Ния Харалампиева
„Остава ни поне утешението, че ще преживеем само веднъж смъртта на родителите си.“ „Градинарят и смъртта“ не е книга за смъртта и въпреки това е. Защото каква по-универсална болка има на света, ако не смъртта? Именно затова книгата, която дори не е точно роман, е толкова въздействаща, независимо от биографичното минало на читателя, независимо дали си от онези късметлии, които все още имат градинар в живота си, или не, и носи нещо изключително трудно уловимо в съвременния свят – способността да създаде една емпатична и съпричастна общност от хора, да преподаде най-трудния урок и да назове неназовимото.
Георги Господинов успява да опитоми, одомашни и в крайна сметка да демитологизира смъртта – по фин, деликатен, поетичен, но и особено жесток начин; на места кротко, шепотно, на други стряскащо крещящо, за да накара читателя всъщност да повярва, че няма страшно… Как говорим за неизбежното и колко дълбоки са поколенческите травми в народопсихологията ни от патриархалното и социалистическото наследство? Къде е границата на езика между живота и смъртта? Каква роля играе писменото слово и устният разказ? Къде приключва действителното и започва метафоричното възприятие на градината? Какво ако в живота си нямаме тази бащинска фигура, към която неминуемо читателят прибягва още от първата страница в романа? Това са само някои от въпросите, чиито отговори може би ще предложат още една перспектива към заложените теми в „Градинарят и смъртта“.
Навлизането в дълбочината, в сакралността на болката с всичките ѝ условности прави невъзможно да се пише отстранено и обективно за роман, изтъкан от болката на битието. И тъй като романът може да има десетки начала, но само един край, и всяко писане за него може да прогледне през калейдоскопа от жанрови похвати и тематични нишки, нека опитаме да се фокусираме върху езика – писъка на началото и латинския на края.
Въпреки че е разделен на две части от фактологичната смърт на (не)героя, романът всъщност няма начало, среда и край. Всяка една от 91-те миниглави може да бъде и начална, и финална, защото е сякаш фрагмент от епоса на един живот, който, оказва се, е с флуидна структура. Тя не се определя от линеарното движение на времето, а по-скоро от събитийността в живота, чийто край „не идва за всеки в едно и също време“.
Промяната в структурата на живота и романа е естествено белязана от езика. Той играе ключова роля както с присъствието си, така и с отсъствието си. Разграничаването на „преди“ и „след“ става чрез двете малки чудеса на живота – раждането и смъртта, и то минава именно през езика:
Изглежда, че след всяка смърт, както и след всяко раждане светът започва отначало. Личното летоброене се променя след такива събития и се отварят нови ери. Започваш да казваш – а, това беше преди да умре баща ми. Или – докато баща ми беше жив. Или – две години след това…
Така беше и като се роди дъщеря ми. Светът рязко се раздели на две – преди новата (или нейната) ера и след това.
Двете събития, на пръв поглед в двата противоположни края на една и съща крива, всъщност универсализират личното. Колкото индивидуални, толкова и еднакви се оказват началата и краищата на личното ни летоброене. Хем присъстват във всеки живот, хем са отличителни за всеки човек. Те преобръщат нормалното време-пространство и създават персонален житейски календар, с индивидуални начала и краища. Диагнозата да си жив или мъртъв минава през извънредността на събитията. Веднъж новото начало – граничното време, в „Градинарят и смъртта“ е белязано от първото проплакване на дъщерята, но границата отново е поставена със смъртта на бащата, която преждевременно е преживяна през езика – „Смъртта говори латински“; „Езикът става клиника“. От едната страна стои първата, а от другата – последната дума, ознаменуващи началото и края, които и в двата случая са толкова преходни и нетрайни, колкото и самите ние.
Началата и краищата в книгата идват отвън, от другите, те са чужди биологични начала и краища, които обаче преобръщат сетивния календар на разказвача. Първото проплакване е доказателство за живота, последното издъхване е свидетелство за смъртта. Кара ни да повярваме, че нормалното протичане на житейския ни път с конкретно начало и край не е нашето, първото проплакване и последният дъх не моделират нашето начало и край, колкото и природно естествено (и егоистично, разбира се) да е. Колкото гранични са раждането на дъщеря му и смъртта на баща му, толкова и самият разказвач в книгата е гранична фигура между минало и бъдеще, мост между две ери – едната – отиваща си, а другата – предстояща. Но за това друг път.
Словото в „Градинарят и смъртта“ има силата да моделира времевия континуум, но и въвежда една контрастна опозиция – писмения и устния език. Някои вярват, че душата на човек умира, когато името му бъде споменато за последен път. Но изреченото и записаното имат и заклинателни функции. В този смисъл езикът вече придобива метафизичната сила да предизвика събитие, да направи абстрактното действително. Именно затова малкото момче от романа с повтарящия се кошмар как губи семейството си, е заставено да мълчи, защото „разказаните сънища се сбъдват, пълнят се с кръв“. Но въображението, предчувствието на неизказаното, премълчаното, все пак трябва да намери обективен израз. В опит да се освободи от демиургичното бреме на разказ(а)ното, се стига до писменото слово и писането на бележка – първоначално с цел за забрава, но вместо това оказало се само отлагане и печелене на време, докато сънуваното „се напълни с кръв“, разчупи пределите на реалността, навлезе в нея и го застигне като уроборос. Тези първи записки загатват друг ракурс, през който да се чете романът – дневниковото писане, което преминава през приписките на прадядото и дядото и стига до малкия черен тефтер на бащата. Тук обаче функциите на езика са други. Оставянето на писмено свидетелство за протичащия живот е вид завет, памет за индивида.
