Сали прибираше яйцата с майонеза и горчица, каквито
мразеше да носи на пикници, защото толкова лесно се размазваха. Сандвичи с шунка, салата с рулца от раци, лимонови тарталети – всичко това беше трудно за прибиране. За децата разтворимо сокче, за нея и Алекс – малка бутилка шампанско. Щеше да пийне само една глътка, защото все още кърмеше. Беше приготвила за случая пластмасови чаши за шампанско, но когато Алекс ги видя, извади истинските (сватбен подарък) от шкафа, където държаха порцелана. Тя не искаше, но той беше настоял и беше започнал сам да ги увива и прибира.
– Татко наистина е някакъв буржоазен gentilhomme[1] – щеше да каже Кен няколко години по-късно, когато беше вече тийнейджър и се справяше блестящо в училище. Толкова бе сигурен тогава в бъдещето си на учен, че можеше да си позволи да пуска по някоя френска дума вкъщи.
– Не се подигравай на баща си – отвърна механично Сали.
– Не се подигравам. Просто повечето геолози са толкова неугледни.
Поводът за пикника беше, че списание Zeitschrift für Geomorphology[2] беше публикувало първата самостоятелна статия на Алекс. Отиваха в Ослър Блъф, защото в статията ставаше въпрос за него, а и защото Сали и децата никога не бяха ходили.
В продължение на няколко мили караха по един черен селски път (след като бяха отбили от друг, малко по-сносен селски път) и стигнаха до паркинг без коли. На една стара табела, която имаше нужда от пребоядисване, пишеше „Внимание. Дълбоки-дупки.“
Защо е това тире, запита се Сали. Все тая.
Входът към гората изглеждаше доста обикновен и безобиден. Сали знаеше, разбира се, че тази гора беше на върха на висока отвесна скала и очакваше отнякъде да се разкрие страховита гледка. Не очакваше обаче това, което се разкри пред тях почти веднага и което се наложи да заобиколи.
Дълбоки пропасти, някои големи колкото цял ковчег, други – много повече, като стаи, издълбани в скалите. Просеки, виещи се сред тях, и папрати и мъх, растящи от двете им страни. Зеленината далеч не беше достатъчна, за да покрие натрошените камъни, които изглеждаха толкова далеч под тях. Пътят лъкатушеше между ямите, по твърдата земя и не съвсем равномерните скали.
– У-хууу! – чу се викът на момчетата, Кент и Питър, на по девет и шест, които тичаха напред.
– Без тичане напред-назад тука! – извика Алекс – Без глупаво фукане, чувате ли? Ясно? Отговорете.
Двамата казаха „добре“ и той продължи напред с кошницата за пикник и явно считаше, че няма нужда от повече бащински предупреждения. Сали се препъваше след него, по-бързо, отколкото ѝ беше удобно, с памперсите и малката Савана в ръце. Забави крачка чак след като видя отново синовете си – те бързаха напред, хвърляха крадешком погледи към черните пропасти и издаваха ужасени звуци – преувеличени, но притаени. Почти плачеше от изтощение и притеснение и някакъв познат, къкрещ в нея гняв.
Гледката се появи чак след като бяха изминали по тези прашни скалисти пътеки около четвърт миля, макар на нея да ѝ се струваше около два пъти повече. Хоризонтът изсветля, пред тях се разкри небето и мъжът ѝ се спря. С вик той показа, че е стигнал и момчета нададоха въодушевени възгласи. Като излезе от гората, Сали ги видя наредени на една скала над върховете на дърветата (над цели няколко етажа дървета, както после се оказа), докато летните полета се ширеха далеч под тях в трептящи зелени и жълти проблясъци.
Веднага след като беше оставена на одеялото си, Савана започна да плаче.
– Гладна е – каза Сали.
– Мисля, че вече яде в колата – отвърна Алекс.
– Яде. Но пак е гладна.
Сали закопча бебето към себе си и отвори кошницата за пикник със свободната си ръка. Не така, разбира се, си бе представял нещата Алекс. Но все пак въздъхна добронамерено и извади чашите за шампанско от опаковките им и ги постави легнали на тревата.
– Гъл-гъл, и аз съм жаден. – каза Кент и Питър веднага го имитира:
– Гъл-гъл, и аз, гъл-гъл.
– Стига! – рече Алекс.
– Млъкни, Питър! – добави Кент.
– Носиш ли нещо за пиене за тях? – попита Алекс
– Разтворимо сокче в синята кана. И под нея има пластмасови чаши, обвити в салфетка.
Алекс със сигурност си мислеше, че Кент бе започнал целия този цирк не защото беше жаден, а защото се беше развълнувал да види гърдата на Сали. Алекс смяташе, че е крайно време Савана да мине на шише – вече беше почти на шест месеца. И че Сали беше твърде небрежна – понякога вървеше из кухнята и вършеше разни неща с една ръка, докато бебето жадно смучеше. Кент хвърляше в такива моменти тайни погледи, а Питър бе започнал да използва израза „каните с мляко на мама“. Това идваше от Кент, казваше Алекс. Кент беше хитрец и пакостник и имаше мръсно съзнание.
– Трябва да продължа да се грижа за нея – каза Сали.
