Нека най-напред започна с едно признание – аз действително съм влюбена в Тон Телехен. Открих го, за мой срам като нидерландист, малко късно, едва след излизането на български език на първите му книги в издателство „Точица”, за което съм им безкрайно благодарна. И не защото Тон Телехен е нидерландски автор, а защото е отвъд тези категории.
Но кой е Тон Телехен? Както нерядко се случва в света на добрата литература, Антониус Ото Херманус (Тон) Телехен не е професионален писател, а лекар, и то потомствен лекар с дългогодишна практика, най-напред за кратко в Кения, а след това десетилетия наред – в Амстердам.
Роден е през 1941 г. в семейство, което може да проследи корените си поне до началото на XVII век и в което освен лекари има военни, актьори, режисьори, университетски преподаватели и дори един кмет на Амстердам. Във фамилната му история има още един прелюбопитен детайл – майка му, както и нейните родители, са родени в Санкт Петербург, но семейството, първоначално емигрирало в Русия, много скоро след 1917 г. бяга от болшевиките и се завръща обратно в Нидерландия. Навярно това е причината за духовната близост на Телехен с най-добрите образци на руската литература и култура и дълбоките му познания за нея.
След като следва една година литература в Америка, Тон Телехен в крайна сметка завършва медицина в Утрехт, започва работа като лекар и сякаш между другото пише. Пише най-вече поезия и текстове за театър, а от един момент нататък, когато децата му отрастват и вече няма на кого да разказва историите си за лека нощ, започва да ги записва. Публикува първата си детска книга през 1984 г. и оттогава насам той неизменно е сред най-обичаните детски писатели в Нидерландия, един от най-награждаваните и най-превежданите.[1]
И ето, на български вече имаме и „Рожденият ден на катерицата и други истории”. И по-естествено нещо от това сякаш няма.
Всъщност първият превод на български на Тон Телехен излиза през 2004 г. в издателство „Леге Артис”. Това е юношеският роман-дневник „Госпожица Печкарска”, преведен от Райна Стефанова. Цели осемнайсет години по-късно следват изданията на „Точица” – „Същността на слона” (2022), „Писма до всеки и до всички” (2023) и „Рожденият ден на катерицата и други истории” (2024), всички те в превод на Боряна Кацарска. „Точица” с безпогрешния си нюх за истински важното го приласка в каталога си, обгрижи го с любов и внимание и сякаш му предложи нов уютен дом и семейство, което знае да цени торти, които „разпръскват сладки ухания и искрят от нетърпение”.
Забележително продуктивен и като поет, и като детски писател (и сякаш в обратна прогресия – безкрайно обран и ненатрапчив в публичните си прояви), Тон Телехен омагьосва читателя със спокойната дълбочина на наблюденията си и с благия поглед към всеки от нас. Да, да, към нас, защото в книгите на Тон Телехен героите са животни, но всъщност в тях живеем ние, понякога милите и добронамерени, но понякога и високомерни, и прекомерно лакоми и алчни, и груби, и несъобразителни хора. „А може би защото като писател така или иначе си невидим за техния свят. Няма как да се случи катерицата изведнъж да се обърне, да бутне мравката и да каже: „Хей, Мравке, я виж кой е това…?” „О, това е Тон Телехен, нашият писател…” Да разказваш за хора съвсем не е така безопасно“, казва той на едно място.[2]
Но освен умозрително настроената мравка, катерицата, внимателна към всеки, която си е забола на стената всякакви бележки, за да не забравя да се храни, но и да се радва, освен слона, щуреца, осата, кашалота, чайката, водното конче, мечока, шарана, леопарда и още, и още, и още – безкрай са героите на Телехен от животинското царство, – безграничното въображение на писателя одухотворява и вятъра, и нощта („която само от време на време тътнеше, но това не беше от лошотия“), и масата, и писъмцата, и слънцето, и водата…
Историите, които пише Тон Телехен, са винаги през призмата на дълбоко философския му поглед към всекидневните чудеса. Не зная дали това са детски истории, те са колкото детски, толкова и недетски. Човешки, топли, извлечени от живота, с дълбока, много дълбока наблюдателност, с безгранична фантазия и логична нелогичност.
И същевременно така житейски правдиви. Замислих се за историята с кашалота, който винаги е лежал самотен на дъното на океана, не смеейки дори за миг да мигне, за да не изгуби от поглед целия свят. И изведнъж получава писъмце от чайката с покана за празненство. „Питам се дали отново ще се върна тук”, помисли си той. Понеже не знаеше какво е празненство и колко дълго трае. „Може би едно празненство никога не свършва”, мислеше си той. „Знаеш ли какво – каза си – ще видим.“ И в края на тази красива история: „Може би – помисли си кашалотът – сега съм щастлив”. Що се отнасяше до него, времето можеше да спре тази нощ, насред плажа, на празненството на чайката.“ И кой знае, може би това е обяснението, ама истинското обяснение, за така наречените самоубийства на китове?
В превода си на „Рожденият ден на катерицата и други истории” Боряна Кацарска е успяла да улови, да съхрани и пресъздаде на български чудната ефирност и поетичността във философските прозрения на Тон Телехен и това непременно трябва да бъде подчертано. Да запазиш с такава лекота, без да е лековато, духа на автора, да уцелиш мярката и на езика приемник, е забележително преводаческо постижение. Преводът ѝ просто пърха по тонтелехенски. Чудесно би било, ако българският читател успее да се запознае в неин превод с автора и в другото му амплоа, на поет.
Пишещ лекар или лекуващ писател е Тон Телехен? Във всеки случай за мен най-вече последното, защото историите в най-новата му книга, излязла на български, с ведрата си закачливост, с фината си, тиха наблюдателност и мъдро всеопрощение са стоплящи душата истории.
Тон Телехен е Вселена, която носи утеха. Най-напред за децата, но и за всички нас.
ЕЛЕНА ДИМИТРОВА
Тон Телехен, „Рожденият ден на катерицата и други истории“, прев. Боряна Кацарска, илюстрации Джесика Алгбърг, изд. „Точица”, С., 2024
[1] Биографичните бележки за Тон Телехен се основават на статията за него в „Kritisch lexicon van de moderne Nederlandstalige literatuur” (Критически речник на модерната нидерландскоезична литература) с автори Кес ван Домселар и Марио Молехраф, публикуван в Дигиталната библиотека за нидерландска литература: https://www.dbnl.org/tekst/zuid004krit01_01/kll00549.php
[2] Цит. по сп. „Литератюр зондер лефтейд” (Литература без възраст), бр. 21, 1992, стр. 32 в ДБНЛ: (https://www.dbnl.org/tekst/_lit004199201_01/_lit004199201_01_0015.php
