Мария Василева
Когато преди няколко години започнах изследването си върху творчеството на Жорж Папазов, нямах идея, че усилията ми (и на много други хора) ще се увенчаят с включване на първата картина на автора в колекцията на Центъра „Помпиду“ в Париж и с показването ѝ в залите на музея. Защо има толкова малко работи от автора във френските официални институции е въпрос, на който и имам, и нямам отговор. По темата може да се спекулира в различни посоки. На първо място е личният избор на художника да остане встрани от художествената сцена през последните десетилетия от живота си. На второ, съзнателното решение да твори извън обкръжението на Андре Бретон (което го обрича на изолация). На трето, консервативността на изкуствознанието, което мъчително се разделя с установените парадигми. Невъзможната самокритичност успешно подпомага дълготрайното поддържане на едни и същи постулати и трудно позволява промени. В случая със сюрреализма това е изграждане на силен наратив, в центъра на който е личността на Бретон и всички, които той е харесвал и подкрепял. Това много ясно може да се види в изложбата „Сюрреализъм“ в Центъра „Помпиду“ (4 септември 2024 – 13 януари 2025), чийто стълб е оригиналният манускрипт на манифеста на сюрреализма от 1924 г. Разбира се, има опит дебатът да се разшири, като се включат нашумелите художнички Леонора Кънингам, Доротея Танинг, Джейн Граверол и др., както и изключително рекламирания напоследък автор от румънски произход Виктор Браунер. В изложбата някак почти случайно присъстват творци и от други „маргинални“ групи, като че ли по-скоро „за цвят“, отколкото със съзнанието за нов, обективен и освободен от идолите поглед към движението, особено в периода на неговото зараждане.
Изминалата година, посветена на 100-годишнината от сюрреализма, предложи различни възможности за пробиви в голямата схема на изкуството. В това отношение всички усилия имат значение. И най-вече държавните политики, които осъзнават как може да се валидира едно име. Случаят с не толкова известния преди Браунер е показателен. Той беше „направен“ популярен с частни и държавни инвестиции и вложенията се отплащат. Изложбата му през 1923 г. в Тимишоара беше съвместна продукция с Центъра „Помпиду“ и съпроводена с пресконференция в парижкия музей. Това е и естественото желание на институцията да остойности голямото дарение, направено от вдовицата на художника. Резултатът е видим моментално – името му се появява в големи музейни изложби, цените на търговете растат главоломно. Тези дни на търг в „Кристис“ цената на живописта на Папазов се вдигна четири пъти над обявената, но разликата с продажната цена на творба на Браунер (приблизително същия размер) беше над 200 000 евро.
Усилията за позициониране на едно име на световната сцена – нещо, от което имаме огромна нужда, не могат да бъдат лични. Битката за пазара (метафорично и буквално) е тежка и изисква състезателност, рефлекс и инвестиции. Но най-вече – осъзнаване на важността на подобна стъпка.
Сега малко за „пробива Папазов“. Тъй като случайности няма, той беше възможен благодарение на поредица от целенасочени действия: теоретично изследване върху работата му, публикуване на книга-каталог, организиране на изложбата „Жорж Папазов – Осветителят“ в Националната галерия – Двореца, София (1922-1923), посещението на директора на Центъра „Помпиду“ Ксавие Рей по покана на Френския институт в България и всички последващи стъпки. Не на последно място е и желанието на филантропа Георги Василев да дари произведение от своята богата колекция, което музейните специалисти сами да изберат. Процесът беше дълъг, но напълно удовлетворяващ. Той завърши с поставянето на картината „Мечтание“ (1925) в изложбата с название „Шедьоври!“, в която са представени произведения от 1905 до 70-те години на миналия век. Папазов е разположен в секцията „Сюрреализъм“ в компанията на Салвадор Дали, Ив Танги, Джорджо Де Кирико, Рене Магрит, Фрида Кало и веднага след залата с Марсел Дюшан.
Дано се разбере сериозността на тази поява както за популяризиране името на автора, така и за разчупване въобще на диалога за началото на сюрреализма (между другото, напълно осъзната необходимост от директора и някои от кураторите в музея). Включването на Папазов, макар и плах, е радикален опит да се предефинират и разграничат естетическите, артистичните търсения на художническия талант от временни и преходни идеологически детерминирани практики. Затова и можем да разглеждаме този акт като исторически, защото символизира опита за промяна на наложените парадигми и преоценка на естетическите и обществените ценности. Истината обаче е, че това е много малка стъпка. За да има последващи такива, е необходимо сериозно обединяване на различни сили и най-вече на участието на държавата чрез добре обмислена културна политика.
Показателно в този смисъл е едно друго дарение, което в момента е изложено в Центъра „Помпиду“ – „Литовско съвременно изкуство от 60-те години до днес“. Няма как да не направим паралел с опита за дарение на българско съвременно изкуство, който впрегна различни експертни сили и дълго време поддържаше някаква надежда за реализиране на проекта. Макар и започнал преди повече от 6 години, той още не се е случил. Сигурно има съвсем конкретни причини за това, но аз мога да видя общата, глобална спънка – отсъствие на държавата, липса на мотивиран и осъзнат частен сектор, противоречия в самите културни среди, невъзможност за изграждане на отношения между неправителствени организации, правителство и бизнес. Както с изложбата на Браунер в Тимишоара, така и с литовското дарение, налице е обединение на частни инвестиции и държавна подкрепа. Колекцията е събрана по инициатива на частния музей за съвременно изкуство МО във Вилнюс, но акцията е включена в много по-широка рамка, което я прави по-видима и значима. А това е „Сезон на Литва във Франция: 2024“, който продължава три месеца с 200 събития и 500 артисти, организиран от Министерството на културата на страната (чрез културния институт в Париж) съвместно с френската държава.
Стоя пред работите на литовските художници и си казвам: „А можехме да бъдем ние…“. Осъзнавам обаче обективността на ситуацията и факта, че е нормално да не сме там. Подобно мероприятие не е само въпрос на нечия професионална реализация, а сбор от всички компоненти, за които стана дума по-горе. Стъпки в тази посока има, но не са достатъчни. И за съжаление, най-отсъстващият елемент е държавната политика, която да доведе до популяризиране на културния потенциал на българската нация и чрез него да защитава националните интереси.
За утеха отивам да погледна картината на Папазов и да се насладя на живия интерес на публиката към нея. След това ще се разходя до кея Свети Бернар, за да видя скулптурата на Люба Бояджиева, поставена там през 1980 г. в компанията на Бранкузи, Сезар, Цадкин (писали сме за тази напълно неизвестна у нас художничка в „Литературен вестник“), а после ще се зарадвам на монументалната намеса на Недко Солаков върху металните щори на галерия „Континуа“ – едно от най-интересните места за съвременно изкуство в Центъра на Париж днес.
