Меглена Боденска
Юджин О’Нийл, роден на 16 октомври 1888 г., е първият и все още единствен американски драматург, носител на Нобеловата награда за литература (1936). Получава я от Шведската академия „за своите драматични произведения, отличаващи се с мощ, честност и силни чувства, както и със самобитно схващане за трагедията“.
Когато О’Нийл умира на 27 ноември 1953 г., на следващия ден „Ню Йорк Таймс“ съобщава на първа страница: „Юджин О’Нийл почина от пневмония; драматург, 65, лауреат на Нобелова награда“. Споменаването на Нобела показва, че в средата на ХХ век литературната награда, учредена едва в зората на столетието през 1901 г., вече е изградила реномето си на водещо световно отличие.
Юджин О’Нийл
О’Нийл написва първата си драматургична творба през 1913 г., на 25 години, а през 20-те години на ХХ в. вече е водещият американски драматург. Три негови пиеси печелят наградата „Пулицър“ – „Отвъд хоризонта“ (1920), „Анна Кристи“ (1922) и „Странна интерлюдия“ (1928). Други успешни творби, които му проправят път и към международна известност, са „Императорът Джоунс“ (1921), „Косматата маймуна“ (1922), „Страсти под брястовете“ (1925), „Марко Милионите“ (1927), „Великият бог Браун“ (1926), „Електра в черно“ (1931) и Ah, Wilderness![1] (1933).
Юджин О’Нийл се оттегля доброволно от светлините на рампата през 1934 г. след провала на „Безконечни дни“. Заема се с амбициозен цикъл от 11 пиеси под надслов „Самоограбилите се собственици“, проследяващ съдбата на две американски семейства от времената на първите заселници за век и половина напред. Мълчанието му ще продължи 12 години, постепенно славата му избледнява. През 1936 г., когато е отличен с Нобел, той се намира в труден период, опитва се да възстанови здравето си и нараненото си самочувствие. Признанието, оказано му от Шведската академия като единствен американски драматург, достоен за Нобел, за него е дар свише.[2]
През 20-те години на ХХ в. О’Нийл – който е силно повлиян от шведския драматург Огуст Стриндберг – е превеждан и поставян с голям успех в Швеция. Тази популярност не намалява и през 30-те години, докато славата му в САЩ заглъхва. Пиесите му са поставяни от водещите шведски режисьори Пер Линдберг (1890–1944), Улув Муландер (1892–1966) и Алф Шьоберг (1903–1980) в Националния театър „Драматен“, както и на други сцени в страната. Някои постановки, например „Странна интерлюдия“ и „Електра в черно“, са европейски премиери за тези произведения.[3]
Литературният Нобел през 30-те години на ХХ век
В историята на литературния Нобел 30-те години на ХХ в. са десетилетието, когато за пръв път биват отличени автори от САЩ. Синклер Луис (1885–1951) е първият американец, удостоен с наградата през 1930 г., като печели с малка преднина пред сънародника си Теодор Драйзер.[4] Две години след О’Нийл, през 1938 г., Пърл Бък получава третия американски литературен Нобел. Наградата разширява не само географския си обхват, но и се обръща към автори, популярни сред „обикновения читател“, по думите на шведския литературовед Шел Еспмарк. По-късно някои изследователи ще оценят това като грешка на растежа.
Кандидатурата на О’Нийл е предложена за пръв път през 1934 г. от шведския професор литературовед Мартин Лам (1880–1950).[5] Лам, автор на класическия двутомник „Драмите на Стриндберг“ (1924–26), е член на Академията от 1928 г.
Но през 1934 г. О’Нийл далеч не е сред фаворитите на членовете на вътрешния Нобелов комитет на Академията. Председателят Пер Халстрьом (1866–1960) подкрепя италианеца Луиджи Пирандело (1867–1936), на негова страна са трима от колегите му – Андерш Йостерлинг (1884–1981), Фредрик Бьок (1883–1961) и Ялмар Хамаршолд (1862–1953). Петият член на комитета, професорът литературовед Хенрик Шюк (1855–1947) – приятел и ментор на Лам – обаче застава зад О’Нийл. Тази подкрепа не е достатъчна – комитетът решава да заеме изчаквателна позиция по отношение на американеца и награждава Пирандело „за неговото дръзко и оригинално новаторство в драматичното и сценичното изкуство“.