– Кърменето вече не е нужно. Още утре може да мине на шише.
– Скоро ще спра. Не утре точно, но скоро.
Но не спира – ето и сега оставя Савана и каните с мляко да доминират пикника.
Сокът се сипва, след него и шампанското. Сали и Алекс се чукват, Савана е между тях. Сали отпива глътка и ѝ се приисква да можеше да пийне повече. Усмихва се на Алекс, за да изрази това желание, както и може би едно друго желание – че би било хубаво двамата да останат насаме. Той пие от шампанското си и сякаш глътката и усмивката ѝ са били достатъчни, за да го успокоят, започва с храната. Тя го инструктира кои сандвичи са с горчицата, която той харесва, кои са с онази, която тя и Питър харесват, и кои са за Кент, който не обича изобщо горчица.
През това време Кент успява да се шмугне зад нея и да изпие шампанското ѝ. Питър трябва да го е видял, но по някаква причина той никога не издава брат си. Сали разбира малко по-късно, а Алекс така и не научава – бързо забравя, че изобщо е имало нещо останало в чашата ѝ и я прибира внимателно заедно със своята, докато разказва на момчетата за доломита. Те слушат, поне на теория, а междувременно унищожават сандвичите, не обръщат внимание на яйцата със сос и салатата с рулца от раци и се нахвърлят на тарталетите.
Това е доломит, казва Алекс. Дебелият скален слой най-отгоре. А под него има шисти – глина, превърнала се в камък. Зърнести са, на дребни парчета. Водата си пробива път през доломита и когато стигне до шистите, остава там – не може да мине през тънките процепи, през ситните парчета. Затова ерозията (това е разрушаването на доломита) си пробива път обратно до повърхността и почва да дълбае нов канал и затова по горния слой се образуват вертикални цепнатини. Знаят ли какво означава вертикално?
– Нагоре-надолу – отговаря Кент безразлично.
– Тънки вертикални цепнатини, които с времето стават по-дълбоки и след милиони години цели парчета от камъка се отчупват и падат надолу по хълма.
– Трябва да тръгвам – казва Кент.
– Къде?
– Трябва да се изпикая.
– Ох, хайде отивай.
– И аз – добавя Питър.
С усилие Сали възпира машиналното предупреждение да внимават. Алекс я поглежда, доволен, че е положила това усилие. Двамата се усмихват бегло един на друг.
Савана е заспала, устните ѝ са отпуснати около зърното на майка ѝ. Сега, когато момчетата ги няма, може да я пусне. Оригва я и я поставя на одеялото, без да се притеснява за откритата гърда. Ако Алекс намира гледката за отблъскваща (а тя знае, че е така – той не харесва това смесване на секс с хранене, неприятно му е гърдите на жена му да се превръщат във вимета), може да се обърне настрани. Така и прави.
Докато тя се закопчава, се чува вик – не пронизителен, а приглушен, далечен. Алекс се изправя преди нея и се втурва по пътя. По-силен вик се чува от по-близо. Питър е.
– Кент падна! Кент падна!
– Идвам! – извиква баща му.
Сали винаги ще вярва, че на момента е знаела. Че преди още да чуе гласа на Питър, е знаела какво е станало. Ако се беше случило нещо лошо, нямаше да е с шестгодишния ѝ син – той беше смел, но не и изобретателен, не и фукльо. Щеше да е с Кент. Можеше да види точно как бе станало. Пикаел е в дупката, балансирал е на ръба, дразнел е Питър, дразнел е себе си.
Беше жив. Лежеше долу сред камъните на дъното, но движеше ръцете си, опитвайки се да се набере. Опитваше се толкова безпомощно. Единият му крак беше заседнал под него, а другият – странно изкривен.
– Може ли да поемеш бебето! – каза тя на Питър. – Върни се при пикника и я остави на одеялото и я гледай. Браво, добро момче. На мама силното момче!
Алекс заслиза в дупката бавно и внимателно, като повтаряше на Кент да не се движи. Да слезе долу цял беше трудно, но възможно. Да извади Кент – това беше проблемът.
Да изтича ли до колата и да види дали има въже? Да завържат някое въже около дърво? Или пък Алекс да го завърже около Кен, за да може тя да го издърпа?
Няма да има въже, разбира се. Защо да има въже?
Алекс го беше стигнал. Наведе се и го вдигна. Кент издаде молещ вик, пълен с болка. Алекс го вдигна на раменете си. Главата му увисна на една страна, а на другата – краката, един от които така странно стърчеше. Изправи се, измина с мъка няколко крачки и без да изпуска Кент, падна на колене. Беше решил да изпълзи и беше тръгнал – сега вече Сали си даваше сметка – към натрошените камъни в далечния край на цепнатината. Извика някаква команда, без да надига главата си, и тя го разбра, макар и да не беше различила нито една дума. Изправи се – защо и тя бе паднала на колене? – и мина през няколко фиданки до онази част на ръба, където дъното беше на около три фута от повърхността. Алекс пълзеше, а Кент висеше от него като убита сърна.
– Тук съм, тук съм! – извика тя.
