсения обаче не приемаше така нещата, понеже мъртвият поначало нищо не може да приема. Той в същността си вече е излишък. Та Арсения някога казваше сама на себе си „Умра ли, хвърлете ме на кучетата“. Виждаше нещо достойно в това да откажеш патетиката на едно достойно погребение като завършек на иначе недостоен живот. Но човек трудно може днес да бъде захвърлен на кучетата, все ще се намери някоя Антигона да те погребе. И умря Арсения, и не я хвърлиха на кучетата.
Виктор беше работил с мъртъвци, откакто го помня. Първото погребение, на което му разрешиха да отиде, беше онова на леля му. Положена в дървения ковчег, тя му се стори по-жива, отколкото в дните непосредствено преди смъртта си. Някой се беше погрижил леля му да прилича на старото себе си, така че да може той да я запомни такава. И това му се струваше чудно, все пак ден-два по-рано леля му, така да се каже, на нищо не приличаше. Поиска и той да може да прави чудеса.
Затова в онази дъжделива сряда самият той се видя като в чудо. Самоубийци бе подготвял много, техниката бе усъвършенствал, балсамираше така, както си пукаше пръстите. Обаче с Арсения беше друго. По нея нямаше какво да се пипне, а и да имаше, той не би посмял. Кожата ѝ беше изтъняла, органите почти прозираха. Косата падаше по двете ѝ страни, лявата ѝ ръка висеше от масата, а устата ѝ зееше безмълвно. Беше красива.
Виктор я гледаше в ступор и знаеше, че няма да бъде способен да я докосне от опасение, че може да я счупи. Струваше му се като стъклена витрина, върху която не бива да оставя грозните си отпечатъци. Втренчено закотви погледа си върху лицето ѝ в очакване на нещо – някакво едва забележимо движение на клепача, крайчеца на устната или пък потрепване на веждата. Знаеше, че такова няма да последва. Нямаше изглед за промяна освен евентуалното разложение, което неминуемо щеше да последва. Най-много да посинееш, помисли си той, за разлика от стената, в която колкото и да се взирам, не мени боята си.
Приближи се бавно, започна да усеща мириса на гнилоч, но това не го възпря да ѝ се полюбува отблизо. Сега тази страшна воня, която едва ли не бе в състояние да прогаря космите в носа, му се стори по-привличаща от благовонния дъх на живите целувки.
В него се появи някакво смътно чувство на безпокойство, стомахът му се сви, коленете му изведнъж усетиха целия товар, който бяха поели. Ноздрите му се изпълниха със слуз в отчаян опит на тялото да съхрани благосъстоянието си.
Леля му някога казваше, недей се секна. Същата онази леля, чието погребение бе посетил като дете. Оттогава мразеше хората, защото винаги се секнеха. Нека кажем, че леля му се е родила от акта на секненето. Можем да предположим и че е умряла, секнейки се. Виктор мразеше хората, защото освен че се секнеха, престъпваха собствените си забрани.
Арсения не се секнеше, а и нямаше опасност да започне. Виктор не можеше дори да си представи, че някога преди изобщо е правила нещо подобно. Освен това тя не можеше да говори, нямаше как да престъпи думите си. И това стигаше на Виктор да я заобича. Тя беше неговата нимфетка с обратен знак – все пак лъхаше на старост. Старост? Старост – не. Смъртност.
Тежко като празен куфар му се стори сега наказанието, че се бе раждал изобщо. Завидя на огледалото, което неотдавна бе получило последната целувка, която Арсения можеше да даде. Искаше му се да стане на пепел, да го разпръснат в пръстта, която ще я обгърне във вечността. Да бъде дървото, в което ще я положат. Но дърветата и пепелищата не изникват току-така, от един нищо и никакъв пукот на пръсти.
Арсения въпреки своята вкочаненост, стори му се, искаше да промълви нещо. Сякаш го приканваше: “Гмуркай се, иначе ще остана завинаги такава!”. Гмуркане обаче не следва. Поне не и в моя разказ.
***
Белите пространства между редовете навяват ужасен страх за всеки, който дръзне да пише. Дори сега курсорът премигва коварно, разкривайки колко още има да се каже за Виктор и Арсения. Но двамата са несъвместими – такива бяха още в своето зачеване, такива ще останат и сега. Можем да се зачудим какво би сторил Виктор, изправен пред невъзможната любов, но това е безпредметно. Той е напрежение, тоест липса на действие, следователно нищо никога не може да направи. А Арсения е мъртва, тя може само да лежи, най-много да прашаса в съзнанието ми.
Виждам двамата като в кадър от ням филм. Тя – просната на работната маса, той – на три педи разстояние с взор, изпълнен с неудобство, втренчен в нея. Взор, който не умея да опиша, но вярвам всеки познава добре. Защото какво може да направи човек, когато поначало му е отказана любовта. Продължава да зяпа не толкова скришно, колкото му се ще, и от яд пука пръстите си. А от любов и пукане на пръсти отърване няма. Такива сме хората – секнем се, макар и да знаем, че не бива.
