Антония Апостолова
И типичен, и нетипичен за Миленко Йергович е този хибриден негов роман, публикуван през 2019 г. и излязъл у нас през 2024 г. В него известният босненски писател напуска автобиографичното за сметка на напълно фикционалното (макар единият от героите до голяма степен да напомня на него, а на моменти текстът да звучи почти репортажно). Мащабна по размаха и идеите си в своята привидна краткост, книгата неизбежно се занимава с болезнената материя на поствоенните (пред)идентичности, но предлага и сатирична дистопия на фашизма и национализма, критика на стихийно-унищожителния потенциал на медиите и социалните мрежи и предупреждение за действителната продължителност на всяка война, която е по-скоро състояние, отколкото събитие, и която не свършва с края си, защото може би няма истински край. Йергович я описва алегорично като форма на постоянен посттравматичен стрес, макар и свръхфизически:
През годините след това от живите тела изскачаха шрапнели. Останали известно време в плътта, те пробиваха след време кожата и се подаваха навън. Както изпадат млечните зъби при децата.
В романа се открояват двама разказвачи от първо лице, които фокусират монолога си върху преживяното около войната и след нея. Съдбите им ще се преплетат в последната част, която предлага една алтернативна история през неясната 20… година в Хърватия. И докато и аз-разказите смесват реални събития и лица от югославската история с напълно измислени, то в същото време дистопичният текст е лишен от някои задължителни за жанра характеристики (явен тоталитаризъм, обезправено безкласово равенство, всепроникваща власт). Напротив, този обществен ред, бегло описан като десен църковно-популистки режим, може би някъде в съвсем близкото бъдеще – в което Хърватия изглежда все още е членка на ЕС – носи всички белези на познатото. Той е почти като създаден от изкуствен интелект – не съвсем истински, но зловещо автентичен на вид. Може би Георги-Господиновото „Времеубежище“, излязло година след „Херкулес“, несъзнателно повтаря нещо от далеч по-развихрените прозрения и описания на Йергович, що се отнася до стилизацията на националпатриотарското, природата на футболните агитки и комплексите на балканското, експлоатирани в литературата.
Да се познава поне базово историята на югославските войни, е някак задължително, иначе прочитът ще е доста по-труден. Зад името на всяко споменато в романа място наднича травма, то е диагноза само по себе си, а върху разграфената география се разиграва шахът на етносите, всеки от които се оказва матиран, хванат в капана едновременно на вината и омразата, на оправданието и обвинението. (Един от рецензентите на книгата с право я начина „роман за омразата“.) Разхождайки ни по картата на паметта, по териториите на раните, Йергович се фокусира върху родното Сараево като територия за (невъзможно) напускане, както и върху Хърватия, където се развиват последвалите събития.
Героите, чийто поток на мисълта проследяваме, са Зоран – образован и професионално успешен босненски сърбин от Сараево, и Анто Гавран, по прякор Кюмюра – босненски хърватин от възпитателно училище, също прекарал част от живота си в града, а впоследствие превърнал се от обикновен кюмюрджия в хърватски генерал герой. Макар и да разсъждават по едни и същи съществени въпроси, двамата го правят съвсем различно и в напълно несходен езиков регистър. Зоран говори с познатия език на автора, докато Анто е директен, простонародно мъдър, невъздържан – неговият език е жив, жаргонен, уличен.
Зоран е графичен дизайнер, който – едва след като преживява войната в самото Сараево, без нито за миг до края да му хрумне да избяга – ще напусне града заедно със съпругата си архитектка. С илюзията за окончателност, с каквато са го направили толкова други жители на бивша Югославия. Двамата ще се установят във Виена, ще работят до самозабрава, ще си родят две „австрийчета“ там, ще им дадат местни имена, и ще бъдат достатъчно заможни да обикалят света, пропускайки единствено родното място. Само за да установят, че то е незаобиколимо и да попаднат завинаги и трагично – с огромно закъснение – в капана му.
В своя монолог Зоран разсъждава усилено за идентичността, както и за страховете и вината, свързани с нея. Израснал в Сараево, преживял обсадата му, той (чиито близки никога не са се поддали на сръбския национализъм) в крайна сметка ще се окаже именно „сърбинът“, виновният за онова, което сам е преживял редом с всеки останал жител на града от друг етнически произход. Виновен е не само за него, но изобщо за „всичко, което сърбите направиха в онази война – в Сребреница, в Приедор, в Сараево“. Сърбин, както се оказва в книгата, е дори онзи, който всъщност не е, но чието име звучи така, и който някой друг е решил, че е такъв. А станеш ли някакъв, другият отсреща незабавно също се превръща в някакъв друг – хърватин, мюсюлманин, различен сърбин. И тогава се поражда страхът от всички останали, дори от привидно „своите“, които могат да те разпознаят като такъв. Зоран ще открие, че единственият начин да се защити от това, е да приеме тази насилствена идентичност – да приеме вината:
Как да се защитим от този страх? Единствено като влезем във вменената ни роля и приемем, че сме онези сърби, каквито ни вижда нашият страх. Можехме да се защитим само ако поемем вината за всеки куршум, мина и снаряд, изстреляни в Сараево, и ако се вживеем в обстрелващите града, ако приемем техните аргументи, одобрим злодейството им и открием в мюсюлманите източника на цялото зло.