Кент трябваше да бъде избутан нагоре от баща си, след което майка му да го издърпа до твърдата скала. Той беше слабо момче, още не беше преминал през първото рязко израстване, но сега на Сали се струваше, че е тежък като торба цимент. Първия път ръцете ѝ не успяха. Тя промени позицията си – вместо да лежи по корем, се изправи и приклекна. С цялата сила в раменете и гърдите си, и с помощта на Алекс отдолу, който буташе тялото на Кент, тя успя да го издърпа. Сали падна по гръб, докато все още го държеше в ръцете си. Очите му се отвориха и избелиха – пак беше припаднал.
След като Алекс се изкачи до горе със зъби и нокти, двамата взеха другите деца и подкараха към болницата в Колингууд. Изглежда нямаше вътрешни наранявания. И двата крака бяха счупени. Едното счупване беше „чисто“, както се бе изразил докторът. Другият крак беше потрошен.
– Там не бива да изпускаш децата от поглед дори и за секунда. – каза той на Сали, която беше влязла с Кент и беше оставила Алекс с другите деца. – Нямат ли табели?
На Алекс, помисли си тя, би казал нещо друго. Такива са си момчетата. Обръщаш се за миг и хукват, където не бива. Момчета, какво да ги правиш.
Благодарността є – към Бог, в когото не вярваше, и към Алекс, в когото вярваше – беше толкова голяма, че не можеше да се ядосва на нищо.
Кент трябваше да прекара следващата половин година извън училище, като в началото за известно време беше овързан в едно болнично легло. Сали му носеше училищните задания, които той свърши за нула време. После му препоръчаха да запише допълнителни проекти в училище. Един от тях се казваше „Пътувания и експедиции – избери си страна“.
– Искам да избера нещо, което никой друг няма да избере – каза той.
И Сали му каза нещо, което никога не беше казвала на никого. Че я привличат самотните острови. Не Хавай или Канарите или Хебридите или гръцките острови, където всеки искаше да отиде, а малките неизвестни острови, за които никой не говореше и които рядко се посещаваха. Остров Възнесение, Тристан да Куня, островите Чатъм, или остров Рождество, или Дезолейшън, или Фарьорските острови. Двамата с Кент започнаха да събират всяка информация за тези острови, до която можеха да се докопат. Не искаха да си измислят нищо. И никога не казаха на Алекс какво правят.
– Той ще реши, че сме изперкали – казваше Сали.
Главната гордост на остров Дезолейшън беше един особено стар зеленчук, някаква уникална зелка. Двамата си представяха церемонии в почит на зелката, специални костюми и паради в нейна чест.
А веднъж, преди той да се роди, каза Сали на сина си, тя бе виждала по телевизията жителите на Тристан да Куня, които слизаха на летище „Хийтроу“, защото бяха евакуирани от тежко земетресение на родния си остров. Колко странни изглеждаха, тихи и достойни, като човешки създания от някой друг век. Сигурно свикнали горе-долу с Лондон, но когато вулканът се успокоил, искали бързо да се приберат.
Когато Кен можа да се върне в училище, нещата се промениха, разбира се, но той все така изглеждаше много зрял за възрастта си. Беше търпелив със Савана, която беше станала дръзка и инатлива, и с Питър, който винаги влетяваше в къщата, като че ли носен върху някакъв вихър от бедствия. А с баща си Кен беше особено учтив – носеше му вестника, спасен от Савана и внимателно сгънат наново. На вечеря дърпаше стола му назад, за да седне.
– Респект за мъжа, който спаси живота ми – казваше той, или: – Героят се прибра.
Казваше това по-скоро драматично, но не и саркастично. И все пак Алекс се дразнеше. Кент лесно го раздразваше още преди цялата драма с дълбоките-дупки.
– Стига с тия глупости! – казваше, а на четири очи се оплакваше на Сали.
– Той казва, че щом си го спасил, значи си го обичал.
– По дяволите, бих спасил всеки!
– Това не го казвай пред него. Моля те.
Когато Кент влезе в гимназията, отношенията му с баща му се подобриха. Реши да учи природни науки. Избра твърдите науки, не меките науки за земята и това не предизвика възмущение в Алекс. Колкото по-твърди, толкова по-добре.
Ала след шест месеца в университета Кент изчезна. Тези, които го познаваха (такива, които да твърдят, че са му приятели, нямаше), казаха, че той споменал нещо за заминаване към Западния бряг. И точно когато родителите му решиха да се обърнат към полицията, в пощата пристигна писмо. Работел в магазин за железария и домашни потреби в едно предградие на север от Торонто. Алекс отиде да го види и да му нареди да се върне към образованието си. Но Кент отказа, каза, че е много доволен от сегашната си работа и че изкарва добри пари, или поне че скоро ще почне да изкарва добри пари, когато го повишат. После и Сали отиде при него, без да казва на Алекс, и го намери щастлив и по-тежък с десет килограма. Той каза, че е от бирата. Сега имал вече приятели.
– Това е просто фаза – каза тя на Алекс, когато си призна за посещението. – Той иска да вкуси малко какво е независимост.
– Ако ще да преяде с нея! Няма да го спра!
