Светлана Стойчева
Георги Марковски е писател с мащаб – който мисли литературата не през динамиката на литературния живот и оперативната критика, а през перспективата на литературния процес и литературната история; през надредната гледна точка на Истината и през коригиращата гледна точка на бъдещето. Присъствието в литературния процес за него е особено художествено мерило и единствено легитимиращо пишещия като писател – дори можеше да си представи една „анонимна“ литература, която се „заверява“ първо от времето, и едва след това идва разсекретяването, но единствено на ония имена, които имат заслуга за развоя ѝ.[1] Да си представим, че „разсекретяваме“ творчеството му днес, в двадесетте години на XXI век. Как да го заверим днес, се оказва нелека задача и от емоционална, и от литературоведска гледна точка.
*
Марковски е псевдоним на Георги Борисов Марков – избран, за да се различава от вече придобилия популярност Георги Марков. Биографично двамата се пресичат още веднъж – когато Георги Марковски оглавява същия отдел за фантастика в изд. „Народна младеж“ (1973–1979), ръководен 10 години преди това от Георги Марков. Географията на родното му детство (Байрактарската махала, хълмовете и водите на Поломието) и майка му, успяла да предаде културната памет на мястото, никога не престават да бъдат негова отправна гледна точка, присъстваща във всичките му книги (дори името М. Ст. Т. на героя му от новелата „Портрет със синя птица“ и от „Разказвачът и Смъртта“ е съставено от инициалите на моминското име на баба Мария).
Самият той разделя биографията си на „събития“ и „епизоди“. Събитията за него са книгите, приятелствата и синовете му[2]; епизодите са пътуванията му (от всичките особено цени тези в САЩ и СССР, за да види с очите си „цитаделите на двете основни противоположни идеологии на нашето време“[3] (интересно е, че той, човекът на Пътя, който всичко записва и пази, не е публикувал впечатленията си от „цитаделите“ – а може би са скрити в архива му?); „епизоди“ за него са и честите промени в служебното му положение след завършването на Софийския университет (1963–1967): започва работа в михайловградския местен вестник; много скоро се премества в София и за година работи в химико-фармацевтичния завод “Фармахим” (1968–1969), след което започва дългото му „редакторско“ време: в. “Студентска трибуна” (1970–1973), изд. “Народна младеж” (1973–1979), в. “Работническо дело” (1979–1980), сп. “Септември” (1981–1986), сп. “Отечество” (1986–1990) и най-сетне основаното в края на 1991 г. собствено частно издателство със собствена редакторска политика „Сребърен лъв”, което управлява до края на живота си. Особен „епизод“ за него е и инфарктът му (все напомня, че атмосферата в „Работническо дело“ му го е причинила). Нека подчертаем: всички тези „епизоди“ за него са осмислен избор (за който заплаща дори с цената на финансова несигурност преди създаването на издателската си къща). Писането за него също е избор: „Дали ще пишеш „така“ или не „така“, беше въпрос на най-обикновено лично достойнство“[4] (да напомням ли, че „така“ беше по опортюнистично соцреалистически, а не „така“ – по контрасоцреалистически).
Георги Марковски навлиза в българската литература с новелистични сборници на съвременна тематика („По желязната стълба“ – 1971, „Успоредни светове“ – 1975, „Както за праведен, тъй и за грешник…“ – 1978). Още в тях се открояват особеностите на наратива му – преливане от реалистичен към условен притчов изказ, стилово експериментаторство, игра с гледните точки на разказване, иронично и пародийно снизяване. За своя представителна новелистична книга сочи „Кълна се в лукавия“ (1981), а от всичките си новели цени най-много „Повест за Истатко Бирков” – първи опит на автора за постигане на философска притча. (Любопитна интертекстова връзка тук може да се направи с приказката „Патилата на Иван и Стоян“, разказана от майка му, в която преди да бъде изяден от самодивите, Стоян ги моли да им посвири: „И като седнал да им свири, ама свири оня ми ти човек, с живота се прощава!“[5])
Интересът му към романовата форма датира още от гимназиалните му години. Заслужава да се спомене опитът му в научната фантастика (романът „Медночервени листа“, публикуван в периодиката 1970–1971), осмислян от него като начин да се избяга от „приковаващите ни реалии“ (израз на Г. Марковски). Самият той винаги е имал „предразположение“ към научната фантастика[6] (с особено уважение към първата съставка на думата – „научна“). Характеристиката, която дава на Клифърд Саймък, удивително напомня собствената му формула: „Дал му [на художествения материал] и концептуално мислене, дал му и разказвачески дар, на всичкото отгоре и лирически го обагрил.“[7] Пак в Дневника си ще запише: „Извървял съм път от техническата през философската към игровата фантастика. Не съм постигнал кой знае какви насърчителни резултати, но опитите ми все пак са достатъчни, за да усетя, че силата ми е тъкмо тук, във фантазното, в свободното боравене с идеи, времена и пространство, в конципирането…“[8]
Пътят към романовата форма е ясно очертан още в новелите му – с тези разграфени глави, пролози, епилози (да си спомним драматизираната пета глава на „Разказвачът и Смъртта“). Същото може да се каже и за пътя му към драмата, макар и да успява да напише само една „пиеса за четене“ – „Апокриф за Вавилонската кула“ (1998), показателно извлечена от първоначален новелистичен вариант. А можеше и до киното да стигне с тези „стоп кадри“ в новелите и романите си: изобщо има ли чиста жанрова форма у Марковски?