Точно така, както толкова други етнически сърби от Сараево след войната „чистосърдечно говорят, че Караджич и Младич са имали право и се молят за здравето на онези, които ги бяха обстрелвали“. Тази шизофреничност говори сама за себе си. Може би най-краткото и съвършено определение за постюгославската идентичност е твърдението на Зоран, че докато децата му са австрийци, „ние двамата [със съпругата му] сме онова, което вече не сме“. Изгнанието е онази душевна и емоционална територия, където никога не можеш да изоставиш предишната си идентичност докрай, но и никога не можеш докрай да усвоиш (защото това е усилие) нова.
Когато през 2016-а Зоран все пак преодолява съпротивата си да се върне и за първи път отново пътува до Сараево във връзка с мащабен културен пънк проект, той ще си припомни история, свързана със скандалния концерт на фиктивната словенска банда „Алберт Фиш“ (напомняща на истинската Trobecove krušne peći, също кръстена на сериен убиец). Преживяване, което отвежда тогавашния младеж в кабинетите на Държавна сигурност. Срещу участниците в канибалското изпълнение на сцената (в което вокалът трябва да яде пържола от собствения си задник) е монтиран процес. Няма как да не видим в тази алтернативна история версия на онова, което се случва в реалността покрай култовото словенско списание „Младина“, чието бунтарство го превръща във враг на държавата и чиито членове също биват изправени на съд. Също както според Зоран сараевската афера с пънк бандата става „точката, от която започна разпадането на Югославия“, така в действителността събитията около „Младина“ стартират лавина от решения на словенското ръководство, довели до разлома на федерацията.
Проблемът всъщност се състоеше в това, че времената се бяха променили, а нито Партията, нито полицията, нито пресата бяха забелязали.
На външно успешния и богат живот на Зоран авторът противопоставя своя „антигерой“ Кюмюра – по начин, по който е невъзможно да не вникнем в логиката му, да не го усетим и да не му съчувстваме. Анто тръгва да се бие, издигайки се от прост доброволец до военните висини. Съдбата му се предопределя още като младеж от случаен хулигански проусташки жест, макар самият той сякаш вярва, че това е генетично, защото такива са били мъжете в семейството му преди него. За Кюмюра етническата идентичност се превръща в екзистенциална неизбежност, в природа, в дълг – той не може да бъде друг освен хърватин. Нещо повече – в неговата версия на чистата раса, „ако някои сред нас не са хървати, трябва да бъдат хървати“, трябва да бъдат превъзпитани в такива:
за тази наша държава щеше да е добре всички хървати да бяха минали през изправителния дом в Столац, всичките десет милиона, колкото според мен са хърватите по света, защото тогава нямаше да се делим, сред нас нямаше да има предатели, комунисти и партизани, нямаше да ги има безверниците в Бога, нито онези, които сега говорят за някакви усташки злодейства през Втората световна война, нито ония, дето лъжат, че сме извършвали престъпления в последната война, всички щяхме да сме едно, всички щяхме да сме хървати.
Анто си служи с позната риторика. Той говори с цифри, с имена, с военни данни и статистика, вярвайки в тях (за разлика от Зоран, чийто монолог е далеч по-абстрактно философски). Той е представител на хората с теории, на тези, които ясно могат да очертаят и предателството, и принадлежността. Кюмюра вярва, че „в онова котелно аз бях в същото положение, в което беше хърватският народ в Югославия“ – а следователно не и в Титовия лозунг „братство и единство“. Той е от тези, чиито цели са ясни, и които преживяват като просветление възможността да защитават с кръв „от сръбския и бошняшкия агресор вековните хърватски земи“. Защото „в Босна има само хърватска история“.
Трагедията на Кюмюра е във флуидността на понятието „добър човек“. Защото Анто е добър, вярващ човек, който в младостта си се грижи за инвалидизирана вдовица, който обича безкрайно жена си сръбкиня, но… и чиито ръце носят кръвта на много жертви от нейния етнос. Може би не е случайно, че от този брак, макар съпругата му да приема „правата вяра“, ще се роди умствено изостанало дете, което и като голямо говори несносно и си играе на война. Образ, който алегорично ще изобрази раната на разпадната Югославия. Именно този син неволно ще се превърне „в ябълката на раздора“ в последната част, където се отключва целият човешки ад и се случва първият масов погром на 21. век.
