Надя Шобаш
Когато красотата, 
чувствеността и взривоопасният потенциал на поезията за първи път се влеят в ритъма на прозата и започнат да разказват, ставаме свидетели на завладяваща среща. Миналата година многократно награждаваната у нас поетеса, писател и преводач Надежда Радулова направи своя дебют в прозаичното писане с книгата си „Тук живее Йожи“, която самата тя описва като „роман в 21 разказа“. Нежна, докосваща, ефирна, но и внушителна, а дори на моменти смразяваща, е тази първа стъпка на поетесата отвъд света на лириката, който макар и временно да е напуснала, изглежда не е могла да не привнесе в новата си творба. Синкретичният ѝ характер обаче е повсеместен. Изключителното разнообразие от повествователни подходи, смяната на гледни точки, многоликостта на жанровите форми и целенасочената игра с времевата линия са неизменна част от експерименталния нюх на Радулова и причина романът да буди особен интерес. От детското усещане, което придават както загадъчната невинност на корицата, така и самото заглавие, възниква вероятност някои потенциални читатели да си помислят, че става дума за книга с приказки, може би поучителни разкази за най-малките или дори приключения на едно детенце. Всъщност не биха били изцяло в грешка за нито едно от тези предположения. Но първото впечатление, както нерядко се случва, далеч не е пълната картина.
Главната героиня Йожи, която свързва всеки един от двадесетте и един разказа под различни форми – дали като разказвач, второстепенен герой, споменавано име или същински спомен, – наистина е дете. Дете, което пораства, съзрява и остарява, но въпреки всичко остава дете до края на историята. Парадокс, фино вплетен в тъканта на повествованието, чиято необичайна структура създава своеобразна многоизмерност. Най-общо се обособяват две хронологични части, периодично прекъсвани от диалогични епизоди, озаглавени „Приказки с Йожи“ – „извадени“ от сюжетното развитие, лишени от време и пространство кратки философски разсъждения, пречупени през призмата на детското. Първият от двата основни дяла, поместващ се в реалния свят, проследява порастването на Йожи от 70-те години на миналия век до наши дни (което неслучайно се припокрива с житейския път и на писателката) – през плахото опознаване на езика, новостите и изпитанията на юношеството, първите трепети на любовта, неотменно съпътствани от разочарование, наивната младежка увереност и сблъсъка с неопитността…
Не можем да не изтъкнем плодотворния ресурс на личния опит, от който Надежда Радулова черпи в творчеството си. Още първият разказ от романа е посветен на пилот подпоручик Марин Джуджев – брат на бабата на поетесата, чийто образ срещаме повторно в „Па-дьо-дьо на крилото на „Месершмит“, а и не само. Вероятно най-любопитно и признавам, неизвестно доскоро за мен, бе откритието, че „Йожи“ е гальовна форма тъкмо на името Надежда. Писателката узнава това, когато веднъж, преди седем години, дочува непозната жена да смъмря малкото си момиченце и идеята за едноименната героиня се заражда. Чудна работа е вдъхновението. Къде свършва автобиографичното и започва автофикционалното писане често остава неясно, но и двете разновидности формират преобладаваща напоследък тенденция. „Тук живее Йожи“, поне отчасти, се вписва в новата вълна романи за порастването, наред с издадените през същата година „Дом за начинаещи“ (Жанет 45, 2023) и „Ане“ (Жанет 45, 2023).
