Интервю на Аличе Фиджини
Италианският професор и литературен критик с книга за най-големия национален литературен приз
В книгата си пишете, че „наградата „Стрега“ е много примамлив терен за литературно изследване върху социологията на произведенията”, и действително я ползвате като критически изследователски терен. Можем ли днес да кажем, че наградата обслужва масовата литература, срещу която първоначално е имала за цел да се бори? Основателката Мария Белончи в началото е искала да създаде нещо „жизнеспособно, последователно и свързано”. Какво щеше да каже Белончи за настоящата ситуация?
Всъщност е важно да се припомни, че около наградата „Стрега“ винаги е имало полемика, това със сигурност не е новост от последните години. Още през 1968-ма Пиер Паоло Пазолини пише прочут обвинителен текст в един от основните национални всекидневници, в. „Джорно”, със заглавие „В името на културата се оттеглям от наградата „Стрега“. В статията той отбелязва, че наградата вече е станала неразделна част от една определена „културна индустрия”. Така че Мария Белончи добре си е давала сметка за критиките, понеже е чула някои от обвиненията с ушите си още приживе. Аз смятам обаче, че през последните петнайсет години социокултурният контекст на наградата „Стрега“ допълнително се усложни, не непременно само в лош смисъл. Малко се поизгуби затворената и клаустрофобична атмосфера на литературния салон от ХХ век, разшири се наборът от участници в гласуването, съответно наградата изглежда по-оспорвана, по-непредсказуема в резултатите. Гласуванията станаха по-малко контролируеми. Освен това регламентът беше променен, за да се включат в съревнованието и малките и средни издателства, което направи наградата привидно по-приобщаваща, демократична, прозрачна. Днес наградата „Стрега“ е станала сцена с множество актьори, в която не мненията на критиците изпълняват водеща роля, а известна тежест добиват и други външни процеси. Най-вече това ме интересуваше. Фактът, че наградата стана по-представителна за вкусовете и очакванията на една средна прослойка от италиански читатели.
Очертава се нещо като портрет на „литературата като за награда”. Твърдите, че избираните за носители на „Стрега“ представляват типичния „буржоазен роман”, обърнат към традиционните ценности и далеч от експериментални изкушения. Какво се промени през последните години?
Определен тип „буржоазен роман” е част от историческата традиция на наградата; през последните петнайсет години сме свидетели на нови тенденции, които го допълват и на моменти го преобръщат. Днес конкурентният роман трябва да има разпознаваем синопсис, лесен за медийно разпространение; трябва да бъде роман за нещо, да разглежда конкретна тема, по възможност свързана с някакъв съвременен дискусионен въпрос. Добре е да е някакъв вид травма, колективна или лична трагедия, още по-добре и двете. Има известна тенденция да се смесват няколко прозаични жанра като исторически роман, журналистическа хроника и мемоар. Тази година (2023, б. пр.) например ми се струва, че романът на Мария Грация Каландроне Dove non mi hai portata опитва да съчетава много от тези елементи, които са някак в духа на времето: личните емоции и разобличаването на обществен проблем, семейния роман и историческия роман, желанието за „поезия” и за „истински истории”. Разглежда се житейският път на биологичната майка на авторката, успоредно с това италианската история от 40-те, 50-те, 60-те години, съпроводена и със събития, засвидетелствани от вестникарските страници по онова време. Всичко това с прибягване до първоличната форма – друга подчертана тенденция от последните години.
Въз основа на този портрет как ще анализирате новата петорка от номинирани за наградата „Стрега“?
