Велина Минкова
Миналото лято Арно ми скъса нервите и за отмъщение написах разказ, който изпратих за ахтополския литературен конкурс „Морето“. Имах огромното желание с този текст, макар и само пет страници според регламента, да се оплача как той непрекъснато измисля труднопоносими за мен начини за прекарване на лятната отпуска с деца и рода, сновейки между България и Гърция. Жалбата попадна в ръцете на тримата любими мои писатели, членове на журито – Христо Карастоянов – Дядото, Ина Вълчанова и Митко Новков. Тихомълком се надявах, ако разказът им хареса, да му присъдят втора награда за проза – две нощувки в апартаменти Sunrise за двама. Пред очите ми се нижеха кадри с ахтополския фар, рибарските лодки, дюните, плиткото южно море… Никога не бяхме ходили в Ахтопол.
На Арно, естествено, не казах нищо, лятото мина, парижката есен се завихри и в един мрачен септемврийски ден, докато бързах да взема малкото дете от училище, пристигна хабер от Ахтопол, че съм получила… втора награда! Обля ме слънчево черноморско блаженство, от което ми просветна пред очите. Голяма радост, каква чест – журито не само са прочели разказа ми и са го одобрили, ами са прочели и мислите ми, как чудно би ни се отразило следващото лято да се усамотим с Арно в приказния Ахтопол за две нощи, само двамата… Както често казва Дядото, „Приятел в жури се познава!“. Писах веднага да му благодаря. „Аз съм невинен, мило момиче!“, отвърна почти на мига той. „Имала си значи трима приятели в журито. Единодушни!“
Бързах да споделя това с Арно, който сякаш не се зарадва както очаквах. Дори ме накара да повторя всичко отначало, за да се опита да вникне защо се налага спешно да излетя за България следващата седмица. За да си получа наградата на церемонията в Ахтопол! Той се вторачи в картата и ми разясни, че това става дума за съвсем малко градче, много отдалечено, почти на ръба на България, не му било ясно как точно ще се добера дотам. Вярно, историческо градче на морето, на снимките в интернет изглеждало много красиво, но къде ще ходя по морето през октомври, извън сезона, а и самолети до Бургас вече нямало. Не било ли по-разумно да ми запазят наградата в Ахтопол и да си я взема, когато го заведа лятото в Sunrise с великолепната гледка към открито море?
Не вярвах на ушите си. Аз пък не мога да си представя как хората от сдружение „Лумен“ ще организират Национален литературен конкурс, писатели ще журират над двеста творби, художници и скулптори ще изработват наградни плакети, сума народ ще се включи в награден фонд, ще има церемония и коктейл в галерия на брега на морето, след като са ни излъчвали на живо по радиото, а аз ще си стоя в Париж?! Ами да, според него това било най-сигурно, още повече че следващата седмица щял да работи до късно и трябвало аз да поема децата. Ако ми се случи нещо по пътищата и си изпусна самолета, кой ще следи Димитри, последна година гимназист, какво е ял, кога е спал, а третокласникът Жул след училище има джудо, солфеж и прочие. Освен това щял да се побърка да ме мисли, но щом толкова съм настоявала, да вземам бързо самолетните билети за другия уикенд, иначе щели да станат много скъпи.
Така се озовах на първия съботен самолет и още преди обяд бях в София. Директно с малкия куфар за ръчен багаж се метнах на колата на стари приятели, които за късмет, тръгваха за морето. Арно следеше всяка моя стъпка и щом разбра, че автомагистрала Тракия е блокирана от протестиращи миньори и трябва да обикаляме с километри, моментално пристъпи към действие. Според него на връщане трябвало да взема нощния влак от Бургас, за по-сигурно. Дори на бърза ръка влезе в интернет на сайта на БДЖ и ми купи билет. Места в кушет вагона нямало, така било като правя всичко в последния момент. Взел ми седящо място, а от Ахтопол до Бургас как ще се придвижвам направо не му се мислело, само да не изпусна влака, а заедно с него и самолета обратно. Казах му, че с БДЖ не съм пътувала от младежките години, но все някак ще съумея да се кача на влака, макар че можеше да ми вземе билет за автобус от Бургас, но той ме отряза директно – в никакъв случай, с тези блокади по магистрали и пътища, автобусът със сигурност щял да обикаля половин България, кой знае какво щяло да ми се случи. Всъщност се получи добре, че нямах никакъв обхват, докато пътувахме с приятелите и се губихме по обходните маршрути през селата, докато слънцето не залезе зад Балкана, та да не може Арно да се свърже с мен.
