В книгата „Гледната точка на победените“[1] изтъкнатият мексикански историк, философ и писател Мигел Леон-Портиля представя за първи път версията на индианците за Конкистата. Сборникът съдържа ценни автентични свидетелства от хроники и кодекси, преведени от науатл, които описват края на един свят през очите на индианците от Теночтитлан, Тлателолко, Тескоко, Чалко. С „Науа и днешните койоти“ завършва последната, XVII глава, от тази станала вече класическа за мексиканската култура и многократно преиздавана книга. Интересното е, че текстът ни показва настроенията сред наследниците на този завладян, но духовно несъкрушим народ, който, петстотин години след Конкистата, продължава не само да пази традициите си и да твори на своя език, но и да се бори за правото си на глас и самосъзнание.
Науа и днешните „койоти“
Науа[2] са живи, все още ги има в Мексико. Противно на намеренията и желанията на някои хора, индианското население е устояло на всичко и след векове на гнет прави всичко възможно да възкръсне като наследник на един народ с богата история и култура. В цяла Америка индианците наброяват над четиресет милиона души, като два милиона от тях са науа. Благодарение на интелектуалното усилие на все повече от тях се заражда една нова литература, съвсем уместно наричана Янкуик тлатоли[3], „Ново слово“.
Сред съвременните писатели науа има учители, които работят в селските общности, има журналисти, студенти и хора с различни професии. Някои от тях владеят до съвършенство езика си. Познават добре и творбите на предиспанските поети, като например на Нецауалкойотл[4], запознати са с древните разкази, включително и с публикуваните в настоящата книга „Гледната точка на победените“.
Един от писателите науа, Хосе Мартинес Ернандес, роден в Уастека (Идалго), по професия учител, изразява на родния си език, науатл, мисли относно настоящето и бъдещето на своя народ. Представя ни обобщен образ на онези, наричани от него и от другите науа „койоти“, като има предвид хората, които се опитват да си присвоят и малкото опазено от индианците наследство:
Има койоти – ненаситни хора, не идианци,
те казват, че масауали – хората от народа
ще изчезнем,
казват,че ще бъдем заличени,
езикът ни няма повече да се чува,
езикът ни няма вече да се използва.
И койотите злорадстват,
койотите това и желаят.
Ала защо, каква е причината
да искат нас да ни няма?
Но защо ли се чудим –
четиристотин години са ни показали
какво иска койотът.
Койотът ламти за земята ни,
иска горите ни,
реките ни, нашата изнемога,
услажда му се потта на челата ни.
Койотът иска да ни натика
в коптори край големите градове,
там да живеем голи и боси,
там да умираме от глад,
там да се хванем в капана му,
там да си играе както си иска с нас.
Койотът иска да ни държи на заплата,
затова иска да напуснем
земите си,
да изоставим общите дела на народа си,
да забравим занаятите
и езика си […]
Какво да правим ние, масауали,
хората от народа?
Ще се дадем ли без да се борим?
Нужно е само дума или две
да скътаме в сърцата си,
наум да си ги повтаряме,
нека светлина озари очите ни,
нека живеем в пълно съзнание.
Чакат ни много задачи.
Засега няколко думи само ще кажем,
да стигнат до ушите им, така ще ги кажем.
Ние, масауали,
не живеем на едно място,
разпръснати сме, разпилени,
тези, които говорим науатл сме в шестнайсет щата,
в осемстотин и осем общини сме.
Важно е да проумеем:
не сме само в нашето ранчо,
не сме само в нашата община.
Ние, масауали, сме навсякъде
по земите на цяло Мексико. […]
Затова можем смело да кажем:
дори и да искат да изчезнем и да ни няма,
масауали няма да бъдем заличени.
Масауали ставаме все по-многобройни, все повече.[5]
Науа, победени и потискани в продължение на векове, несъмнено са се увеличили на брой и подобно на други индиански народи започват да осъзнават все по-ясно правото да съхранят не само езика и културата си, но и своята автономност. С дълбоко убеждение те разсъждават върху съдбата си. „Другите“, представени и описани по най-различен начин още от дните на Конкистата, трябва най-сетне да разберат какво мислят науа. Те вече не молят за отстъпки или подаяния. Както останалите индианци в Америка, на юг и на север, надигат глас и всъщност изискват да не бъдат изключвани и пренебрегвани. Знаят, че за да станат господари на съдбата си, трябва да вярват в себе си. Един поет науа, Наталио Ернандес Шокойоцин, родом от Наранха Дулсе, Веракрус, е изразил много хубаво тази идея. Ето стихотворението му:
Понякога ми се струва, че индианците
чакаме да дойде някой
всемогъщ,
всезнаеш,
който да ни помогне да разрешим
всичките си проблеми.
Ала този всемогъщ
и всезнаещ човек
никога няма да дойде,
защото той живее в нас,
той е в нас,
върви до нас;
все още спи,
но вече се пробужда.[6]
Счупени остриета, мрежа, изплетена от дупки: нима всичко е било сън? Словото и печалният живот на народа дали са били, както казва древният поет, само „цветя, които повяхват“? Науа знаят, че този, който ще им се притече на помощ, живее в тях самите, пробужда се и влива сили в сърцето на народа. Това може да звучи и като нещо ново, но ако се заслушаме, ще доловим тази мъдрост и в древните слова на предците[7]:
И няма да повехнат цветята ми,
и песните ми няма да замлъкнат,
аз пея и те се издигат.
И стигат все по-далече и по-далече,
и макар да ни се струва, че глъхнат,
те ще живеят там горе, в дома
на Птицата с драгоценни пера[8].
Превод от испански: МАРИЯ ГЕОРГИЕВА-МОНТЕРО
[1] Miguel León-Portilla, Ángel María Garibay K., “Versión de los vencidos. Relaciones indígenas de la Conquista”, UNAM, México, (1959) 2007, cap. XVII, pp. 252 – 256.
[2] Науа (nahua) e общото название на различни индиански общности, принадлежащи към същото езиково семейство – науатл (náhuatl). Науа населяват предимно територията на съвременно Мексико, но техни представители има и в Гватемала, Салвадор, Никарагуа и Коста Рика. Най-известни сред тях са ацтеките, наричани също мешики. – Б. пр.
[3] „Yancuic Tlahtolli“. – Б. пр.
[4] Нецауалкойотл (1402-1472), владетел на града държава Тескоко, е останал в историята на древно Мексико с прозвището Царя-поет. – Б. пр.
[5] Joel Martínez Fernandez, “Quesqui nahuamacehualme tiiztoqueh?” en Nahua Macehualpaquilistli [Alegría nahua], México, 1983, pp. 4-9.
[6] Natalio Hernández Xocoyotzin, “Cempoalxóchitl. Veinte flores, una sola flor.”, edición bilingüe, prólogo de Miguel León-Portilla, México, UNAM, Instituto de Investigaciones Históricas, México, 1987, pp. 30-31.
[7] “Cantares mexicanos”, manuscrito 1628bis, folio 16 v., Biblioteca Nacional de México.
[8] „Птицата с драгоценни пера“ е кецалът, който в митологията на ацтеките и маите се свързва с бога цивилизатор: Кецалкоатл / Кукулкан. – Б. пр.