Тя несъмнено е безпрецедентна, тъй като четирима от петимата финалисти са жени. Последно спечелилата жена беше Хелена Янечек през 2018 г. с La ragazza con la Leica. Макар и ръководена през почти цялата си история от две жени, наградата „Стрега“ през ХХ век е била получавана от малко писателки; сегашната петорка свидетелства за желание да се стесни ножицата между половете, и съответно за повече инклузивност на наградата – и даже на наградите. Но всъщност от известен брой години насам всички литературни институции и издателствата лансират писателките; впрочем не само в Италия, дори в други западни държави още повече. Включително и в тази област инклузивността се среща с една културна мода и бих казал също така, едно комерсиално основание: понеже голямото мнозинство от читатели на художествена литература в Италия – и не само в Италия – се състои от жени (75%), издателите търсят писателки, в които за тази публика да е по-лесно и приятно да се разпознае и да се идентифицира. Другото специфично за тази петорка е, че всички книги разказват – или във всеки случай са свързани със – истински истории. Любопитно е, че металитературни по своето вдъхновение романи като Ferrovie del Messico от Джан Марко Грифи или Il continente bianco от Андреа Тарабия не стигнаха до финала, докато там откриваме например Rubare la notte от Романа Петри – романизирана биография, посветена на автора на „Малкият принц”. Романът на Петри, ако се вгледаме, не е нов прочит на творчеството на Антоан дьо Сент Екзюпери, а на живота му, и докосва също автобиографични струни от живота на самата авторка. Така че по много начини се завръща идеалното „азово писане”.
Бихте ли опитали да предположите кой ще е победителят тази година? Изглежда финалният сблъсък е между Розела Посторино и Ада д’Адамо: кой ще победи?
Мисля, че Розела Посторино, по много причини. Защото нейният роман Mi limitavo ad amare te е направен да се хареса и да утешава, впрочем още от паратекста е видно – от корицата и заглавието – че има намерение да вдъхва непосредствено усещане за грижа, както Le mani della madre от Масимо Рекалкати. Също и понеже е издаден от издателство „Фелтринели”, което поначало има тежест и което инвестира много в лансирането специално на този роман; и най-вече което отдавна не е печелило „Стрега“. Освен това Посторино е и редакторка в „Ейнауди”, наясно е с механизмите на наградата, така че би могла да получи и подкрепата на мнозина „от бранша”. Сред гласуващите в журито има много такива. И е интересно, че в тези години толкова много нараства броят на редакторите, които пишат. Съществува една въпросителна в лицето на Ада д’Адамо, която написа кратък, откровен и мощен роман, макар и издаден от по-малко издателство – Elliot. Освен това в случая с Д’Адамо от известно значение е и контекстът, а именно преждевременната кончина на авторката, която е разказала в книгата историята за инвалидността на дъщеря си и за собственото си заболяване. Съответно романът Come d’aria изглежда зареден с литературен и контекстуален потенциал. Не знам дали това ще е достатъчно. (Да, романът получи наградата за 2023 г. – б. пр.)
В книгата сте включили критически анализ на един роман, спечелил наградата „Кампиело“ – „Дегустаторките” от Розела Посторино. Като предчувствие ли да го тълкуваме?
Не, никакво предчувствие. Включих в книгата една глава за „Кампиело“, защото ми беше интересно да съпоставя нейните механизми с тези на наградата „Стрега“. Освен това беше любопитно да сравня „Дегустаторките” с два романа, спечелили „Стрега“ в същите години, а именно La ragazza con la Leica на Янечек (2018) и M. Il figlio del secolo на Антонио Скурати (2019): и трите книги разказваха за нацистко-фашистките жестокости и ползваха документи, за да произведат вариации върху структурата на историческия роман. Със сигурност нищо случайно. Изобщо беше ми важно да разгледам механизмите на взаимовръзка между двете награди, да откроя как и „Кампиело“ някак си заприличва на „Стрега“, и обратното, как „Стрега“ все повече заприличва на „Кампиело“. Не само „Стрега“, но и наградата „Кампиело“ понякога отразява промяната в нашата художествена литература, утвърждаването на романа тип midcult.
Заинтригува ме едно Ваше наблюдение: пишете, че „естетиката на социалната мрежа” гради нов престижен модел. Какво е влиянието на социалните медии върху литературата и издателските практики?