Криво-ляво се добрахме до Ахтопол, макар и късно в черната съботна нощ, и ето че в неделя посрещнах първата си ахтополска утрин. Събудих се като в мечтите от оглушителното плискане на вълните по изгрев слънце. Квартирата ни беше една спретната и съвсем морска къща до „Галера ah Gallery“, където ни посрещна изящната Катя Съева, основна движеща сила зад събитието и председател на сдружение „Лумен“, самата тя произведение на изкуството в ефирни одежди с морски цветове. Морето се виждаше от всички остъклени стени на галерията, където вече се бе инсталирал водещият на предаването „Гларуси и шамандури” Георги Янакиев, за да предава на живо по радиото. С Ина Иванова, цялата в бяло, с Екатерина Григорова в безупречно черно, и с Румен Денев, лауреат на специалната награда на името на писателя маринист Георги Ингилизов, седяхме около масата под слънчевия прозорец и си предавахме слушалките с микрофон, четохме откъси от наградените творби.
Аз обаче, като дошла чак от Франция, получих специална покана да изпея френска песен. Не им казах, че като малка мечтаех да стана певица. И ето, получих най-сетне своите 15 секунди слава. От студиото в слушалките избухнаха овации и възхитени възгласи след моето изпълнение на Франсоаз Арди: C’est le temps de l’amour, le temps des copains et de l‘aventure… Приключение наистина. Какво ли още щеше да донесе този приказен ден? Добре че не си останах в Париж.
Наградите представляваха едри плакети в дървени рамки с поставка от същото дърво, дело на художника Тихомир Витков. Масивни, драгоценни, огромна версия на старинна монета, открита в ахтополски залив. Ослепителна красота – гол, мускулест млад мъж държи огромен паламуд. Връчваше ни ги Ина Вълчанова, прочете и специални думи от Митко Новков и Дядото, които бяха с нас само духом. Виргиния Захариева също не успя да присъства, но бе помолила организаторите наградата ѝ да поема аз. Чудесна идея – тя беше спечелила наградата „Винаги море“ за стихотворение, а аз благодарих от нейно име и официално обещах, че ще се уговоря с нея още утре да пием кафе в София и да ѝ я връча.
След церемонията всички бързо се разотидоха с коли, но аз останах, имах още време до нощния влак. Ина ме заведе за бърз плонж в бистрите вълни на Бабиния плаж, в този буквално летен октомврийски ден. Оставих я да преплува залива и успях да хвана последната маршрутка, както бях по бански, цялата в пясък, с коса на солени клечки. Омотах тайландската саронга около себе си и след час бях на гарата в Бургас. Обаче ни там, ни на залепената за нея автогара се виждаше жива душа. Нито пък рейс или влак… Стори ми се странно, неделя късен следобед, вярно, втората седмица на октомври, но пък до такава степен празно? Потиснах инстинкта си да звънна на Арно и да го питам според него това нормално ли е, най-много да откачи от ужас, докато пише с децата домашни по френски и им приготвя вечеря. Ще започне да се кара, че сама съм се завряла във филмов декор, от който няма измъкване.
Тръгнах към гишетата за билети, затворени, из гарата се разхождаха гълъби, но не и хора. В крайна сметка почуках на вратата на охраната, събудих пазача и от него научих, че нощният влак за София бил след чак четири часа. Точно това пишеше и на билета ми, така че се успокоих и реших да вечерям някъде. Насред странната тишина се бе настанила спокойна красота – всичко в червено злато, слънцето се спуска зад бургаската гара, чайки врещят в далечината. Единственият друг звук бяха търкалящите се колелца на куфара ми по асфалта.