Кент не є бе казал къде живееше, но нямаше значение, защото когато тя отиде да го види пак, колегите му є казаха, че е напуснал. Засрами се (стори є се, че долови подигравка в усмивката на онзи, който є го каза) и не попита къде беше отишъл Кент след това. Помисли си, че така или иначе той ще се свърже с тях, щом отново се установи някъде.
Така и направи, три години по-късно. Писмото идваше от Нийдълз, Калифорния, но той им казваше да не си правят труда да го търсят там, защото само минавал. Като Бланш, пишеше той, и Алекс попита:
– Кой, по дяволите, е Бланш[3]?
– Просто шега – отвърна Сали. – Няма значение.
Кент не казваше какво работи, къде е бил последните три години, дали беше установил някакви отношения с някого. Не се извиняваше, че ги беше оставил толкова дълго без никаква информация и че не се беше интересувал как са те двамата, или пък брат му и сестра му. Вместо това беше изписал страници за собствения си живот. Не за практическата страна на живота, а за това, което вярваше, че трябва да направи – това, което правеше – с него.
„Изглежда ми толкова абсурдно, пишеше той, че човек се очаква да заключи себе си в някакъв костюм. Имам предвид костюма на инженер, или на лекар, или на геолог. После кожата се сраства с този костюм и човек не може никога да го съблече. При положение че ни е даден шанс да изследваме целия свят на вътрешната и външната реалност и да живеем по начин, който поема и духовното, и физическото, и цялата палитра от красота и ужас, която се предлага на човечеството, тоест болка, но и блаженство, и смут. Начинът, по който се изразявам, може да ви се струва прекалено драматичен, но едно от нещата, от които се отказах, е умствената горделивост…“
– На наркотици е – каза Алекс. – Личи си от километри. Мозъкът му е изгнил от дрога.
По-късно, посред нощ, той каза:
– Секс е.
Сали лежеше будна до него.
– Какво е секс?
– Сексът те вкарва в това състояние, за което говори. Да приемеш каквато и да е работа, колкото да изкарваш някакви пари. За да можеш да си плащаш за постоянния секс и последствията от него. Това не е нещо дълбоко осмислено.
– Мале, колко романтично! – каза Сали.
– Да кажеш простата истина, никога не е романтично. Той не е нормален, това се опитвам да кажа.
По-надолу в писмото си – или в тирадата, както я наричаше Алекс – Кент казваше, че е получил шанс, какъвто малцина имат, със своето преживяване, близко до смъртта, което го беше направило по-съзнателен, и за това щеше да е вечно благодарен на баща си, който го беше издигнал отново към света, и майка си, която с любов го беше приела. „В този момент може би аз се преродих.“ Тук Алекс беше изсумтял.
– Не, няма да го кажа.
– Недей – каза Сали. – Не го мислиш.
– Не знам дали го мисля.
Писмото, подписано „с любов“, беше последното нещо, което чуха от него.
Питър се насочи към медицината, Савана – към правото.
Сали започна да се интересува от геология, за своя собствена изненада. Веднъж след секс, когато беше склонна да споделя, тя разказа на Алекс за островите, макар и не за фантазията си, че сега Кент живее на някой от тях. Каза, че е забравила много от подробностите, които някога e знаела, и че трябва пак да потърси всички онези места в енциклопедията, откъдето първо беше получила информацията си за тях. Алекс каза, че всичко, което иска да знае, вероятно може да се намери в интернет. Не и такива малко известни неща, каза тя, и той є каза да слезе от леглото и двамата отидоха долу и там за нула време пред очите є се показа Тристан да Куня – зелена плочка насред Южния Атлантически океан, придружен от изобилие от информация. Тя се изненада и се обърна настрани, а Алекс, който беше разочарован от нея (много ясно!) я попита защо реагира така.
– Не знам. Сега имам чувството, че съм го изгубила.
Той є каза, че да се рови в енциклопедията, е безсмислено и че є трябваше нещо истинско, с което да се занимава. Той тъкмо се беше пенсионирал от преподавателската си работа и възнамеряваше да напише книга. Имаше нужда от асистент, но вече не можеше да помоли някой от студентите си както преди. (Тя не знаеше дали това е вярно или не.) Напомни му, че тя нищо не разбираше от скали и той каза, че това няма значение и че можеше да я използва на снимките за мащаб.
И така тя стана малката фигура, облечена в черни или пък ярки дрехи, която изпъкваше до ивиците върху повърхността на скали от девонския или силурския период. Или до гнайса, образуван от мощно налягане, изкривен и деформиран от сблъсъка на Северноамериканската и Тихоокеанската тектонна плоча, за да се създаде сегашният континент. Постепенно се научи да прилага това знание и не след дълго можеше да стои на някоя празна улица в предградията и да осъзнае, че някъде, далеч под обувките є, имаше кратер, пълен с камъни, които никой никога нямаше да види, защото е нямало очи, които да ги видят, когато са били създадени, нито докато бавно са се формирали и после са били скрити под земята и изгубени завинаги. Алекс им оказваше чест, като мислеше за тях – единственото, което можеше да направи. Тя го уважаваше за това, въпреки че беше достатъчно умна да не го казва. Двамата с него бяха добри приятели в онези последни години – години, за които тя не знаеше, че са последни, макар че той може би го предусещаше. Той влезе в болницата за операция, като взе със себе си диаграмите си и снимките си, и в деня, в който се очакваше да се прибере, умря.