Наградата за Пирандело – наред с тези на У. Б. Йейтс и Томас Ман – е заслуга на Пер Халстрьом.[6] Писателят и драматург Халстрьом е член на Шведката академия от 1908 до 1960 г., неин постоянен секретар от 1931 до 1941 г. и председател на вътрешния Нобелов комитет от 1922 до 1946 г. Самоук в литературата, той е един от най-консултираните експерти в областта на английската, немската, италианската и скандинавската словесност. От 1913 до смъртта си през 1960 г. написва общо 350 експертни становища.[7] В периода 1922–1931 г. прави нов превод на шведски на целия опус на Шекспир. Химик по образование, през 1888 г. Халстрьом работи половин година във фабрика във Филаделфия, САЩ. Почти всичко, което вижда там, му е дълбоко противно – духът на оптимистичен материализъм, догматичният светоглед, презрението на индустриализма към човешкия живот, бесният ритъм.[8] Преживяванията в „Новия свят“ насаждат у Халстрьом подчертано пренебрежително отношение към американската култура и литература.[9]
Освен това в началото на 30-те години Халстрьом, дебютирал през 90-те години на XIX в., е „възрастен човек в едно ново време“, по думите на професор Пер Рюден.[10]
Оценката на кандидатурата на О’Нийл е поверена именно на Халстрьом, „експерта преди всички други“. Той не е особено впечатлен, както личи още в началото на неговото становище от 28 страници:
Да си получил образованието си в некултурни среди, понастоящем е безценно предимство за един писател, то е доказателство за творческа оригиналност, за необходимата сурова сила, за дързък, свободен и широк поглед над обществото и следователно превъзходство при раздаването на присъди.[11]
Халстрьом не е особено впечатлен от постиженията на О’Нийл, който дотогава е написал: „Анна Кристи“ („известна морска символика е неизбежна“), „Косматата маймуна“ (израз на „експлодиращ експресионизъм“), „Страсти под брястовете“ („и половината от тази мощ стига“), Аh, Wilderness!“ („невинна закачка“)[12].
Заключението е логично: „Не липсват доводи в подкрепа на предложението да го отличим […], но тези против са още повече“[13].
В другата си роля, на председател на Нобеловия комитет, Халстрьом е още по-категорично против:
[…] разностранното творчество на О’Нийл, което се радва на голямо внимание, предлага някои забележителни от художествена гледна точка достижения, но сред тях няма такова, което може да се похвали с творческа зрялост отначало докрай. Тези части от творчеството му, в които действително е достигнат мощен и безупречен драматичен ефект, се редуват с по-слаби, или имат пълнеж от ефекти, които не почиват върху съществени и легитимни за драматургията средства.[14]
Халстрьом приписва вината за „подивяването на тази форма на изкуство“ само частично на О’Нийл, а най-вече „на цялото несекващо, насочено към светкавично покоряване на публиката театрално писане, което в наши дни едва оставя място за една по-строга, стабилна и изискана култура“[15]. Шведският интелектуалец признава, че О’Нийл се отличава сред съвременниците си чрез „стремежа си да покори върхове по-високи, отколкото модните течения позволяват“[16].