В един момент усетих, че съм още по тайландска саронга върху банския. Нямаше да е лошо да се преоблека. Спрях до една пейка, отворих куфарчето и извадих измежду двете литературни награди роклята, с която бях изкарала церемонията по награждаването. Тъй или иначе нямаше никой наоколо, развързах саронгата и нахлузих роклята направо върху банския. Няма как, ще си пътувам за София солена и опясъчена, с коса като солена метла… Когато взех да затварям куфара обаче, ципът му се плъзна странно безпроблемно – развален. В паника се опитах някак да втъкна обратно водача в зъбците – никакъв шанс. Можех да наблъскам оскъдното му съдържание в ръчната си чанта и да го зарежа до някоя кофа за боклук, но двете литературни награди?! Явно от тяхната тежест ципът не бе издържал.
Единственият начин да спася положението беше да омотая саронгата около куфара, да я завържа на няколко възела под дръжката и да се моля да издържи поне до най-близкия ресторант. Най-близкият ресторант обаче до стълбите на Морската градина се кипреше с бели покривки, кристални свещници и няколко вечерящи дами с вечерни рокли с презрамки и голи гърбове, перфектен грим и прически, пиещи вино от чаши със столчета. Когато сервитьорите ме видяха, побързаха любезно да ме уведомят, че кухнята току-що е затворила. Изтърколих се малко по-нагоре и седнах в съседство, където ми сервираха огромна порция пържен сафрид. Ядох го един час, от количеството ми се доспа до болка, а когато ресторантът тръгна да затваря, аз потеглих назад към гарата.
Не беше лесно. В настъпилия вече мрак се препъвах непрекъснато, защото вместо да гледам напред, гледах назад към овързания в саронга куфар, да не се развърже, да събирам литературни награди по пътя и да си изпусна единствения възможен превоз до София. Всъщност се получаваше добре, щях да спя във влака цяла нощ, нищо че съм на седящо място, все едно съм в самолет. Щях да пристигна в София рано сутринта, да пия кафе с Вержи, да ѝ връча наградата, да си събера ръчния багаж в раница и да си хвана самолета за Париж в късния следобед.
Когато се добрах най-сетне до гарата, бях труп. Влакът беше пристигнал и наоколо се разхождаха пътници. Първо видях кушет-вагона и изведнъж завидях на тези, които щяха да се опънат в легло и да се наспят за десетте часа път. Вървях по перона и постепенно обхванах с очи целия този самотен влак на Бургаската гара. Той се състоеше само от два вагона – един за спящи, друг за седящи, плюс локомотив. Странно къс. Чак тогава си дадох сметка, че и пътниците, разхождащи се наоколо и качващи се на влака, направо се брояха на пръсти. Попитах няколко от тях за всеки случай това ли е влакът за София. След утвърдителните отговори влязох, намерих си мястото, а двамата усмихнати младежи, с които щяхме да делим купето, любезно ми качиха куфара в мърлява саронга на скарата срещу мен.
В съседното купе се бе разположила весела компания от четири жени в дълги рокли на цветя и широкополи шапки на главите, които ме поканиха да пия с тях коняк – били съученички, отпразнували 60-ия рожден ден на едната от тях на морето. Бяха приказно шарени и много си приличаха, но вече неудържимо ми се спеше и нямаше да мога да ги различа една от друга, затова любезно отказах. Потеглихме по часовник. Винаги ми е мъчно, когато си тръгвам от морето. Двама симпатични кондуктори минаха да проверят билетите – ниска жена и висок мъж в тъмносини униформи. Ритъмът по релсите започна да ме унася, размечтах се как следващото лято ще бъдем двамата с Арно в Ахтопол, как той, също като божествения мъж от монетата на плакета, ще бъде чисто гол и с мускули, вдигнал високо във въздуха огромен паламуд… очите ми бавно се затвориха в нощта.
