Мария Люцканова
Николай Терзийски е един от онези автори, които са започнали да се утвърждават на съвременната българска сцена. За някои той е познат като човекът, вдъхнал живот на романите „Отлъчване“ (2017) и „Хроники на неведомото“ (2019), като първият печели голямата награда в категория „Проза“ в Националния конкурс за дебютна литература „Южна пролет“ през 2018 г. Също така е номиниран за принос към българския литературен контекст в категория „Дебют“, а сайтът „Аз чета“ номинира романа за една от най-важните български книги, публикувани през 2017 г.
През 2022 г. излиза и последният му и за мнозина най-значим роман „Звезди под клепачите“. С него печели Национална награда „Христо Г. Данов“ в категория „Българска художествена литература“. Романът получава и редица номинации за награди, измежду които са „Перото“ (за принос към българския литературен контекст), „Хеликон“ (за нова българска художествена проза), „Роман на годината 2023“ и „Елиас Канети“ (за белетристика). Самият писател твърди, че той пише книгите, но и те пишат него самия.
В романа Николай Терзийски успява да изгради изключително интересна композиция, в която всяка следваща история написва следващата, следващата – по-следващата, а последната написва първата. Образува се кълбо, в което всичко е навързано, а читателят няма друг избор, освен да следи всяко едно изречение, защото то разказва предишната история, настоящата и следващата. На пръв поглед историите на героите са обикновени, но в действителност можем да забележим много по-голяма дълбочина, отколкото сме си мислели в началото, че ще намерим. Романът ни показва, че някои неща в историята се повтарят. Неща, които са част от човешкото битие. Неща, които изглеждат да нямат нищо общо помежду си, но всъщност си приличат повече, отколкото подозираме.
Бих казала, че композицията не просто е сложна, тя дори е сложна до непробиваемост, но именно в това е чарът на романа. Епохите, за които авторът пише, са различни, но в същото време ясно се подчертава тяхната близост. Забелязваме, че всяка една история има навика да се повтаря… Както всяко нещо в живота, така и любовта тук има този навик. Навик, който събира историите на хора от три коренно различни епохи: на времето между двете световни войни, зрелия социализъм през 80-те години и в наши дни. Макар героите да са част от различни светове, те са изключително близки по своята същност и своите най-съкровени желания. Същността, а именно тук любовта е готова почти да ги унищожи. Събирането на трите епохи чрез един общ „проблем“ е дълбокият замисъл в романа. А какъв по-голям „проблем“ от любовта? Може би звучи клиширано, но какво друго е клишето освен поредната истина? Неслучайно е и повторението на имената: Йосиф, Йоан, Йоана. Да не говорим за Божия, Богдана и Богомил. А да не споменаваме и за Марта, Мартина и Мартин. Имената са не просто близки – те разказват една и съща история. Признавам, човек трудно би чел книгата, без да си води записки. Опитах, но се оказа трудно, особено когато в историята навлязоха второстепенните герои, които са със също толкова близки имена. Четеш внимателно, бавно и вдишваш всяка част от изречението, за да си сигурен, че всичко си разбрал.
В романа виждаме как всяка следваща епоха разказва своята собствена история, в същото време пренаписва следващата, но повтаря останалите две. И въобще всичко е свързано. Любовта не просто те среща, а разрушава всичко, което си изградил и за което си се борил. Тя се случва, не я чакаш, просто идва и успява да разруши целия ти свят. Света на герои, които са подредили живота си. Според думите на самия Терзийски в подкаста на „Всяка книга си има история“ самите герои измислят светове и „всеки един герой в една от трите истории измисля свой свят, в който живее следващият герой“. Това е „захапване на световете“, както самият той споменава. Спецификите на трите епохи Терзийски представя посредством героите, през техните домове, приятели, определени характеристики на епохата. Това са три различни свята, чийто център сякаш е един и същ. А кръгът се затваря вътре в себе си.
Когато за първи път посегнах към романа, впечатление ми направи разделението на трите части: „Преди смъртта“, „След смъртта“, „Докато смъртта…“. В съзнанието ми мигновено възникна разделението в книгата на Ивайло Петров „Преди да се родя и след смъртта ми“: „Преди да се родя“, „След това“ и „След смъртта ми“. Смъртта присъства като ключов момент и в двете произведения. Но при Терзийски всичко е тръгнало именно от нея.
И в същото време това е роман изцяло за любовта. За любовта, която разрушава живота и създава светове. Не те среща, а ти се случва. Композицията представлява лабиринт, в който очакваш зад всеки един ъгъл да откриеш изхода. Изходът обаче сякаш се оказва и начало, което чакаме да се повтори. Отново.
Николай Терзийски, „Звезди под клепачите“, изд. „Жанет 45“, Пловдив, 2024