Романът „Хитър Петър” (1978) е първото му произведение, което не просто е забелязано, но предизвиква критическо оживление. Неслучайно същата година писателят е приет за член на СБП. Прословутият български фолклорен хитрец/трикстер е деконструиран и превърнат в българския Христос. Изтръгвайки познатия анекдотичен герой от традицията, ѝ го връща трансформиран в много по-усложен в знаковата си природа трагикомичен епически герой, при това с ярък персоналистичен оттенък (чий е присмехулният поглед на Хитър Петър?). Потенциалът на смеховото слово тук има концептуално значение. Насочеността му срещу властта свързва най-прозирно историята със съвременността и придава актуалното (отново скрито зад присмехулния син поглед) послание на романа. Любопитно е да узнаем, че още по време на изпита си по фолклор пред Петър Динеков Георги Марковски развива тезата си за Хитър Петър като български фолклорен герой, който рано или късно ще влезе в личното творчество[9] – интуиция, опредметена от самия него.
Ако можем да наречем „Хитър Петър“ знаковия му роман, „Разказвачът и Смъртта” (1985) е завещателната му книга – синтез на философско-любовно-творческите му пилигримства; книга с базисни въпроси, по философски разпънати между земното и вселенското. В „Разказвачът и Смъртта“ се твори един (личен) мит на българския интелектуалец по времето на социализма, без героизация (по-скоро с автоирония) и в скрита опозиция с номенклатурните „герои“. Интересна далечна парабола романът образува с изтегления по собствено желание от Държавното военно издателство ранен роман „Обичам те, живот“ (заченат още през 1961 г.), където Животът, а не Смъртта е персонифицираният. С опита си за концептуално писане в притчово-алегоричен режим и с полифоничния и ритмичния си стил тази книга предизвиква още по-голямо разногласие (известната критика на Тончо Жечев). Освен това в нея най-много личи как авторът, фигуративно казано, си поема дъх като поет и пише като разказвач (а дали този начин на разказване не е запаметен още от напевно разказваните майчини приказки: „Разказваш приказките сякаш са песни.“[10]). Ритмизираният (музицираният) разказ е едно, а отделна тема е музикалното оркестриране с любим музикален репертоар (всички приятели на Георги го познават като страстен слушател на музика) още от първата му новела „Сенсемая“ – по-късно конкретно нейният музикален код ще бъде изместен от изобразителния, за да се „прероди“ в новелата със заглавие „Портрет със синя птица“.
През 1980 г. излиза от печат книгата „Селски календар“, в която детският спомен е усилен и надграден до степен национална родово-културна памет. Детското наивно първовъзприятие е призмата, през която са разказани спомени, фолклорни обичаи, легенди, приказки, природа и бит на Поломието отпреди „насилственото коопериране на земята“. „Повест за една година“, която кръгово ще се повтаря – най-хармоничната книга на писателя; едно продължено, макар и ретроспективно, „Родно изкуство“, издаващо кризата на съвременността.
Точно обратното е споменатата „пиеса за четене“ „Апокриф за Вавилонската кула“, написана през 1987 г., за първи път публикувана през 1989 г. в сп. „Септември“, и самостоятелно излязла едва (разбираемо) през 1998 г. (в изд. „Балкани“). В годината на написването ѝ авторът я мисли като нов етап в творчеството си – пародия на механизмите на тоталитарната власт и нейните знакови типажи[11]. Творецът отсъства в тази схема, но не и „летописецът“, абсолютно необходим за увековечаването на властта. Тази книга може да се разглежда като палинодия на „Хитър Петър“.