Както си пътувахме плавно, изведнъж спряхме. Рязко. Каква ли бе причината – младежите в купето не знаеха. Казаха, че тъкмо сме минали Айтос. Скоро обаче стана ясно, защото ниската кондукторка мина забързана по коридора, като обясняваше по мобилния си телефон, че сме били изтървали спалния вагон. Явно се беше откачил от композицията. Редувахме се да гледаме през прозореца и действително, влакът приключваше с нашия вагон, а нещо блещукаше в далечината, макар и абсолютно нищо наоколо да не се виждаше, защото се намирахме насред безкрайно тъмночерно поле, покрито с високи плевели и непрогледен мрак. Ако това беше зарязаният кушет, от него не се чуваха примерно възгласи, явно всички спяха дълбоко, смятайки спирането за съвсем в реда на нещата. Горките.
Внезапно се почувствах доволна, че нямаше билети за спален вагон. Ами ако бях сега аз там, заспала блажено, сънуваща Ахтопол, и ако не се бяха усетили, че вагонът се е откачил, можехме да осъмнем с моите спътници по средата на нищото и кой знае как щяха да ни спасяват. Но ето че имало начин. Мина по коридора този път мъжът кондуктор, помоли всички да седнат по местата си, защото тръгваме. И тръгнахме бавно – назад. Навярно това беше логично, кушетът нямаше как да дойде сам при останалата композиция. Да, обаче както се плъзгахме назад, влакът бавно се килна към прозорците, мое ляво, до степен такава, че задникът ми не се задържаше повече в седалката и ако не бяха подлакътниците да ме спрат, щях да се изхлузя върху седящия до прозореца младеж.
Съученичките от съседното купе наизлязоха в коридора, крепяха куфарчетата си и придържаха широкополите шапки към главите си. Това било положението, обясниха ми, влакът бил дерайлирал, щели сме да си стоим така до утре, затова те тръгвали. През полето, в далечината бил пътят, щели да се приберат на автостоп и със сигурност да се доберат до София по-бързо, тъй или иначе друг транспорт нямало. Била съм добре дошла да тръгвам с тях. Опитах са да си разтръскам сънения мозък и да мисля конструктивно. Ако останех в килналия се влак до утре сутринта, със сигурност щях да си изпусна самолета. Ако тръгна с тях през високите треволяци обаче, с този овързан в лежерна саронга куфар, със сигурност щях да посея някоя литературна награда и не дай боже това да е тази на Вержи, какво точно ще ѝ обясня, като се видим на кафе?!
Естествено, точно в този момент звъни Арно, с видео. Включих го, без много да се замисля. Седнали тримата с децата след обилна вечеря, щели да си лягат и искали да ме целунат за лека нощ и да ми пожелаят приятно пътуване. Но ако може да си изправя телефона. След няколко безуспешни опита от моя страна се оказа, че не става, тъй като или аз бях наопаки, или телефонът. Наложи се да обясня какво се случва. КАКВО!? Крясъка на мъжа ми от Париж щях да го чуя и без телефон. Истерията на френски, която последва, не подлежи на превод. Казал ми бил да не тръгвам, сега какво съм щяла да правя, контузена ли съм, да съм слизала веднага от влака. Обясних, че ми няма нищо, че ще изчакам да видя какво ще се случи, тъй или иначе изпуснах групата, която тръгна през полето… в крайна сметка нощният влак беше идея на Арно, нали той ми купи билета за по-сигурно! Можех да си взема автобуса, какво като обикаля половин България, а най-добре да бях си останала в Ахтопол, да ходя на плаж и да ям паламуд, вместо да гоня влакове и самолети за Париж!
В истерията, разбира се, се включиха и синовете ни – как така нямало да се прибирам в Париж. Докато ми надуваха главата, отвън се чу: „Идвайте да бутаме!“. Това на Арно му дойде в повече. Двамата младежи се изхлузиха покрай мен и излязоха навън, а докато моят съпруг от три хиляди километра ми даваше инструкции как да сляза, но да стоя далече от влака и нищо, ама нищо да не „бутам“, тялото на вагона леко се заклати и бавно, плавно се изправи… Не знам какви исполини са били тези бутащи мъже (Арно, крещи: Какви бутащи мъже!?), а вероятно и жени, поне тези, които не бяха зацепили през бурените, но ето че всички един по един се качиха обратно във влака и се настаниха по местата си, все едно нищо не е било.