Това се случи през лятото. През есента в Торонто имаше разрушителен пожар. Сали седна пред телевизора си и погледа пожара. Беше квартал, който познаваше или поне бе познавала някога, по времето, когато там живееха хипита с картите им таро и гривните им от мъниста и хартиените цветя с размер на тикви. А и малко след това, когато вегетарианските ресторанти започнаха да се превръщат в скъпи бистра и бутици. Сега тези сгради от деветнайсети век изчезваха в пламъците и репортерът с тъга говореше за хората, които живееха над магазините в старинните си апартаменти и които сега оставаха без дом и бягаха по улицата далеч от огъня.
Не споменава хазяите на тези сгради, мислеше си Сали, които не понасят отговорност за лошото окабеляване и епидемиите от хлебарки и дървеници, от които обърканите и уплашени бедни не смеят да се оплачат.
Понякога имаше чувството, че Алекс говори в главата є. Сега беше точно така. Тя изключи пожара.
Не бяха минали и десет минути, когато телефонът звънна. Беше Савана.
– Мамо, включен ли ти е телевизорът? Видя ли?
– За пожара ли говориш? Видях, но вече го изключих.
– Не. Видя ли… търся го в момента… видях го преди няма и пет минути… Кент, мамо. Сега не мога да го намеря. Но го видях.
– Ранен ли е? Включвам телевизора веднага. Ранен ли беше?
– Не, помагаше. Носеше единия край на една носилка, в която имаше тяло, не знам дали беше някой мъртъв или просто ранен. Но Кент… той беше! Дори можеше да го видиш как куца! Пусна ли го?
– Да.
– Добре, вече ще се успокоя. Сигурно се е върнал в сградата.
– Но със сигурност те няма да позволят на…
– Той може и да е доктор. Сега пускат същия човек отпреди малко… Семейството му притежавало някакъв бизнес на сто години. Хайде да затворим и да продължим да гледаме. Със сигурност ще се появи пак.
Кент не се появи пак. Кадрите започнаха да се повтарят.
Савана звънна отново.
– Ще разбера всичко. Познавам един човек, който работи в новините. Ще го помоля да ми покаже пак онзи кадър. Трябва да знаем.
Савана не познаваше брат си добре. Защо реагираше така? Да не би смъртта на баща є да я е накарала да почувства нуждата от семейство? Скоро ще се ожени, скоро сама ще има деца. Но ставаше толкова упорита, когато си наумеше нещо. Възможно ли беше да открие Кент? Баща є беше казал, когато беше на около десет, че вземе ли нещо, не го оставя, докато не го изяде до кокал и затова трябва да стане адвокат. И от този момент тя започна да казва, че иска да стане точно това.
Сали усети в себе си трепет, копнеж, умора.
Наистина беше Кент и до седмица Савана беше научила всичко за него. По-скоро всичко, което той прецени да є сподели. Живял в Торонто от години. Често минавал покрай сградата, в която работеше Савана и я виждал няколко пъти на улицата. Веднъж били почти лице в лице на едно кръстовище. Тя, разбира се, нямало да го разпознае, защото носел роба.
– Харе Кришна?
– Ох, мамо, това, че си монах, не означава, че си Харе Кришна. Както и да е, той вече не е такъв.
– А какъв е?
– Казва, че живее в настоящето. И аз му казах „не живеем ли всички в настоящето в днешно време“, а той отвърна „не, говоря за истинското настояще“.
Настоящето е това, в което сме в момента, казал той, а Савана отговорила „Тази дупка?“. Защото кафенето, в което той я помолил да се срещнат, било точно това – дупка.
– Виждам нещата по-различно – казал той, но прибавил, че няма проблем тя или който и да е друг да вижда нещата по свой начин.
– Колко си благороден! – казала Савана шеговито и той се изсмял, но не напълно.
Казал, че бил видял некролога на Алекс във вестника и си бил помислил, че е добре направен. Че на Алекс биха му харесали геоложките препратки. Чудел се дали собственото му име няма да се появи като част от семейството и с изненада установил, че било включено. Чудел се дали баща му им е казал преди да умре кои имена иска да са написани на некролога.
Савана казала, че не, не са го говорили. Той не планирал да умре толкова рано. Останалата част от семейството се беше събрала и беше решила, че името на Кент трябва да е там.
– Значи не татко – казал Кент. – Ясно.
После попитал за Сали.
Сали се почувства сякаш има надут балон в корема си.
– Какво му каза?
– Казах, че си добре, че нямаш много какво да правиш, че с татко бяхте много близки и още не е минало достатъчно време, за да свикнеш да си сама. После ми каза да ти кажа, че можеш да отидеш да го видиш, ако искаш, и ми каза да те питам.
Сали не отговори.
– Мамо?
– Каза ли кога или къде?
– Не. Имаме план да се видим пак след седмица на същото място. Ще му кажа. Мисля, че му харесва да решава той. Реших, че ще се съгласиш веднага.
– Разбира се, че съм съгласна.
– Не се ли притесняваш да отидеш там сама?
– Не ставай смешна. Той ли е бил наистина човекът, когото видя по време на пожара?
