Таня Мавродиева
Случвало ли ви се е да сънувате сън, в който не сте много наясно как сте се озовали, но всичко върви по типичен за сънищата начин: героите са нормални хора, тук-таме някой шантав персонаж, който е предвестник на идващия обрат, нищо извън сънната норма. Да, това са комисар Ларанжейра и Лара, да, това е Маги (от ЦРУ), да, престъпникът си е престъпник – леко смахнат е, но доста елегантен. В килията сме, говори с птиците, той е птиците, невинен е, отвеждат го – край на първо действие. И сега вече съм аз, аз съм престъпник, ще стана де, невинен съм, достатъчно ме нараняваха, искам да отмъстя. И нищо няма логика – отивам да убия бившите си жени, Мариана – не успявам, Жудит – и там безуспешно, Ермелинда – умирам, убива ме, жив съм, умирам. Осъзнаваш, че сънуваш, но вече е късно, защото виждаш как престъпник влиза, надвесва се над момичето, той е с маска, вълча, ще краде, ще я убие? В кунята са – бабата, внучката, гостът пресъпник, познава майка ѝ, не, всъщност е баща ѝ, не, мъжът, вълкът, крадецът, той е…
И се събуждаш, и пускаш сутрешното предаване, и диваните са жълти, а водещите посрещат поредните гости за интервю – писатели са. Мия Коту и Едуардо Агуалуза, двама от най-значимите за португалоезичния свят писатели, представители на Мозамбик и Ангола. Смеят се, приятели са, отраснали през войната, поканени са да говорят по най-новата си съвместна творба – за войната, за мира, за писателската дейност.
И забравяш, забравяш и за съня, защото и без това останаха много дупки в него, не го схващаш. Докато някой ден не видиш вълк или фикус, или птица, не видиш снимка на Мозамбик, не гледаш филм за Ангола.
Има неща, които те преследват цял живот. Моето са Георги-Господиновите произведения (или може би самата аз ги търся навсякъде). В част I от книгата елегантният терорист Бентиньо казва „аз сме ние“, по типично Гаустинов маниер, той е птиците. Книгата очарова със своята фрагментарност, с напоеното от символи съдържание, със свободата да интерпретираш и да търсиш, ако желаеш, или да забравиш, оставяйки се само на необяснимото чувство, че нещо не е наред, че си изпуснал нещо. Има една истина, и тя е, че книгата не е за всеки.
Въпреки голямата си любов към целия лузофонски свят, както и към творбите, които оставят място за размисъл, тази книга не успя да ме докосне. И ако в един момент бях успяла да се потопя и да размишлявам, интервюто на авторите, което е третата част от книгата, абсолютно ме измъкна от целия този сън. Авторите говорят с лекота, зададените им въпроси нямат почти нищо общо със съдържанието, сякаш отхвърлят написаното – то няма значение, то не е споменато. Чувствах се все едно отново съм в училище, в края на годината, и сме в час, но вече никоя творба от учебника няма значение, защото си говорим за живота, а в него, на този етап, няма терористи с модерни вратовръзки, нито убийци, които сами се убиват, нито хора с вълчи маски.
Мия Коту, „Елегантният терорист и други истории“, прев. от португалски Даринка Кирчева, изд. „Ерго“, С., 2024