„Триножник“ (1990) е първата книга на писателя след политическите промени през 1989 г., свидетелство за гражданската и творческата му авторецепция. От една страна, тя колажира негови интервюта и то в нецензурирания им вид, както и вписва цялата „Достойно ест. Похвално слово за българската литература“ (1986) – собствено промисляне и лично преживяване и сродяване с българската литература в най-общите ѝ граници от IX до XX в. (не си спомням друг български писател да е вниквал в творчеството и личността на толкова много други български писатели, пък макар и класици). Но тук можем да си припомним казаното от него: „…който пръв стъпи в правия път на традициите на многовековната българска литература, той ще спечели и правото да стане неин модерен продължител.“[12]
Фрагментарната част на „Триножник“ изглежда като предизвестие за по-късната „Христоматия за двама. Размисли за живота и смъртта, за литературата и за себе си“ (1996) – нея пък можем да наречем най-диалогичната и пряко провокираща читателя си книга на Марковски, с оригинална стратегия на четене, в която читателят не е нито „трети“ (в триадата автор – герой – читател), нито „втори“ (в дуалното „аз“ – ти“), а „първи“ (в доверително интимното „ти и аз“). Можем да я определим като първата зряла антологична книга на писателя, както я мисли самият той – като „мост“, „ключ“, „синтез“ между написаното и дори ненаписаното от него.
И тук прегаря чисто художническата му нагласа, докато „преболедува главоломните промени“[13]. В хода на демократичното развитие той отново провижда рецидиви на тоталитаризма и национално предателство, предопределящо, така да се каже, продължения срок на неговото вътрешно „емигрантство“, дистанцирането му спрямо и „червеното“, и „синьото“ писателско поведение и особената му чувствителност към литературноисторически или географски маргинализираните български писатели (имам предвид опита му да се намеси отстрани в пренаписването на литературния канон или да „пробие“ обръча на столичните писателски кръгове с произведения и автори, циркулиращи предимно в литклубовете по места, какъвто е случаят с Йордан Кръчмаров). Макар и встрани от провежданата литературна и обществена политика, но с критичен поглед към случващото се в национален и в световен план, и с още по-ревниво отстояван нравствен и професионален максимализъм (достатъчно красноречив е случаят около сп. „Отечество“).
Позициите си Марковски защитава с трудно оборими логични и обективни аргументи, в които прозират културата и мащабът на мислене на истински родолюбец и интелектуалец с цялото усъмняване, на което е способен (например авторската му рубрика „Духовната биография на времето“ във в. „Зора“). Въпросите, които „ръфат изтерзаната му душа“ (израз от Дневника), са едри и трудно разрешими: дори при появата на страха, че когато е най-близко до проумяването им, тогава пък личното му време може да не му достигне: „Само че аз нямам време, само че аз едва ли ще дочакам края на века, затуй: ще продължа да търся сам.“ Това дирене изправя на пръв поглед мислителя срещу разказвача Марковски, но всъщност и в публицистиката си понякога прави връзки с осмисленото в прозата си (особено с „Хитър Петър“).
Изкристализираните си позиции буквално тиражира в интервютата и публицистиката си с идеята да предизвика реакция и дебат, без винаги да успява (както очаква много по-голям отглас на блестящия си ораторски отговор в печата, озаглавен „За готините пичове, за хунвейбинската демокрация и за българската литература“ (1998), на вестникарската провокация на Ясен Атанасов, наречена „Маоистка битка срещу „старите“ писатели“). Част от интервютата му посмъртно излизат в книгата „Вътрешен емигрант“ (2001). Или пък позициите му ще ги намерим разгърнати в многократно цитирания тук негов дневник, наречен „моята последна книга“, издаден също посмъртно от Борис Марковски, малкия му син (напуснал този свят много по-млад и от баща си: поклон и пред неговата памет!). Едва ли би се намерило по-непредубедено и честно свидетелство на Промяната непосредствено след падането на Живковия режим от тези наситени редове с тревожни въпроси и фатални предчувствия за българската нация; с непрестанно дирене на историческата логика на новите времена; с опита да щрихира образа на българската демокрация.
В „Кардиограми“ се провижда зараждането и на две нови книги: едната за същността на тоталитарния свят, базирана на разсъжденията му върху знаковите произведения на Джордж Оруел, Жельо Желев и Асен Игнатов (обнародвани преди това в сп. „Съвременник“ през 2000 г.). Между другото, Марковски сякаш дублира жеста на героя на Оруел от „1984“ Уинстън Смит, който, събуждайки се един ден от живота-лъжа, започва да си води дневник – с тази разлика, че Георги Марковски май никога не се е заблуждавал и винаги е живял в режим „страстно търсене на истината“ (цитат от платформата на сп. „Отечество“, която той изготвя при кандидатирането си за негов главен редактор). Другата възможна книга би стъпила на интервютата с майка му, също включени в Дневника, с намерението за „генетичен“, „изконен“, както би го нарекъл, запис.
Нека да добавя и този щрих: едва ли ще се намери друг съвременен български писател, който така искрено, отдадено, мисионерски и с любов да се е загрижил за младите автори и за онези, които нямат „дежурни“ критици, а още по-малко за онези от провинцията: от посещенията в градове и градчета, срещите с местните творци, окуражаването им, доверието, работата върху ръкописите им до издаването и промоцирането им. Всъщност така и се запознах с него – на премиерата на поета Константин Делов, когото издаваше и подкрепяше, без да се притеснява, че големите критици не бяха писали за него.