– Не каза да, нито не. Но информацията ми е, че е бил. Оказва се, че той е доста известен в определени части на града и сред определени хора.
Сали получи бележка. Само по себе си това се отличаваше, защото повечето хора около нея използваха имейл или телефон. Беше доволна, че не се свързва с нея по телефона. Още не знаеше как ще реагира, като чуе гласа му. В бележката пишеше да остави колата си в паркинга до метростанцията на края на линията и оттам да хване метрото до означена станция, където той щял да я чака.
Тя очакваше да го види на станцията, но го нямаше там. Може би е имал предвид, че ще я чака отвън. Тя се изкачи по стълбите, излезе на слънчевата светлина и спря – всякакви хора бързаха около нея и я блъскаха. Изпитваше тревога и срам. Тревога, защото Кент още не се виждаше, а срам, защото си мислеше точно това, което мнозина от нейния край на Канада често си мислеха, макар че тя никога не би го казала на глас. Ще решиш, че си в Конго, или в Индия, или Виетнам, биха казали те. Не и в Онтарио. Тюрбани, сарита и дашики изобилстваха и Сали нямаше нищо против красивите им ярки цветове. Но тук те не изглеждаха чужди. Тези, които ги носеха, не бяха току-що пристигнали, отдавна вече не бяха новодошли. Тя им се пречкаше.
На стъпалата пред една стара банка точно до входа на метрото тя видя няколко мъже. Някои седяха, други се излежава, трети спяха. Това отдавна вече не беше банка, разбира се, макар името є да беше все още изписано върху камъка. Тя се загледа в името, а не в мъжете, чиито отпуснати тела бяха в такъв ярък контраст със старата цел на сградата и с трескавостта на тълпата, излизаща от метрото.
– Мамо.
Един от мъжете на стълбите се приближи към нея, без да бърза, влачейки леко единия си крак. Тя осъзна, че това е Кент и го изчака.
Идваше є веднага да избяга. Но после видя, че не всичките мъже изглеждаха мръсни или безнадеждни. Някои я гледаха без омраза или заплашителност, на лицата на някои видя дори добродушна изненада, след като разбраха, че е майка на Кент.
Кент не носеше роба. Носеше сиви панталони, които му бяха големи, тениска без надпис и едно много износено яке. Косата му беше подстригана толкова късо, че къдриците му почти не се виждаха. Беше посивял, лицето му беше набръчкано, някои зъби липсваха, а тялото му бе толкова слабо, че изглеждаше по-възрастен, отколкото беше.
Той не я прегърна – а и тя не бе очаквала, – но едва допря ръката си върху гърба є и я побутна в посоката, в която трябваше да тръгнат.
– Още ли пушиш лула? – попита го тя, защото усещаше във въздуха миризма и си спомни как в гимназията той бе започнал да пуши лула.
– Лула? О, не. Това, което усещаш, е димът от огъня. Вече не ни прави впечатление. Натам, накъдето отиваме, миризмата само ще става по-силна.
– Ще минем ли оттам, откъдето се случи?
– Не. И да искахме, не можем. Целият район е затворен. Твърде опасно е. Някои сгради ще трябва да бъдат срутени. Не се притеснявай, там, където сме ние, е окей. На почти две преки от суматохата.
– Вашият блок ли?
Думата „ние“ моментално є беше направила впечатление.
– Нещо такова. Да. Сега ще видиш.
Той говореше мило, охотно, но с усилие, като човек, който от възпитание говори на чужд език. И се привеждаше леко, за да се увери, че тя го чува. Той като че ли искаше майка му да забележи лекото усилие, което правеше, докато говореше с нея, сякаш съвестно превеждаше.
Да забележи какво му коставше.
Когато стъпиха от тротоара на улицата, той докосна неволно рамото є – може би бе залитнал – и каза:
– Извинявай.
Стори є се, че той потръпна.
СПИН. Как не се беше сетила досега?
– Не – отвърна той, въпреки че тя не беше казала нищо на глас. – В момента съм си напълно здрав. Нямам ХИВ или нищо подобно. Преди години се заразих с малария, но е под контрол. В момента може да съм малко поочукан, но няма за какво да се притесняваш. Тук завиваме, ето в тази пряка сме.
Пак „ние“.
– Не чета мисли – каза той. – Просто усетих, че Савана се опитваше да разбере и реших да ви успокоя. Ето ни.
Беше една от онези къщи, чиито врати се отварят само на няколко крачки от тротоара.
– Аз съм сексуален въздържател – каза той, докато държеше вратата отворена.
Парче картон заместваше едно от стъклата на прозорците. Дъските по пода бяха голи и скърцаха, като някой стъпеше върху тях. Миризмата беше объркваща, всепроникваща. Мирисът на дим от улицата бе влязъл тук, но беше смесен с тези на древни ястия, изгорено кафе, на тоалетни, болест, гниене.
– „Въздържател“ не е правилната дума. Звучи сякаш става въпрос за воля. Може би трябваше да кажа просто „безполов“. Не го считам за постижение. То не е.
Заведе я по стълбите и до кухнята. Там огромна жена бъркаше нещо на котлона с гръб към тях.