Радулова се отклонява от руслото на биографичното във втората половина на книгата си. Тя предлага палитра от фантастични, понякога приказни, друг път антиутопични светове, разположени в близкото бъдеще, които изпълват с чувство за страх, безпокойство и необратимост. Предполагаемите последствия от всеобщото ни нехайство към належащи проблеми, безотговорността към околния свят, загърбването на човешкото и сривът на моралните устои са ужасяващи, защото сякаш вече ги предвкусваме, твърде осезаема е надвисналата опасност. Превръща ли се насилието в новото „нормално“? Примиряваме ли се да живеем в постоянен страх и отчаяние? Сълзите, душевността – кому са нужни? „…светът се репродуцира в безкрайни повторения тъга, вече банализирани, но с неотслабваща сила.“
Контрапункт на безсилието се явява фигурата на детето и света, погледнат през детските очи. В него не битуват предразсъдъци, понятията са менливи, всяко преживяване е повод за вълнение, тривиалното придобива „цвят“ и приказките оживяват; или всъщност продължават да бъдат живи, тъй като „щом има думи за тях, значи съществуват“. Радулова изящно слива фантазното и реалното, изтрива линията, която ги разделя и разширява обсега на въображението. Виден пример е преосмислянето, и до известна степен пренаписването и поместването, на познатите на всички ни Андерсенови приказки в съвременна рамка, като нов прочит, в който читателите да разпознаят себе си. Когато събаря стените пред изобретателността, писателката неизбежно започва да прави същото и с мнимите ограничения на езика – „рано или късно идва приливната вълна с думите, откъдето идват истинските имена, след което приказката свършва, след което всяко нещо завинаги вече трябва да се нарича с истинското му име“. „Истинските имена“ са пределът на думите и съответно бележат края на фантазията, какъвто нито децата, нито самата авторка познават (и признават).
Поглеждайки назад към последната стихосбирка на поетесата – „Малкият свят, големият свят“ (Жанет 45, 2020) – отново наблюдаваме ключовата роля, която образът на детето, в случая дъщерята на самата писателка, играе в неспирния процес на себеразбиране и себеоткритие, задействан от волността на детския език. Децата се раждат от нас, но и ние от тях. Живеем чрез дедите и потомците си, но също така и всяка версия на самите нас, минала и бъдеща, „едно безкрайно кръгово“. Ахроничната нишка, която минава през текстовете на Надежда Радулова е онзи елемент, който отнася читателя отвъд познанието и опита и го кара да отъпква непознати пътища в собственото си съзнание, да преобърне представите си за времето. През 2015 г. в поемата „Няма да заспим“ Радулова пише, че преди да се родим, „на другия бряг не живее никой никога“. В „Тук живее Йожи“ обаче всеки живее и е живял всякога, началото и краят са една-единствена точка и всичко се връща, откъдето е тръгнало: „Измъкваме времето от орехите и го учим да ходи: времето пак се завръща в черупката“.
Подобно на пропуканата, но залепена с лепило със златен прах статуетка, предпазена от повторно „белязване“ и редицата герои, които Йожи също метафорично „слепва“, така и ние, читателите, бавно събираме и напасваме собствените си парчета с помощта на ярката, видима, почти сетивна поетика на повествованието. Но колкото е изкусен художественият език на поетесата, толкова и недотам сполучлив е опитът ѝ да излезе от него и в рамките на две страници тийнейджърски читателски дневник да пресъздаде маниера на общуване, характерен за т.нар. „поколение Z“. Като негов представител бих отбелязала, че след употреба на така многофункционалната дума „криндж“ никога не бихме добавили „така да се говори“. Не смятам и за често срещано определението „ала-бала“, нито изписването на seriously на кирилица с буквата „з“ или замяната на „говорене“ с „чатене“. Действително дребни и сведени до кратък откъс наблюдения, които обаче в процеса на четене ме накараха леко да „кринджна“. При все това извадката прелита над повествованието мимоходом, изпъстряйки го по един по-неочакван, но определено забавен начин.
Остават два плаващи въпроса, повдигнати още от заглавието на романа, които се задържаха в съзнанието ми и не спираха да подават глава отново и отново, докато този текст все още бе чернова. Защо Йожи и къде е „тук“? Образът на героинята, изграден върху не една понятийна плоскост – едновременно реален персонаж със своя собствена житейска история, но и вечно извисена над тукашното идея, рееща се в „безкрайно безвременно време“ – позволява на читателите да се огледат както в огледалото на личното, така и да видят лика си в общочовешкото. С Йожи откриваме и разкриваме, осъзнаваме и опознаваме. Във всеки един от нас живее по една Йожи, която ни свързва и крепи, предпазва ни от саморазруха и ни напомня да не забравяме. Тя е златният прах на Надежда Радулова. А що се отнася до „тук“ – това е отговорът без въпрос и правилният отговор на всеки въпрос. Хем добър, хем лош.
Надежда Радулова, „Тук живее Йожи“, изд. „Жанет 45“, 2023
