Йоанна Нейкова
Няма да е пресилено да се каже, че появата на „Годината, която започна в неделя“ на Яница Радева е очаквана книга още от 2023 г., когато авторката представи част от своя ръкопис в рамките на инициативата „Аудитория ФФ“ на сп. „Филологически форум“. И макар да е още първата половина на настоящата 2024, романът на Радева е безспорно едно от силните заглавия.
В разговор с Живка Танчева Яница Радева споделя, че първоначалният замисъл за нов роман се появява още докато пише предходната си книга „Поздрави от Хадес“, която се откроява със своята преработка на древногръцки митологични и литературни сюжети. Макар Радева да отбелязва, че двата романа не са писани паралелно, лесно могат да се прокарат фини стилови и структурни близости между двете книги. За разлика от остротата на античните конфликти, които Яница Радева проиграва в „Поздрави от Хадес“, а и в предходния „Пътят към Тива“, в най-новия си роман писателката придърпва разказа към едно по-близко и дори в известна степен още осезаемо минало – това на 60-те години на миналия век. Действието се разгръща в неназован, доколкото може да бъде всеки един, провинциален град в Народна република България и ни запознава с една година от живота на живущите на ул. „Мечта“ – възрастна дама с прякор Госпожата и нейната седемгодишна внучка Йоанна, учителката Блага и съпругът ѝ Боян, шивачката Тиха, старши сержантът и синът им Слав, Ленко, Петър и още, и още. Тези разнородни хора са неизбежно обвързани помежду си не само заради споделеността, която общото място изисква, но и поради своята отвореност към другия, чуждия, с когото животът сродява. Тази по-специфична свързаност достига своя най-силен израз в празничното посрещане на новата година в края на романа, в неделния ден, в който големите събития отстъпват място на неуловимото случване на живота.
Тук е мястото да се отбележи една важна страна в писането на Яница Радева – то тематизира по много елегантен начин напрежението между големите събития на политическия живот и субекта на тези събития. Безсъбитийността на делника е идея, която има впечатляващи интерпретации в съвременната ни литература и изглежда че романът на Яница Радева лесно би се наредил сред тях. Това, което „Годината, която започна в неделя“ проиграва, е с голям залог. Младен Влашки нарича писането на Яница Радева модерно писане, което работи с езика и неговите модалности. Това е особено видимо в преходите между вътрешните монолози на отделни герои или в моментите, в които скоковете между опит и фантазъм пронизват отделните времена и разместват настоящето и бъдещето. В тази връзка една от героините – Тиха – прави следното наблюдение: „тъкмо сега ѝ се струва, че няма никакво минало и никакво настояще, а значи и никакво бъдеще, нито светло, нито тъмно, нито пембено. Значи онова, което ще дойде, ще е част от това, което е сега, от този момент, в който с Йоанна съзерцават едно и също непознато нещо. И Тиха си мисли, че тя не е по-възрастна от Йоанна и Йоанна не е по-млада от нея“ (с. 83). Непрекъснатото разливане от колективното към интимното и обратно бележи ритъма на разказа, неговото интензивно бродене, или може би бродиране. Именно тази работа с възможностите на езика прави разказа особено динамичен и едновременно с това майсторски овладян.
На фона на това наистина модернистко бродиране на субекта като саморефлексивно обърнат навътре и същевременно непрекъснато приплъзващ се към други гледни точки Яница Радева не изпуска от внимание въпроса за раздиплянето на Историята. За големия наратив, писан от Партията, който работи посредством събитийни репери – чествания, годишнини, манифестации. Така например дългоочакваното и внимателно планиране на Октомврийските чествания, в подготовката на които е въвлечен целият град, внезапно биват прекъснати от стихийното избухване на пожар в близката печатница. Инцидентът бързо придобива комични очертания, щом става ясно, че причината за пожара е избягалата от циганската махала танцуваща мечка. Пожарът се разгръща с апокалиптичен размах и напомня, че онова, което изпада от цивилизационните очертания на реда, зададен от властта, не е загубило напълно силата си и лесно може да се разгърне като стихия.
Като контрапункт, дори в известна степен като неосъзната съпротива, се разгръща другата история, която отказва да измерва всичко през чествания и паради, а се стаява в леките докосвания и несподелените мисли. Романът прави опит да улови именно този паралелен разказ, и без задължително да търси контраста, го съшива като хастар на големия наратив на Историята. Трябва да се отбележи, че Яница Радева провежда играта с двойните смисли и скритите дъна на нещата много последователно, като силно впечатление прави темата за имената. Новото време изисква нови имена – но не само нещата са преименувани, хората също трябва да приемат изискванията на времето. На няколко пъти този въпрос е експлицитно изведен в романа – с името на новородения син на Блага и Боян и „новото“ име на Йоанна, с което тя да скъса с царственото минало и да започне своето видимо съществуване с началото на първи клас. Но необходимостта от промяна е непонятна: „Не искам, казва детето. Ти пак ще си бъдеш Йоанна, мила, казва баба ѝ, само че за пред света ще бъдеш Анна, можеш, когато произнасяш Анна, наум преди това да казваш своето „йо“ (с. 92). Тайното произнасяне на цялото име е израз на разполовяването на видимо и невидимо в живота на героите. Но това не е разполовяването на минало време и сегашно време, а е разцепването на самото настояще на явно и тайно.
Тази двойственост може да бъде открита дори в книжното тяло на романа. Под яркочервеното захарно петле, от вътрешната страна на корицата, се крие черно-бяла фотография на строени в редици за физзарядка ученици, прилежно уеднаквени. По особен начин обаче корицата преобръща отношенията между видимото и невидимото, между големия наратив на Историята и скрития неуловим наратив на другата история, като преобръща разказа с хастара навън. Голямата история е подпъхната под личното събитие, символ на което е именно захарното петле. Така романът на Яница Радева преобръща с опакото навън и размества динамиките на историята, с което напомня, че под неспирното случване светът си остава гатанка, трудна за разгадаване.
Яница Радева, „Годината, която започна в неделя“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2024