Въпреки отрицателната препоръка влиятелният литературовед Хенрик Шюк, избран в Академията през 1913 г. и член на нейния Нобелов комитет от 1921 до 1937 г., предлага на колегите си да изберат именно О’Нийл в специално становище. Шюк отчасти се съгласява с Халстрьом:
На него [О’Нийл] безспорно му липсва култура и дори най-добрите му пиеси страдат от сериозни естетически недостатъци. Ала въпреки това той притежава огромна поетична мощ. Над първите две части от „Електра“ витае мощен трагизъм, какъвто малцина съвременни писатели могат да постигнат.[17]
Шюк признава, че това впечатление е нарушено от последната част на трилогията. Но това е и недостатък на първообраза, „Орестията“ на Есхил, чиито две първи части превъзхождат третата. Изводът на шведския литературовед е:
Абсолютно превъзходна е първата част на „Анна Кристи“ – и Стриндберг не би могъл да я напише по-добре, – а фантастичната пиеса „Императорът Джоунс“ е извънредно поетична. Такива творби могат да се излеят само изпод перото на истински поет, а именно чистата поетическа мощ би трябвало да се взема предвид на първо място, а не по-големият талант, който се пази от погрешни стъпки, но не може да се похвали и с постижения.[18]
Но… Шюк не успява да убеди колегите си.
През следващата година, 1935-а, Мартин Лам подновява кандидатурата на Юджин О’Нийл[19]. Той обаче не е публикувал нищо ново и Академията не вижда причина да промени изчаквателната си позиция. През тази година членовете на Академията въобще стигат до извода, че сред номинираните няма достоен кандидат и не излъчват нобелист. Ялмар Хамаршолд е разтревожен от недостижимите критерии. В специално становище той заявява:
Струва ми се, че [комитетът] е поставил към компетенцията за Нобелова награда твърде строги изисквания, изисквания тъй строги, че през изминалия период се оказа невъзможно да бъдат покрити, и че тяхното запазване за в бъдеще със сигурност би направило присъждането на Нобелова награда рядко явление.[20]
На следващата година, 1936-а, името на О’Нийл е предложено отново, този път от Хенрик Шюк. В ново специално становище той излага мотивите – същите като през 1934 г. – за своята номинация с уговорката, „че и тази година няма кандидат, който напълно да покрива изискванията за Нобелова награда“[21].
Този път упорството на Шюк възтържествува.
Предисторията
Изборът на Юджин О’Нийл не е неочакван – името му е било тиражирано неведнъж сред претендентите.
През 1929 г., малко преди оповестяването на лауреата Томас Ман, eжедневникът Paris Herald съобщава, че Синклер Луис, Теодор Драйзер и Юджин О’Нийл – в този ред – са сред номинираните[22].
Отпътувайки за Стокхолм през 1930 г., нобелистът Синклер Луис казва пред журналистите в Ню Йорк, че „би се радвал също толкова“ на избора на О’Нийл. В речта си при получаването на наградата Луис уведомява Шведската академия, че:
…ако бяхте предпочели г-н Юджин О’Нийл, чийто принос към американската драма се „изчерпва“ с това, че за десет-дванайсет години коренно я преобрази […], щяхте да си припомните, че той се е провинил в простъпка далеч по-лоша от присмехулството – видял е живота […] страховит, великолепен и често твърде ужасяващ, подобен на торнадо, на земетресение, на опустошителен пожар.[23]
Както вече знаем, през 1929 и 1930 г. спекулациите по отношение на О`Нийл не са били верни, тъй като той не е бил сред номинираните.
Вестта стига до О’Нийл
О’Нийл научава новината, че е спечелил Нобеловата награда от приятеля си професор Софъс Уинтър (1893–1983) на 12 ноември 1936 г. в 7:30 сутринта. „Асошиейтед Прес“, след като не успява да се свърже с него, моли Уинтър да му съобщи, че новината е потвърдена от Стокхолм. Паричната премия възлиза на 40 000 долара, равностойни на около 900 000 долара днес. Верен на стила си, О’Нийл, който страни от публични изяви и не присъства на представленията на пиесите си, отговаря, че няма да може да присъства на церемонията в Стокхолм, но че ще посети Швеция по-късно. Това пътуване така и не се осъществява, тъй като скоро и без това разклатеното здраве на О’Нийл сериозно се влошава.
Нобеловите церемонии
През ноември О’Нийл написва благодарствена реч, която е прочетена на тържествената церемония в Стокхолм на 10 декември 1936 г. от американския шарже дафер Джейс Е. Браун младши.