Има стилово влияние, бих казал на ниво ритъм и може би синтаксис, което тласка към създаването на кратки произведения, или пък дълги, но насечени нагъсто, написани ударно и въздействащо и с бърз ритъм. Вследствие на това се оформи тенденцията към не особено изрядни, но често пъти патетични прости изречения с цел по-интензивно и гладко възприятие.
От друга страна, виждам антропологическо влияние, възход на писателя-персонаж, който в социалните медии живее буквално редом до своето произведение. По този начин евентуалните паузи или пропуски на ниво писане или формално изпълнение се запълват посредством атрактивността на персонажа и неговото взаимодействие с публиката. Предполагам, че това работи в комуникационен план, но невинаги е приятна гледка в литературен план: оставам на мнението, че един роман може само да спечели, ако остави настрана егото на написалия го, освен ако това его не се постави в услуга на изграждането на един истински литературен персонаж.
Отбелязвате, че публичното говорене за литература губи отчасти своята стойност, някак се е „инфантилизирало”, или пък свело само до приветстване на новоизлязлата книга. Повече ли тежи днес мнението на обикновения читател в сравнение с оценката на критика специалист? И като литературен критик специалист, може би един от последните, как гледате на това положение?
Мнението на стария модел литературен критик е от слабо значение както в културно, така и най-вече в комерсиално отношение, където са по-купешки и общо взето полезни общите мнения на обикновени читатели: не така специализирани, не така проблематични, по-благосклонни. Инфантилизирането на публичното говорене за литература минава през безразличието или мълчанието, отредени за по-зрелите оценки; през тенденцията да се заменят разсъжденията с точки и звездички; през обилието от хвалби, често писани от писател за писател по силата на една логика на оцеляването, според която „гарван гарвану око не вади”. Инфантилността триумфира отчасти защото цялата култура и може би цялото общество стават все по-инфантилни, отчасти – и по-завоалирано – защото опростяването помага на рекламата и съответно на пазара. Критичният и разсъдъчен подход към проблемите отстъпва във всички области, като във всички области триумфира емоционалният и така да се каже, екзистенциалният подход. Днес голяма част от самите писатели разсъждават по-малко от вчера върху това, което правят: и това обяснява защо разговарят толкова малко с малцината останали критици. За сметка на това разговарят повече с редакторите си – чиито цели обаче понякога са по-комерсиални, отколкото художествени.
Този механизъм сякаш се отразява и върху новите лица на носителите на наградата. В „На лов за „Стрега” отбелязвате, че в края на ХХ век това е била по-скоро награда за цялостно творчество, печелена от автори като Моравия, Ландолфи и Примо Леви, докато днес се залага на по-млади автори, на които тепърва им предстои дълъг издателски живот. Как тълкувате този обрат?
Според мен се наблюдава развитие спрямо последните десетилетия на ХХ век, когато наградата имаше по-силна себеутвърждаваща функция и по-малък ефект върху продажбите. Както твърди големият критик Алфонсо Берардинели, днес някои италиански писатели „пишат за наградата „Стрега“, тя се разглежда по-скоро като цел, а не като средство: служи да се почувстват „успели”, тоест автентични и професионални писатели, в един свят, в който почти всички пишат, но почти никой не успява да живее от литература.
Днес издателският бранш предпочита да инвестира в млади автори, по-податливи на въздействие и по-трансмедийни, възлагайки надежди и на бъдещите им публикации и съответно на възможността за израстване както в писателско, така и в комерсиално отношение.
Връзката между комерсиалния пробив и скока в кариерата стана много тясна; но строго погледнато, нито едно от двете няма много общо с литературата като форма на познание.
(с незначителни съкращения)
Превод от италиански: ДАРИЯ КАРАПЕТКОВА
Източник: Sololibri.net, 3 юли 2023 г. https://www.sololibri.net/Caccia-allo-Strega-Intervista-Gianluigi-Simonetti.html