Георги Марковски си отива с куп узрели замисли, развити до цели глави и до отделни реплики, които можеше дословно да цитира, като например романа „Портата“, замислен като епическа сага; като фрагментарния роман „Космогония“, на който гледа като на изразител на „новия човек у мене“, като антологията на поетите самоубийци, като книгата „само от въпроси“ и т.н.
*
Георги Марковски е „емигрант“ по себеусещане във времето си, органически чужд на каквито и да са матрици (особено на соцреалистическата), трудно поддаващ се на каквито и да са категоризации; обърнал всички разказвачески схеми с опакото навън; експериментирал с формата по начин, който някои критици с късна дата ще нарекат не само „модернистки“, но и „постмодернистки“; опитващ се да задава не толкова „умните“, колкото тревожните въпроси, при това не само на българите, но и на човечеството: като тези от последните два фрагмента на заченатата „Космогония“:
„Но Пътят какво е? Къде е Началото? И къде му е Краят? На Естеството ли сме тайна надежда или сме нечия цел, или сме нелепа случайност […]. Вселената е безбрежна, а как да примирим непримиримото: венец ли сме, етап ли към нещо незнайно, или сме нечия грешка? И тая въртележка световна има ли някакъв Смисъл? Мирозданието дали изпълнява някаква мисия? Или всичко е Хаос велик?
Знам, това са въпроси опасни, душегубни въпроси това са, защото човекът – съветва ни Буда – попадне ли в техния плен, заприличва на оня боец, който ранен, вместо да тича при лекаря, хуква да търси врага си; но такъв ли съм аз: богат на въпроси, бедняк на познания и съм изтъкан от тъга, и съм сам, и все пак опитвам, опитвам, опитвам да проумея нещата; и ето ме пак – като същински глупак – съм смъртно ранен, и моята рана е пресечната точка на Времена и Пространства, и хуквам из Безкрая да търся врага си.“[14]
Много от въпросите и позициите му и днес не са изгубили провокативната си сила, като тези:
„А дали няма да се окаже, че цялото ми поколение отсъства в българската литература?“[15]
„…вие, априлците, сте анонимна глутница, а моето поколение се състои от личности…“[16]
„По съвсем различни – но пак свои си – пътища мина и моето поколение, но за него е неприлично аз да говоря, нека други го сторят.“ [17]
„А има ли смисъл да се напише Голяма книга в България? […] Или, накрая, всички – и българските писатели, и българскиите читатели, и българските литературни критици – все сме обречени да битуваме като „цацата на европейската цивилизация“?“[18]
В дневника си още е записал: „Харесва ни или не ни харесва, но българската литература от епохата на тоталитаризма е утробата на бъдещата българска демократична литература.”[19], а също и че „Хитър Петър“, „Разказвачът и Смъртта“ и „Селски календар“ имат шанса не само да оцелеят, но и да зазвучат с нова сила…[20]
Нека приемем предизвикателството на въпросите на един от най-диалогичните ни писатели.
[1] След като в поредица фрагменти разсъждава върху сивия поток в литературата и масовия стремеж към литературна кариера, свързан с привилегирования статут на писателя в социалистическото общество, с неприсъщ за него сарказъм предлага решение: „…литературните творби би трябвало да се публикуват анонимно, без имената на създателите си, а подир време да се разконспирират само ония от тях, които са се включили в националното културно кръвообращение и посредством художествените си открития са разширили националния литературен процес. Тогава с литература ще се занимават само обречените – само майсторите и графоманите – а цялото занаятчийско войнство ще отиде да се препитава с къде по-малко главоболни занаяти като хлебарство, или обущарство, или с каквото и да било“. – Марковски, Г. Христоматия за двама. София: Сребърен лъв, 1996, с. 139.
[2] Марковски, Г. Кардиограми. Дневник (10 ноември 1989 – 30 декември 1992). Библиография на Георги Марковски. София: Сребърен лъв, 2003, с. 141.
[3] Пак там.
[4] Пак там, с. 142.
[5] Пак там, с. 301.
[6] Пак там, с. 81.
[7] Пак там.
[8] Пак там.
[9] Пак там, с. 291.
[10] Пак там, с. 296.
[11] Пак там, с. 121.
[12] Пак там, с. 142.
[13] Пак там, с. 317.
[14] С помощта на Теменуга Маринова стана възможно разчитането на няколкото странички от започнатия роман, едва разчетими поради напълно избледнялата лента на пишещата му машина.
[15] Марковски, Г. Кардиограми…, с. 26.
[16] Пак там, с. 83.
[17] Пак там, с. 136.
[18] Пак там, с. 31
[19] Пак там, с. 136.
[20] Пак там, с. 265.
