Антония Апостолова
Ямбол. 1967-ма. Дълбок социализъм. Тази рецепта е незабавно разпознаваема, но изпълнението ѝ в новия роман на Яница Радева „Годината, която започна в неделя“ е по-различно и далеч по-плътно откъм сюжет и описателност. Макар и неназован, провинциалният Ямбол, този град „като всеки друг в китното ни, както казват, отечество“, се превръща в арена на редица лични съдби, ала разказани по надвременен и общочовешки начин. Обикновеността, изцяло битовите истории и общественият фон придобиват екзистенциална приказност – и заради образния език, и заради граматическите избори (като преизказното наклонение), и заради гледните точки.
Последните минават през съзнанието на едно седемгодишно момиченце, от една страна, а от друга – през онова фокнъровско „ние“. Разказвачът от първо лице, мн. число се включва периодично, рамково, и стои особено подходящо предвид обществено-политическия строй, основан върху всеобщата униформеност и разтварянето на Аза сред безличието на мнозинството.
На това разтваряне Яница Радева противопоставя наративното обостряне на своите образи. От една страна, те са типови, типични за соцреализма, като извадени от социалистическия каталог с герои (старши сержант, партиен деец, млада майка, главен редактор на вестник, директор, работничка в текстилен завод, политически репресиран, „ретроградна“ госпожа от предишното време и т.н.). От друга, тя е събрала повечето от тях на една улица, сближила ги е, обвързала е пътеките им, извеждайки на показ тяхната човечност и „човешкост“. Подробно, сладкодумно, с вникване във вътрешните им пространства и мотиви е превърнала разказа за тях в невъзможен за соцроманите. Но още по-важно – в нетипичен дори за съвременните романи, опитващи да възкресят близкото минало. Няма обяснения, дидактика, свръхдраматизация, идеализации, пряко осъждане, неудържано залитане към клишета. Това прави книгата незабавно разбираема за живелите тогава, но и близка и понятна за онези, които не са били родени по онова време.
Малка вметка. Могат да се направят паралели между романа и подобни съвременни четива, оформящи общ контекст – по отношение на език, постановка, гледна точка. Сред тях са най-малкото „Тук живее Йожи“, „Лято в Бурландия“, „Макгахански блусове и балади“ и др. Бихме могли да направим асоциации и с „Неясните очертания на света“ на Ирис Волф, която принадлежи на същото това наше поколение разказвачи и чийто роман също е далеч по-екзистенциален, отколкото исторически, по-камерен, отколкото мащабен. И в двата своеобразните жалони на мястото и времето са вградени, органични. Социално-политическото бива не преекспонирано, а удържано пред крайно личното, белязано от базовите житейски преживявания: раждането, загубата, наказанието, приятелството, помощта, изневярата, завръщането и т.н.
Въпреки че разказът преминава през всеки от героите, като че ли в неговия фокус все пак остават малката Йоанна и нейната баба, Госпожата – бивша актриса, загубила съпруга си в лапите на новата власт и (макар и току-що излежал присъдата си) на сина си, осъден заради своя стихосбирка, а сега принуден да работи по мегаломанските строежи на социализма. Драмата на семейството, закътана между уж обичайните съдби на съседите им, приютена в общото им ежедневие, се усеща още по-наситено именно така, без прекомерното ѝ обговаряне. Бегли изречения, казани едва ли не между другото, като: „Цялата китна страна е постлана от ръцете на онези, които са изчезнали безследно от домовете и работните си места и никой не знае къде са“, отекват далеч по-зловещо.
Отвъд тяхната история обаче, пак така, почти индиректно, като в легенда, понякога по-тъжно и сантиментално, понякога почти комично, на фона на подготовките за честванията покрай отбелязването на Великия октомври, започват да се разкриват и ред други нередности и мрачни петна в обществения и човешкия ред. Необходимостта да криеш вярата си. Изселеното семейство, с чието дете Йоанна се сприятелява, така както социално неуместните и отхвърляните винаги се сродяват в своето различие. Дискриминацията и бедността на циганите. Бившата танцьорка, осакатена и използвана за проститутка. Детето, което се изгубва, въпреки „невъзможността“ това да се случи в социалистическото общество. Доносничеството на най-добрия ти приятел за теб. Далаверите, кражбите от държавното и спестяването на ресурси в строежа на представителни съоръжения. Недостигът на продукти. Връзките. Скритите социални неравенства. Изкуственият апломб на медиите. Изневерите в образцовите семейства. Празниците, които са „откраднати набързо от времето и изникнали от пепелта“. Младежите, които викат срещу своя довчерашен учител. Участието на български войници в смазването на Пражката пролет. Застрелването на онези, понечили да преминат границата. Смазването на неудобните и присъдата „няма такъв човек“.
