Десет години след спечелването на „Букър“ авторът размишлява за отговорността, която е чувствал при написването на „Тесният път към далечния север“, за израстването си в къща, в която почти няма книги, и за любовта си към преводната художествена литература
Романът Ви „Тесният път към далечния север“ (Колибри, 2016) спечели „Букър“ през 2014 г. Имаше ли някакви запомнящи се моменти по време на церемонията по връчването на наградата, или при подготовката за нея? Как отпразнувахте победата си? Как похарчихте парите?
По време на подготовката семейството ми започна да се притеснява за възрастната ни майка, която беше заложила цялата си пенсия на моята победа. Сестрите ми я бяха смъмрили, но след като спечелих, тя се почувства оправдана. Парите от наградата отидоха за изплащане на многобройните дългове, които бях натрупал през 12-те години, посветени на писането на книгата.
Времето, когато баща ви е бил японски военнопленник на Бирма, е едно от вдъхновенията за романа. Каква беше реакцията на книгата в собственото ви семейство и сред други оцелели от Бирманската железница и техните семейства?
Като романист винаги съм смятал, че трябва да си свободен. Не можеш да бъдеш загрижен за това, което мислят близките ти, за техните чувства или притеснения, иначе това ще осакати необходимата свобода, от която се нуждаеш, за да напишеш нещо истинско. И все пак трябва да призная, че чувствах голяма отговорност както към онези, които са загинали от такава ужасна, злощастна смърт на Железницата на смъртта, така и към онези, които са оцелели; да не сбъркам, както са сбъркали толкова много романи и филми. Беше ми ясно, че е много лесно да се напише лоша книга по темата и много трудно да се напише добра книга. Що се отнася до моето семейство, борбата беше да създам история, която да не е на баща ни, а за целта ми трябваше централен герой, който да е напълно различен от баща ни. Преодоляването на тази граница беше причината да ми отнеме 12 години да пиша и в крайна сметка, когато свърших, не знаех дали съм успял, или не.
И така, когато книгата беше публикувана и започнах да получавам най-красивите писма от оцелелите от това голямо престъпление и техните семейства, изпитах огромно облекчение. Бях си свършил работата. Мисля, че такава щеше да бъде присъдата и на собственото ми семейство. Баба ми и дядо ми бяха неграмотни, а баща ми почиташе писаното слово и виждаше в силата му някаква магическа сила.
Продължавате да изследвате нишките на семейната си история в последната си творба „Въпрос 7“, която „Гардиън“ нарича най-доброто ви произведение. Какво Ви накара този път да се отклоните от художествената литература? Може ли книгата да се чете и оценява като роман („Гардиън“ я нарече и „некласифицируем роман мемоар“)?
Етикетите са за буркани със сладко. Написах „Въпрос 7“ в същия дух, в който пиша романите си: задавам въпроси, на които нямам отговори. Така че не чувствам никакво отклонение – по-скоро освобождение. Исках да го изпратя за „Букър“, но издателите ми сметнаха, че това би създало твърде голямо объркване на пазара, където е обозначен като „нехудожествена литература“. Предполагам би могло да се каже, че това е грешка в категорията, но може би в изкуството самата идея за категории е грешна. За щастие, не мисля, че читателите се интересуват от това. За тях има само лоши и добри книги. Ако смятат, че „Въпрос 7“ е един от последните, аз съм им благодарен.
Разкажете ни за книгата, която ви накара да станете писател. Как ви е вдъхновила да се впуснете в собственото си творческо пътешествие и как е повлияла на стила ви на писане или на стремежите ви като автор?
Баба ми и дядо ми бяха неграмотни, вероятно заради това баща ми почиташе толкова много писаното слово. Може би това беше някакъв вид ирландска почит към словото, която беше силна у родителите ми, въпреки че нямахме почти никакви книги. В миналото си измислях отговори на подобни въпроси, които всъщност не бяха нищо повече от дръзки измислици и свежи самовнушения.
Има ли книга, която е определила ранните или тийнейджърските ви години или която ви е накарала да се влюбите в четенето? По какъв начин да е формирала вас или вашия мироглед?
Вероятно „Чужденецът“ на Камю. Четох комикси и уестърни, докато на 12-13-годишна възраст не попаднах на тънката книга на Камю. Бях жаден за света на възрастните, за който не знаех и не разбирах нищо. Прочетох „Чужденецът“ със странна смесица от вълнение и недоумение. Разбира се, не разбирах нищо от това. Вярно е също така, че се вълнувах от същността ѝ: от начина, по който една книга, подобно на живота на възрастните, не е задължително да бъде познаваема, редуцируема, проста и ограничена, за да бъде завладяваща и хипнотизираща. Признавах това още в невежеството си: че в писането имаше нещо фундаментално истинско по начин, по който комиксите и научната фантастика, които бях чел, не бяха истински, а само забавление и развлечение. „Чужденецът“ ме прониза и в известен смисъл все още пиша от тази нанесена ми рана 50 години по-късно.
Коя книга четете в момента и какво ви накара да я вземете?
Пътешествията на Марко Поло. Едно чудо, пълно с чудеса. Пиша детска книга с деца от племето йолнгу в Арнхемската земя в далечна северна Австралия и се интересувам от начина, по който 400 години преди капитан Кук да открие Австралия, предмети от Австралия са били търгувани в Китай, Египет и Европа. Напълно вероятно е австралийски абориген да е следвал тези търговски пътища в дух на приключения или злополуки – или и двете – и да е открил Европа векове преди европейците да ги открият. И за тези средновековни търговски пътища няма по-добър летописец от Марко Поло.
Коя е любимата ви книга за всички времена? Как е оставила трайно впечатление у вас?
Ана Каренина. Защото подобно на вълшебен предмет от приказка тя непрекъснато променя формата си всеки път, когато си мислите, че сте я схванали. Препрочитам я на всеки около десет години и всеки път откривам, че тя е преобразена и неузнаваема. Това ми напомня, че е време да прочета отново „Ана Каренина“ за първи път.
Превод от английски: НИНА СТОЯНОВА
7 август 2024 г., Thebookerprizes.com