– Здрасти, Марни – каза Кент. – Това е майка ми. Ще кажеш ли здрасти на майка ми?
Сали усети промяна в гласа му. Отпускане, искреност, може би уважение – без насилената лекота, която придобиваше с нея.
– Здравей, Марни – каза тя и жената се обърна наполовина. Лицето є изглеждаше сякаш някой бе стиснал главата на кукла и я бе изсипал в торба плът. Тя не фокусира погледа си.
– Марни е готвачът ни тази седмица – каза Кент. – Мирише добре, Марни – а на майка си каза: – Хайде да идем в светилището ми.
И я поведе – първо по няколко стълби надолу, а после по някакъв коридор. Беше трудно да се върви по него заради купчините вестници, листовки и внимателно сгънати списания.
– Трябва да ги разкараме тия – каза Кент. – Говорих със Стийв тази сутрин. Може да стане пожар. Боже, преди просто го казвах ей така. Сега разбирам какво означава.
„Боже“. Тя се чудеше дали не беше влязъл в някаква религиозна секта, в която хората се обличаха в сиви дрехи, но ако беше така, нямаше да използва такъв израз, нали? Но можеше и пак да е някаква секта, просто не християнска.
Стаята му беше още по-надолу, в мазето всъщност. В нея имаше детско легълце, разбито старовремско бюро и няколко стола с прави облегалки, от които липсваха някои части.
– Столовете са напълно безопасни, спокойно – каза. – Почти всичките ни неща са събрани отнякъде, но не приемам столове, на които не може да се седи.
Сали седна с чувство на изтощение.
– Какво точно е това? – попита го тя – Какво правите? Да не е от онези комуни за бивши затворници или наркомани?
– Нищо подобно. Приемаме всеки, който дойде.
– Бихте приели дори мен.
– Дори теб – отвърна той, без да се усмихва. – Издържаме се изцяло със собствени средства. Рециклираме разни неща, които намираме. Вестниците, които видя. Или бутилки. Припечелваме по нещо оттук-оттам. А освен това се редуваме да говорим с хората.
– Да ги молите за дарения?
– Да просим.
– На улицата?
– Къде другаде? На улицата, разбира се. И влизаме в някои пъбове, с които сме се разбрали, въпреки че се води незаконно.
– И ти ли го правиш?
– Не бих могъл да моля другите да го правят, ако не го правя и аз. Това беше нещо, което трябваше да преодолея. Всеки от нас трябва да преодолее нещо. Чувството за срам, или идеята за „мое“. Когато някой пусне десет долара, или дори един, тогава чувството за собственост те изкушава. Чии са тези пари? Мои или – ако не реагираш първосигнално – наши? Ако отговорът е „мои“, обикновено парите се изхарчват на момента и човекът се връща, миришещ на алкохол, и казва „Не знам какво стана днес, не успях нищо да събера“. После може да им стане виновно и да си признаят. А някои и не си признават, но няма значение. Изчезват за дни или седмици и после се връщат тук, когато животът навън стане твърде труден. А понякога виждаш, че работят сами на улицата и се правят, че не те разпознават. Някои не се връщат. В това няма лошо. Може да се каже, че те са наши възпитаници. Ако вярваш в системата.
– Кент…
– Тук съм Джона.
– Джона?
– Сам си го избрах. Обмислях Лазар, но ми се видя твърде драматично. Може да ми викаш Кент, ако така предпочиташ.
– Искам да знам какво става с живота ти. Не толкова тези хора, а…
– Тези хора са животът ми.
– Знаех си, че ще кажеш така.
– Да, малко заядливо отговорих. Но наистина… това правя вече… седем години? Девет. Девет години.
Тя не се отказа.
– А преди това?
– Какво изобщо помня? Преди това? Преди това… Дните на човек са като сеното. Окосени и хвърлени в печката. Слушай. Щом те видя, веднага започвам да се правя на интересен. „Окосени и хвърлени в печката“ – защо ти говоря така? Изживявам всеки ден, докато се случва. Наистина. Не можеш да ме разбереш. Аз не живея в твоя свят, ти не живееш в моя. Знаеш ли защо исках днес да се срещнем тук?
– Не. Не се замислих защо. В смисъл, помислих си естествено, че може би е дошло времето…
– Естествено. Като видях във вестниците, че баща ми е умрял, естествено си помислих „Къде са парите? Тя ще ми каже“.
– Прехвърлиха се на мен – каза Сали с тъпо разочарование, но и голям самоконтрол. – Засега. Както и къщата, ако те интересува.
– Така и предполагах. Добре.
– Когато аз умра, всичко това ще отиде у Питър и децата му и Савана.
– Много добре.
– Той не знаеше дори дали си жив…
– Да не мислиш, че питам за себе си? Да не мислиш, че съм такъв идиот, че да искам парите за себе си? Но сбърках – замислих се как да ги използвам. Помислих си, че да, може да използвам семейните пари. Ето го изкушението. Сега се радвам, че не мога да ги имам.
– Може да…
– Въпросът е, че това място е обречено…
– Може да ти дам назаем.
– Назаем? Ние не взимаме назаем тук. Отричаме системата на заемите. Извинявай, трябва да отида да се успокоя. Гладна ли си? Искаш ли супа?