Ала на смътния фон на всичко това изпъква цветността на човешките взаимоотношения, взаимопомощта, съпричастието. Неслучайно романът ще завърши с посрещането на новата година, която ще събере всички съседи. Въпреки истината на Петър, че „в един и същ човек може да живее и приятел, и враг“ и решението му на никого да не се доверява напълно, книгата ще завърши с надежда в образа на детето, протегнало се към бъдещето. Защото „Каквото и да е то, каквото и да ни чака, щом едно дете се протяга към него, не бива да се страхуваме“.
В една от централните метафори се превръща вродената дивост на опитомената, експлоатирана и редовно побийвана с възпитателна цел циганска мечка, с която Йоанна се „запознава“ по време на изгубването си. Именно мечката ще се превърне в главния виновник за възникналия по-късно инцидент. Почти фантастично – и крайно символично – хукналата мечка ще подпали реда, лъжите, скритите измами в чекмеджетата на властимащите. Ще се превърне в образ на пуснатата от синджира свобода. А Йоанна също ще си помисли, че „час по-скоро трябва да избяга, преди да ѝ сложат халка и да я превърнат в мечка“.
Друг важен проблем е идеята за името – защото „Не може човек да си намери място в новия живот със старо име“. Така и не разбираме това на Госпожата, която чрез прозвището си бива белязана от своя произход и принадлежност към предишния морал. Йоанна пък ще трябва да промени своето, защото то е буржоазно, а „новият живот не се нуждае от такива хора“. Така човекът бива разполовен на публичен и свой, на Йо, което момичето запазва за себе си, и Анна, която може би ще има шанс – въпреки своята вглъбеност, интелигентност и особеност – да се впише в бъдното. Ирония е, че Госпожата е бивша актриса. Защото социалистическият човек е играещ човек, човек на маската и ролята. Както героинята ще отбележи: „Животът стана съвсем театрален – значи си избрах добра професия навремето, за да мога да играя“. А привидната униформеност не бива да заблуждава, защото съдържанието е различно – така, както Слав и Ясен носят еднакви костюми и обувки на училище, но единият от тях е доносник.
Трета важна метафора е фобиоскопът – предмет, измислен от бащата на Йоанна – Петър. Поглеждаш го, когато се страхуваш, за да се освободиш от страховете си, обяснява на детето той. Заровена в пръстта, тази кутия, криеща тайните му, се превръща в символ на самия човек, на неговата скрита индивидуалност, на сърцевината и същността му, до която външното няма досег и съответно не може да подчини. Онази огромна и тъмна риба в съня на Петър, събуждащ се от задушаването в корема ѝ, е всъщност онова, което го крие и съхранява – точно като Йона в корема на кита.
Социалистическият човек е човек без памет, но героините на Яница помнят:
Възможно ли е? Нима е толкова къса човешката памет, нима толкова бързо забравиха какво беше? Нима другите не са като нея, нима не забелязват, че живеят в имитация на своя живот? Не, преструват се, не може да са забравили.
„Годината, която започна в неделя“ е диорама на обикновеното, видяно по един по-необичаен начин – през детското, през образното, през приказното. Тя е книга за възможното бъдеще на човека на фона на онова светло общо бъдеще, в чийто единствен смисъл е било разрешено да мислим идното. Тя е поглед към героизма на банално човешкото на фона на признанието, че няма нищо героично във времето, потънало в илюзии за фалшив героизъм. И истината, че също като куцата след насилието над нея Филипа, ние всички „сме с ампутирани части и куцаме“ през живота. Всички сме фобиоскопи и гледайки се един друг, не бива да се страхуваме.
Яница Радева, „Годината, която започна в неделя“, изд. Жанет 45, 2024