Тази част ни отвежда в една фиктивна Хърватия, която обаче все още е част от цивилизована Европа и (колко познато ще звучи всичко оттук нататък) поне пред лицето й държи да изглежда нормална и демократична. Малкото хърватско туристическо градче Брижник се разраства след безогледно и безконтролно бетонно строителство, заради което отходните води се изливат без канализация директно в морето. Местните решават проблема, като обявяват специфичната миризма за идваща от лечебни серни извори, което превръща курорта в световноизвестен. Докато не избухва епидемия. Тя ще даде началото на вакханалия от безумни властови ходове, които ще припишат вината на ислямски терористи и ще изправят нарочени виновници в един „скалъпен процес на столетието“ в Загреб (алтернативна реплика на споменатия по-рано от Йергович процес от 1983 г. срещу тринайсетте мюсюлмански мислители, сред които и Алия Изетбегович). Ще последва и разгул от фалшиви медийни информации и конспирации, както и независими разкрития, предизвикали безумни оправдания и обвинения, че Европа води
клеветническа кампания срещу Република Хърватска, която има за крайна цел възобновяването на Югославия и на комунистическите диктатури в Източна Европа.
Истината – предупреждава ни Йергович – вече няма значение. Дори и разбулена, тя остава тиха, нежелана за виждане. Истината не звучи добре, новинарски. Десните популисти, националистите и фашистите в цяла Европа ще бъдат благодарни на аферата, защото именно от такива като нея се подклаждат крайните настроения. И макар и раздуханата колективна параноя да е разобличена, тя ще си остане „неизчерпаем източник на популярност и гориво за бъдещи кампании, хайки и гонения“. Когато Йергович говори за „обсебеността на медиите“ във връзка със събитията от 80-те, в които участва Зоран, той де факто изравнява тогавашната пропаганда с днешните „свободни“ (от морал, от истина, от задръжки) медии, в които всеки и всичко е източник. Анто, който ще избегне трибунала, пък ще заяви:
Когато истината е очевидна, не може да се изкаже с думи. А онова, което не може да се изкаже с думи, не съществува. Затова е измислен калашников. Затова рано или късно се налага всяка очевидна истина да се брани с оръжие!
Откриваме Кюмюра именно в затихналия след епидемията Брижник, изкупен и раздаден на бивши военни и проправителствени организации за патриотично съживяване след „ударите на врага“. Той дава интервю за живота и подвизите си и в очакване часове по-късно на мача между Сърбия и Хърватия. Мач, решаващ не за квалификациите (вече определени), а решителен за националната гордост. В пострадалата туристически, икономически и политически след епидемията страна футболната победа е единственото, което може да осигури национална гордост и единение. Именно тогава обаче ще се случи инцидентът, заради който тази футболно-националистическа страст, разпалена от безпринципността, лъжите и дневния ред на именни и безименни медии, ще доведе до трагичната развръзка. От този гротесков медиен пароксизъм, употребен националистически и пропагандно (колко познато също!) – както ни предупреждава Йергович – ще паднат много истински жертви. Той описва това така, като…
трещящото, зловещо всевремие на една примитивна, шовинистична, католическа балканска култура, изпълнена с доноси за малцината хървати, онези, които не са част от аморфната, разпенена маса, дето извира отвсякъде наоколо, от канализационни шахти, отводи на вани и маркучи на миялни машини, от ежедневните колективни заблуди на антисемитските, антиваксърските, антикомунистическите, антисръбските, антиглобалистичните, антимондиалистките и като цяло антисубстанциални теми, онези малцина, които по един или друг начин застрашават визията за съвършеното, хомогенно, запенено хърватство
Един от чуждестранните, но родени там наблюдатели на събитията ще напише онова, което и Зоран твърди в своето антиопределение на идентичността:
Станах това, което всъщност съм днес: нехърватин, човек, чието самосъзнание се определя от това, което не е, от мястото, където не иска да е, от онова, за което не желае да си спомня
И гротесково мрачна, и абсурдно реалистична, и горчиво смешна е тази книга предупреждение за надигащите се и днес крайнодесни и националистически настроения в Европа. Предупреждение, че нещо, което привидно е свършило, винаги може да започне отново. Слабостта на Зоран, тръгнал някога с решението да не се обръща назад, ще трябва да бъде трагично заплатена, защото ще се окаже грешка. Неслучайно още първия път, в който пътува до Сараево, и след като първоначално всички му се радват, той започва да усеща упрека им във въпроса: „Ти защо се върна?“.
Изведнъж не знаех вече как да се държа и как да говоря, и си помислих, че ще мина най-леко, ако говоря на немски, ако им покажа, че вече мисля на немски, сънувам на немски и съм тук като немец, като австриец, че нямам никакви претенции към това място, не съм от Сараево, никога не съм бил от Сараево. Така разбрах, че трябва да дойда още веднъж тук на място, в Сараево, да забравя всичко и никога повече да не се върна.
И докато Зоран признава, че на немски почти нищо не го боли, то родният език остава езикът на мисленето, на сънуването, на тревогата, на терзанието. „Този език е зареден пистолет, постоянно опрян в слепоочието“, усеща той. И именно неговото гръмване може би бележи фаталния край.
Миленко Йергович, „Херкулес“, прев. от хърватски Рада Шарланджиева, изд. „Ерго“, 2024