Както самият Георги Господинов споделя, „Градинарят и смъртта“ е може би най-бързо написаният му роман и по-любопитното – е писан на ръка, което е особено характерно за писането на дневник. (А колко интересно би било един ден да се анализира и вещественият ръкопис!) В дигиталната ера, в която живеем, писането на хартия е екзотично. Най-старият дневник е намерен в Египет и е на повече от 4500 години. Дневникът на Мерер, ръководител на работна група при строежа на Голямата пирамида в Гиза, е детайлен опис на ежедневната работа, извършвана от неговия екип за период от три месеца. Дневникова традиция в българската култура липсва, но както разбираме от романа, „някаква особена традиция на тефтерчето или на приписките в полето на книги може да се открие“, преди да последва хроника на семейните писмени свидетелства. Може сравнението с делото на египтянина Мерер да изглежда далечно, но подобно нещо прави и бащата, а и дядото, и прадядото, в „Градинарят и смъртта“ – самият акт на записване на определени събития в каквото и да е подобие на дневник определя значимостта им в света на личното, защото в крайна сметка индивидуалното им преживяване валидира промяната в летоброенето. Но тук езикът не реже вертикално на „преди“ и „след“, а по-скоро се движи по хоризонтала и на пръв поглед откроява малките от големите събития, докато накрая те не се сливат.
В случая с бащата барометърът за значимост е особен. Дневникът на градинаря е хем наръчник за поддържане на градината, хем летопис на важните нему факти от извънредността.
… брах домати, направихме 30 буркана салца, брах чушки, пекох чушки на тенекията и на чушкопека, плевих ягодите… 27 август – ходихме на гробищата.
Открояването на извънредното на фона на делничното може да се приеме като степенуване на събитийността, защото преобладаващото в дните е опис на работата по градината. Но това би било грешка. Защото именно „малките“ събития при Георги Господинов стават „големи“. И това е особено очевидно в „Градинарят и смъртта“ – градината е „голямото“ събитие, ако щете – животът. Амалгамата между делничното (градината) и извънредното (житейските промени и преломи) са в една плоскост. Но може ли градината (в първосигналната метафора – делото на живота) в крайна сметка да отложи, или дори да спаси от смъртта? Това е въпрос, на който еднозначен отговор няма.
По традиция писменият език се води вторичен, отражение на устния език. Но езикът в романа е странно нещо – буквален, метафоричен, споменен, летлив. Още по-странно е отсъствието му обаче. Особена е темата за отсъстващите бащи и маргинализирането на бащинската фигура в българския социалистически бит и култура. Тяхното място неминуемо е по фабрики, ТКЗС-та, събрания и прочее, докато майката е естествено ситуирана в семейната идилична картина. Тогава, през 60-те и 70-те години, но и не само, сякаш се налага, може дори да се каже – институционализира, нормалността на тази неспособност на изказани чувства. И това е ключово в отношенията между баща и син в романа на Господинов. Неспособността за изговаряне на най-личните и съкровени мисли и чувства ярко се противопоставя на на пръв поглед незабележимите действия от любов, чиито думи трябва да се четат между редовете, но в същото време казват много повече и от хиляди пъти „Обичам те“.
В култура, в която не е прието да казваш силни думи като обичам те, мъчно ми е за теб, липсваш ми и пр., човек намира други начини да изрази любовта си. … баща ми поддържаше градина. Но каква градина! Това е било, подозирам, тяхното обяснение в любов към нас.
Отражения от тази култура на премълчаното могат да се видят и днес. Съществува сякаш отстранена, далечна грижа и съкровено споделяне през тишината, през работата.
Обаче има и друго – онези отличителни фрази, които остават и след като си отидем. Те допринасят за универсализма и приобщаващата функция на „Градинарят и смъртта“. Това, което продължава да живее и след нас, отново е словото. Фразата Няма страшно, която е и лайтмотив на книгата, и рефрен в интермедиите на болката, наред например с приказката „Ако умре кон – от зоб да е!“ или „Няма да живея с орлите“, както и изкованите от самия него думи „тихналък“, „облачам“ и „слатък“, съставят посмъртния речник на бащата. Именно тази част от езика, наред с мълчанието, пренася до известна степен характера и същността му. Тези повтарящи се думи и фрази в някакъв смисъл са идиолектът на живота и отвъд него, антология на човека, завещанието към близките ни.
Словото е езикът на живота, закодиран в нас от първото проплакване. Словото обаче е и това, което остава и след последното издихание. Функциите на езика (и липсата му) в романа са безбройни. Има какви ли не игри на думи и изковаване на нови, които могат да отворят поле за цяла дисертация. „Градинарят и смъртта“ е лабиринт от двойни дъна и полюсни двойки, чиито смисли могат да са десетки в зависимост от призмата на индивидуалното четене. Романът е не само лечебно писане, един вид Шехерезадов опит за отлагане на неизбежното, но той е и лечебно четене и препрочитане. Пристан на утехата и последния урок, който никой не преподава – как се умира.
Може би в крайна сметка не умираме окончателно, когато за последен път споменат името ни. Може би умираме тогава, когато за последен път някой каже: Няма страшно, и се сети за нас.
Георги Господинов, „Градинарят и смъртта“, изд. „Жанет 45“, 2024