Трите франсета най-сетне се успокоиха, казаха „Лека нощ“ и „Бон воаяж“ и отидоха да спят. След няколко минути затишие кондукторката мина по коридора с въпросите: „Тел? Някой да има тел? Тел да има някой?“… Явно не можехме просто така да потеглим, без да сме закачили кушет вагона отново за нашия. За което очевидно трябваше тел. Добре че вече бях затворила телефона и Арно не чу. Намериха ли тел, завързаха ли вагона, така и не разбрах, защото очите ми се затвориха и съм заспала безпаметно, седнала до вратата на купето.
Събудих се посред нощ с глава върху рамото на някакъв чичо с чанта градински зарзават в краката, който гледаше тихо в тъмното. От силните и усмихнати двама младежи нямаше и следа. Помисих си, че сънувам странен сън. Въпреки това се извиних на човека и се заприказвахме, попитах го за всеки случай дали е видял спалния вагон, там бил. А той пътувал от Стара Загора до Димитровград, за другите заспали в купето не знаел, но се качил с една жена, която била за Първомай. Ето че и влакът обикаля половин България, но доста по-приключенски от който и да е автобус. Освен това, каза чичото, вече имал близо три часа закъснение. Изтръпнах и започнах трескаво да изчислявам кога точно ще пристигнем на Централна гара и как точно да не си изпусна самолета.
Пристигнахме най-сетне в София малко преди обяд, аз се изстрелях вкъщи да развържа тайландската саронга от разпадащия се куфар, да се уверя, че плакетите на литературните награди са невредими, да сложа едната в торба, като внимавам да не объркам поезия и проза, и да тичам на среща с Вержи.
Успях да се добера до кафенето при „Св. Седмочисленици“ в слънчевия софийски есенен ден, сред шумолене на изсъхващи листа и звън на трамваи. След минута пристигна Вержи, спря колелото си с неописуем елеганс, слънчеви очила, перфектно червило и удивително бял панталон. Разказвам ѝ за церемонията, правим си нахилено селфи, снимам я с наградата, изпращам отчет на Катя в Ахтопол… Ахтопол. В това райско кътче бях преди по-малко от денонощие, сред нови и стари приятели, плувах в топлото море, как щях да издържа до другото лято… В прилив на нежност изпращам на Арно селфито, за да докладвам, че вече съм в София. Това се оказа недотам добра идея. Арно изпадна в пълен ужас как самолетът ми тръгвал след няколко часа, аз пия кафе на „Графа“, освен това изглеждам претрепана и да внимавам да не заспя някъде права, преди да съм стигнала до летището.
Прибрах се в Париж абсолютно безпроблемно, обичайното ежедневие мигновено ме засмука и зимата дойде бързо. Ужасно исках да разкажа всичко това на Дядото, но ето, първо се канех да прочета „Петият вагон и други истории“, а още не бях успяла да си я купя в тази лудница. Вече предвкусвах неговото „Може да не е верно, но е достоверно!“. Или обратното, щях да го закача аз. Помня ясно гадния януарски ден, когато разбрах, че си е отишъл – тъмносив следобед, канеше се да вали и небето смазваше с тежестта си. Липсва ми ужасно, мъдрото му чувство за хумор, темпоралните му контаминации… Comment te dire adieu?, както пееше Франсоаз Арди, която също си тръгна през пролетта.
Настъпиха вече дългоочакваните летни горещини и Арно с нетърпение очаква да заминем за Ахтопол. Произнася го Ахтопово, звучало му като кьопоолу. И ако можело да не получавам повече литературни награди, щял да вдигне кръвно, докато ме мисли къде съм. Разказите ми за него тъй или иначе не можел да прочете, защото били на български. Но бил безкрайно благодарен на уважаемото жури. Вече си представял гледката от терасата на нашия апартамен в Sunrise. Аз също много се вълнувам, въоръжена съм с „Петият вагон“, трябва само да решим на кого ще оставим децата, за да бъдем само двамата и как ще стигнем до Ахтопол. Според мен най-сигурният вариант е с нощния влак за Бургас.