В началото на речта О’Нийл скромно заявява, че:
честта е оказана не само за моето творчество, а за творчеството на всички мои колеги в Америка – […] Нобеловата награда е символ на пълнолетието на американския театър. Защото моите пиеси са чисто и просто – благодарение на щастливо стечение на обстоятелствата и времето – най-широко известните примери за постиженията на американските драматурзи […] от началото на Световната война.[24]
Всъщност О’Нийл се чувства огорчен от останалите драматурзи, казва биографът на О’Нийл Луи Шейфър.[25] В писмо до Ръсел Краус, на когото е изпратил речта за мнение, той описва горния пасаж като „…учтиви дрънканици за американските ми колеги – макар че не знам защо, дявол го взел, ми е притрябвало да любезнича…“[26].
В остатъка от краткото слово О’Нийл изразява искрената си (както уверява Краус) благодарност към Огуст Стриндберг. О’Нийл заявява, че „най-голямо щастие“ му е дало да признае:
дългът, който моята работа има към най-големия гений сред всички съвременни драматурзи, вашия Огуст Стриндберг. Прочитът на неговите пиеси, когато прописах […], повече от всичко друго, за пръв път ми разкри какво може да бъде съвременната драма и за пръв път ми даде тласъка и вдъхновението и аз да пиша за театъра. Ако съм написал нещо с непреходна стойност, дължа го на първоимпулса от него, който продължи да ме вдъхновява през всички години оттогава. […] За мен той остава, както и Нищше в своята сфера, Майсторът, и до ден днешен по-модерен от всички нас, все още наш предводител.
С гордост си представям как духът му, размишлявайки над тазгодишната Нобелова награда за литература, навярно се усмихва с мъничко задоволство и намира, че последователят не е твърде недостоен за своя майстор.[27]
Когато показал речта на Уинтър, О’Нийл казал, че му се искало да има живот след смъртта, защото тогава щял да има възможност да се срещне със Стриндберг. Уинтър отбелязал, че това „едва ли би било достатъчно, за да оправдае безсмъртието“, а О’Нийл (който обикновено говорел тихо) се сопнал: „За мен би било достатъчно!“[28].
Всъщност по това време лауреатът е на ръба на срив. Прекарва Коледа в Калифорния с близки на съпругата си Карлота Монтерей (1888-1970). Но е приет в болница и на 28 декември е опериран от апандисит. През януари 1937 г., докато се възстановява, развива инфекция на бъбреците и простатата. На 17 февруари шведският консул в Сан Франциско Карл Е. Валерщед посещава О’Нийл, който все още е в болницата. Дипломатът е инструктиран да говори кратко и единствените свидетели на церемонията са докторът, който е оперирал О’Нийл, и една медицинска сестра.[29] Лауреатът е твърде слаб, за да се държи на крака, и получава Нобеловия си медал и специално изработената диплома седнал.
Значението на Нобеловата награда за О’Нийл
След Нобеловата награда приживе на О’Нийл са поставени само две негови нови пиеси, „Лед наш грядущий“ през 1946 и „Луна за несретници“ през 1947 г. Първата не е приета добре от критиката, а „пробното“ турне на втората е прекратено предсрочно поради проблеми с цензурата. (Европейските премиери и на двете драми са съответно през 1947 и 1953 г. в Швеция, където са приети добре и от критиката, и от публиката.[30])
Три години след смъртта на О’Нийл е публикуван шедьовърът му „Дългият път на деня към нощта“, за който получава и четвъртия си „Пулицър“ (1957). Световната премиера на пиесата е на шведски език в „Драматен“ в Стокхолм през 1956 г. Карлота – която не е забравила признанието, оказано от Швеция на съпруга ѝ, когато той е критикуван и забравен в родината си, дава право на театъра пръв да постави също „Душа на поет“ (1957), „Великолепните дворци“ (1962) в адаптация на директора на „Драматен“ Карл Рагнар Гиров, и миниатюрата „Хюи“ (1958).