– Не, мерси.
След като той излезе, тя се изкуши да избяга. Ако можеше да види някоя задна врата, някакъв път, който не минаваше през кухнята. Но не можеше да го направи, защото това щеше да означава никога повече да не го види. А и задният двор на подобна къща, построена преди времето на автомобилите, сигурно няма достъп до улицата.
Мина може би половин час, преди той да се върне. Не беше сигурна – не беше взела часовника си. Беше предположила, че на часовника не се гледа добре в неговия свят и изглежда беше познала. Поне за това.
Той изглеждаше леко учуден, че тя е все още тук.
– Извинявай. Трябваше да свърша нещо. И после поговорих с Марни, тя винаги ме успокоява.
– Преди време ни написа писмо. Това беше последната ни вест от теб.
– О, не ми напомняй.
– Защо, беше хубаво писмо. Беше хубав опит да обясниш какво мислиш.
– Моля те, не ми напомняй.
– Опитваше се да разбереш накъде отива животът ти…
– Животът ми, животът ми, прогресът ми, какви глупости научавах за себе си… Моята цел. Моите простотии. Моята душевност. Моят интелект. Няма нищо вътре в нас, Сали. Нали нямаш против да ти викам Сали? Така ми е по-лесно. Съществува само външността, това, което правиш във всеки един момент от живота си. Откакто научих това, съм щастлив.
– Наистина ли? Щастлив си?
– О, да. Отказах се от тези глупости за това кой съм аз. Сега мисля само как мога да помогна. Това е единственото мислене, което си позволявам.
– И живееш в момента?
– Не ми пука дали мислиш, че звучи изтъркано. Не ми пука дали ще ми се смееш.
– Не ти се…
– Не ми пука. Виж. Ако мислиш, че искам парите ти, добре, искам парите ти. Но целта ми си и ти самата. Не искаш ли различен живот? Не казвам, че те обичам, не използвам такъв глупав език. Или пък, че искам да те спася. Човек може да спаси само себе си. Тогава защо изобщо ти говоря? Обикновено не се опитвам да убедя никого в нищо. Обикновено гледам да избягвам близки отношения с хората. Не само се опитвам. Избягвам ги.
– Защо се подсмихваш? – попита той. – Защото казах „отношения“ ли? Мислиш си, че това е забранена дума? Не отдавам значение на думите си.
– Сетих се за Исус – каза Сали. – „Какво общо има между Мен и теб, жено?“
Лицето му доби почти див вид.
– Не се ли уморяваш, Сали? Не се ли уморяваш да си все такава умница? Не мога да продължа да водя подобен разговор, съжалявам. Имам си неща за правене.
– И аз – отвърна Сали. Това беше абсолютна лъжа. – Ще се…
– Не го казвай. Само не казвай „Ще се чуваме“.
– Може да се чуем. Така по-добре ли е?
На връщане Сали се губи за малко, после пак се ориентира. Ето я пак сградата на банката, ето ги пак бездомниците – същите като преди, или може би са съвсем други. Метрото, паркингът, ключовете на колата, магистралата, задръстването. И после междуградските шосета, ранният залез, голите дървета, тъмнеещите полета, все още няма сняг.
Тя обича провинцията по това време на годината. Трябва ли да се срамува от това?
Котката се радва да я види. В гласовата є поща има няколко съобщения от приятели. Тя затопля лазанята полуфабрикат. Напоследък си купува такава храна, в пакети за един. Доста са вкусни и не са твърде скъпи, а и после не трябва нищо да миеш. Докато чака да минат седемте минути, си сипва чаша вино.
Джона.
Трепери от гняв. Какво се очаква от нея – да се върне в онази прокълната къща, да почне да търка гнилия балатум и да готви с частите на пилето, които са били изхвърлени, защото им е изтекъл срокът? И всеки ден да є се напомня, че не може да се сравнява с Марни или някое друго печално създание? И всичко това само за да се впише в живота, който някой друг – Кент – е избрал.
Той е болен. Изцежда се, а може би дори вече умира. Не би є благодарил, ако му даде чисти чаршафи и прясна храна. О, не – той по-скоро би умрял на онова детско легло под одеялото, в което имаше дупка от изгорено.
Но може да му напише чек. Нищо абсурдно – нито твърде голям, нито твърде малък. Той, разбира се, няма да се възползва лично от него. И разбира се, няма да спре да я презира.
Да я презира? О, не. Не е в това въпросът. Не е лично.
И все пак има нещо хубаво в това да минеш през деня, без да е пълна катастрофа. А той не беше, нали? Тя каза „може да се чуем“. Той не я поправи.
Превод от английски: БОЖИДАР АЛЕКСАНДРОВ
Източник: Alice Munro, “Too much happiness”, published on August 25, 2009 by McClelland and Stewart’s Douglas Gibson Books imprint.
[1] Gentilhomme – френската дума за „джентълмен“ – Б. пр.
[2] Zeitschrift für Geomorphology – „списание по геоморфология“, действително немско научно списание. – Б. пр.
[3] Препраща към реплика на героинята от „Трамвай Желание“ Бланш Дюбоа – „Не ставайте, само минавам“ – Б. пр.
