Александър Байтошев
Ис.
Ис.Риба потънала в суша.
Умира докато диша.
Прибирам я дълбоко на дъното.
В центъра
към първото.
То.
Без да го познавам.
Близост на близнаци
В мембраната сме двама
Аз нямам уста.
Той очи.
Баща ни отговаря за прехраната.
Крака от станиол
Не напускам ателието.
Седя на трикрако столче
с крака от станиол.
Нарязвам на парчета
симфоничната музика.
Радиото започна да замира.
С отворена уста,
не спирам да мисля,
кога и защо,
не съм разбрал нещо
от правилата на живота.
Всеки ден е глух празник
и не питам къде е смисъла.
Все пак съм благодарен
за ателието, музиката
и трикракия стол.
На Елиза
Живея в ателие.
Преди е било гълъбарник.
Събуждам се.
Всяка сутрин чай
и Бетовен по радиото.
Отстрани на релсите
влакът се движи
с режещи движения
влиза в корема на града
тръгвам след него
„кой носи
ръждивите обувки
на последния човек”
питам се
погледнал надолу
прибрах се
и затворих прозорците на стаята си
Северно
Езикът.
Остава вкус на безразличие.
Норвежка целувка.
После
Освобождавам се от днешния ден.
Почвам отначало.
Когато прибирам сянката си в джоба
винаги мисля за утре.
Екзекуция
В погледа прочитам:
„Ти си труп.”
Гилотинираш ме
с всяко мигване.
Перата на паметта
Гарван яде ябълка.
Яде ябълка и не му пука.
Тъкмо да кажа нещо
и се изпречи пред мен.
Гледа ме като боксьор.
Няма измъкване.
Трябва ми гарван, който яде ябълка.
За да не забравям.
Тъмната жена
Приказваме за ежедневието.
Като демон е.
Не бих написал нещо за нея.
Но го пиша.
Млъквам
Отмина.
После се връщам.
Къде съм бил?
Не питам никого.
Заставам някъде
и мълча.
Стаята на Винсент
Всички празни стаи,
говорят с пресипнал глас
за жълти столове и припадъци,
без значение,
колко са гарваните в картината.
Корпоративна идентичност
учат ни да се хвърляме с главата надолу
после ни карат да пазаруваме
накрая полудяваме и парапетите
на прозорците са най-добрите ни приятели
жалко, че след моментна загуба
не се връщаме към някаква светлина
отиваме дълбоко вътре да си купим
бръснарски ножчета, всякакви хладни оръжия,
по-хладни от съвест
дано се намери някой да ми запуши устата
после му разрешавам да ме застреля
Ритъм
Откривам ритъма на дишането.
Едно и също безкрайно движение.
Когато е самотно, се заслушвам във всеки звук.
Човекът куче
Човекът куче
се покатери на дървото.
Хапна от листата
Облегна се на един голям клон.
Целият свят беше малък.
Човекът куче не е самотен,
там на дървото.
Гледа деня
и най-вече в себе си.
Коридора на Базелиц
Когато нищо не оставям,
има един ореол, който ме повдига.
Падам върху скъсани дрехи.
Мирис на терпентин.
Не чакам движението на другите.
Увисвам гол в коридора.
Някой ме пита къде съм и се смее.
Последният стенопис
По Джото
Допря ръка до рамото.
Мислех, че е измислено.
Оставих всичко.
Стоя неподвижно до тялото ти.
Стара книга за Джото,
посветена на непознати.
Успях да видя самотните страници,
посветени на сива вечност
и син поглед, измислен от мен.
Измислям ледени зими когато те видя.