О’Нийл получава своята Нобелова награда „в аванс“, но с драмите, които написва след това, доказва, че Шведската академия с право е повярвала в неговата „поетическа мощ“ преди още да я е разгърнал напълно.
[1] Аh, Wilderness! – букв. „Ах, пустинята!“, а в по-свободен превод „Ах, младини!“. Заглавието е препратка към „Оh, Wilderness…“ от четиристишие XII от „Рубаят“ на Омар Хаям в класическия английски превод на Едуард Фицджералд (1809–1883): A Book of Verses underneath the Bough, / A Jug of Wine, a Loaf of Bread – and Thou / Beside me singing in the Wilderness – / Oh, Wilderness were Paradise enow!
[2] Gelb, Arthur and Gelb, Barbara. By Women Possessed. A Life of Eugene O’Neill, New York: G. P. Putnam?s Sons, 2016, 468-472.
[3] Martensson, Sigvard. Eugene O`Neills dramatik. Handbok till radioteaterns huvudserie spelaret 1957/58. Radiotjanst, 143-144.
[4] Svensen, Bo. Nobelpriset i litteratur. Nomineringar och utlatanden 1901 – 1950. Del II: 1921 – 1950, Stockholm: Svenska Akademien, 2001, 146.
[5] Пак там, 208.
[6] Ryden, Per, Westerstrom, Jenny. Svenska Akademiens modernisering 1913 – 77, Stockholm, Carlssons Bokforlag, 2018, 332.
[7] Пак там, 216, 227, 236.
[8] Gullberg, Helge. Per A L Hallstrom в Svenskt biografiskt lexikon, https://sok.riksarkivet.se/sbl/mobil/Artikel/12454
[9] Tenngart, Paul. The Nobel Prize and the Formation of Contemporary Literature, London: Bloomsburry Academic, 2024, 63.
[10] Ryden, Per, Westerstrom, Jenny. Svenska Akademiens modernisering 1913 – 77, Stockholm, Carlssons Bokforlag, 2018, 289.
[11] Hallstrom, Per. Eugene O`Neill, 1934, с. 1. Цитатите са по Ryden, Per, Westerstrom, Jenny. Svenska Akademiens modernisering 1913 – 77, Stockholm, Carlssons Bokforlag, 2018, 333-334.
[12] Пак там.
[13] Пак там.
[14] Svensen, Bo. Nobelpriset i litteratur. Nomineringar och utlatanden 1901 – 1950. Del II: 1921 – 1950, Stockholm: Svenska Akademien, 2001, 215.
[15] Пак там, 215–216.
[16] Пак там, 216.
[17] Пак там, 220.
[18] Пак там.
[19] Пак там, 222.
[20] Пак там, 237.
[21] Пак там, 255.
[22] Sheaffer, Lous. O`Neill – Son and Artist. Little, Brown and Company, 1973, 364.
[23] Dictionary of Literary Biography, Volume Three Hundred Thirty-One. Nobel Prize Laureates in Literature, Part Three: Lagerkvist–Pontoppidan, Sinclair Lewis, Nobel Acceptance Speech, 12 December 1930, Detroit: Gale, 2007, 387.
[24] O’Neill, Eugene. Nobel Banquet Speech, https://www.nobelprize.org/prizes/literature/1936/oneill/speech/
[25] Sheaffer, Lous. O`Neill – Son and Artist. Little, Brown and Company, 1973, 463.
[26] Пак там, с. 463
[27] O’Neill, Eugene. Nobel Banquet Speech, https://www.nobelprize.org/prizes/literature/1936/oneill/speech/
[28] Sheaffer, Lous. O`Neill – Son and Artist. Little, Brown and Company, 1973, с. 463
[29] Gelb, Arthur and Gelb, Barbara. By Women Possessed. A Life of Eugene O’Neill, New York: G.P.Putnam?s Sons, 2016, сс. 468-472
[30] Martensson, Sigvard. Eugene O`Neills dramatik. Handbok till radioteaterns huvudserie spelaret 1957/58. Radiotjanst, 144-146.