Людмила Малинова-Димитрова
Елисавета Багряна има много ясни собствени критерии за художественост и те не съвпадат с онези, които критиката и литературната история прилагат, за да определят върховите постижения в творчеството й. Това е една от причините днес много нейни стихотворения, разпръснати из периодичния печат от 20-те, 30-те години и по-късно, да стоят напълно забравени там и поетесата никога не се връща към тях, когато съставя новите си цикли, стихосбирки или по-големи издания с избрани творби. Всъщност следването на точно тези високи лични критерии я доказва като Багряна. Наивно е да мислим, че една толкова продуктивна поетеса през живота си е създавала само висока поезия. Но немалка част от никога повече непубликуваните текстове си струва да бъдат припомнени отново, тъй като те естествено са се вписвали в актуалния литературен процес на времето и доизграждат представата за знаковото й присъствие и забележителни творчески открития в него. Сред забравените стихотворения се срещат такива с патриотични мотиви, или писани по съвсем конкретни поводи, както и отгласи от пътувания, пейзажни импресии и др. Специален интерес представляват някои незавършени творби или нахвърляни замисли, срещащи се сред иначе не особено богатото й ръкописно наследство, особено от времето на емблематичните й книги между двете световни войни.
Предлагам на вниманието на читателя три несъвсем познати стихотворения, две от които са публикувани, а едното е останало в ръкопис. Това са: „Гондолиерска песен“, „Късно“ и „Късният час“.
„Гондолиерска песен“ се съхранява в личния архив на Багряна в НБКМ – фонд 859, арх. ед. 2, лист 7. На листа няма посочена дата и единственият приблизителен ориентир остава старият правопис с краесловните ерове. Тематиката е друг показател за времето на създаване и отвежда към краткия престой на поетесата във Венеция в края на 20-те години. Произведенията от едноименния цикъл „Венеция“, включен в състава на стихосбирката „Звезда на моряка“, са с датировка 1930 г. В този смисъл вероятно и стихотворението „Гондолиерска песен“ е писано след завръщането й. Дори може би първоначално е било предназначено за същия цикъл. А по собствените признания на Багряна обикновено събраните впечатления от пътуванията си в чужбина тя превръща в стихотворения едва след като се върне в България.
„Късно“ е публикувано във вестник „Светлоструй“, бр. 5 от януари 1936 г., стр. 2, заедно с „Поет“ („Когато нощ се спусне на земята…“), което по-късно тя помества без заглавие, като първи фрагмент от триптиха „Тежък час“ в „Сърце човешко“. Това решение демонстрира обективната лична оценка за собствените й творби – втората, смятана от нея за по-добра, тя включва в най-успешната си, по собственото й признание, стихосбирка. Другата, която публикувам тук, е изоставена. Но, както припомня главният редактор на „Светлоструй“ Димитър Добрев, с тези две стихотворения Багряна неочаквано за него откликва на горещата му молба за сътрудничество на „един селски вестник за просвета, култура и литература“. „Мисля, че няма да сгреша – заключава Добрев, – ако припиша този жест на вродената любезност и благородство на Багряна“ (Добрев 1973: 72). Той твърди, че тези две произведения са написани специално за вестника.
В спомена си редакторът на „Светлоструй“ обаче пропуска да отбележи (вероятно забравяйки), че единствено в неговия вестник по-късно поетесата публикува и стихотворението „Късният час“ – в бр. 7 от 25 януари 1939 г., стр. 3. Но той споделя друга любопитна подробност: Багряна държи всичките й публикации, независимо дали в книги или в периодика, да възпроизвеждат шрифта, с който в издателство „Хемус“ са отпечатани първите й три стихосбирки. Изискването е спазено и в „Светлоструй“.
За мен „Късният час“ бе находка от по-различен характер. Творбата се вписва в поредицата лирически послания от „Сърце човешко“, посветени на словенския професор изкуствовед и дипломат Изидор Цанкар, отразяващи тяхната любовна връзка в периода 1932 – 1936 г.[1] Неочакваната раздяла между двамата е драматична за Багряна и отзвучава чак до 1942 г., когато тя пише стихотворенията „Без вест“ и „В снеговете“ (от стихосбирката „Мост“). И ако в тях лирическата героиня вече е тъжно примирена, то единствено в „Късният час“ е назована причината за изживения емоционален срив – измяната на любимия мъж. Поетесата неведнъж признава, че в живота си е имала тежки раздели, но тази с Цанкар попада в сянката на трагичната загуба на Боян Пенев и остава тайна. В това стихотворение намираме изречена истината, имаща стойността на обвинение и прошка.
Според едно изказване на Багряна тя обикновено не се връща към онези свои стихотворения, които смята за сантиментални. В този смисъл предложените три непознати творби представят именно „сантименталната“ Багряна. Нека читателят да прецени доколко това е така и дали по-директно споделеното лично изживяване заглушава поезията. И още нещо, подсказано ни от една нейна картичка до Владимир Василев, изпратена от Любляна на 21 септември 1933 г. В нея поетесата пише: „Качих се днес на тази главоломна височина само за да намеря вдъхновение за стихове, достойни за „Златорог“. Може би пък стихотворенията, които решава да „забрави“, не са отговаряли на естетическите критерии на „Златорог“.
ГОНДОЛИЕРСКА ПЕСЕН
Лъха свежест и прохлада
от просторната лагуна.
Вечер ясна, вечер лунна
връх водите светли пада,
лампионите са сплели
пъстроцветни отражения –
ти защо си натъжена?
Тихият ветрец вечерен
вее твойте черни къдри.
Ти като мадона мъдра
си обвила шала черен,
но челото твое смело
и усмивката угаснала
крият глъбини опасни…
С поглед влажен, неподвижен
следваш малката гондола –
дето е запял на воля
младият синьор безгрижен,
а над него се е свела
русокосата синьора…
– Всичко бих за тебе сторил, –
само искай, mia bella!
КЪСНО
По синора на нивите цветя набрах –
да бъдат цветни дните занапред
и, чакайки те, весело запях,
за да приспя предчувствения гнет.
Вечернята прозвънна трепетно часа
на срещата, уречена от нас.
Безсилна повече скръбта да понеса,
неволно трепнах и простенах аз.
Потъна слънцето в зелените вълни
на леко разлюляните жита –
и аз се върнах бавно и глава склоних
на своята разтворена врата.
Тогаз по улицата мина момък сляп,
сломен, безпомощен като дете –
и аз му дадох щедро всичкия си хляб
и всичките цветя, що брах за теб.
Не зная, може би ще дойдеш утре ти,
и може би и гладен, уморен, –
но аз раздадох всичко, Бог ще ми прости,
когато чаках – вчерашния ден!
КЪСНИЯТ ЧАС
Ще звънне късен час на твоя праг.
Ще бъдеш сам, в нерадостна умора,
и всеки минал миг ще бъде драг,
и всеки мъртъв спомен – призован.
Тогава ще подири, негли взорът
сред миналите образи и моят;
ще спомниш вечер топла и уханна,
и тъмен поглед, в тебе прикован –
и първата непромълвена тайна.
Ще спомниш негата на утрин ранна,
тази радост – светла и безкрайна –
да бъдеш мой, да бъда вечно твоя.
Ще спомниш още… своята измяна
и поразилата ни страшна мълния,
и сълзите горчиви и безмълвни,
и мъката, и тежката раздяла.
– И в този час на спомена запален,
във този час на късната разплата,
ще имаш ли утеха и забрава,
ако не бъда вече на земята,
ако не чуеш моето – прощавам?
[1] За този период от живота и творчеството на поетесата по-подробно говоря в книгата „Bagrjana in Slovenija“ (Ljubljana 2011, в съавторство с Людмил Димитров), чийто български преработен и допълнен вариант предстои да излезе до няколко месеца.
