Георги Господинов
Слово при връчването на Голямата награда за литература на Софийския университет
Има награди, които са особено лични, защото идват от места, които са били и са част от живота ти. За мен е чест да приема Голямата награда за литература на Софийския университет, наградата на – колко е хубаво, че мога да го кажа – моя, нашия университет. Университетът – достатъчно беше да кажеш само тази дума и всички знаеха за кой университет става дума. Бях на 20, когато влязох за първи път тук. Всъщност не, бил съм на минус няколко месеца, когато майка ми, самата тя на 20, е влизала бременна в първи курс Право и от време на време припадала в 272 аудитория.
Влязох като студент първи курс Българска филология в далечната, както биха казали сега младите хора, 1988 година. Това не е просто „светът от вчера“, а светът отпреди няколко епохи. Още на следващата година, 1989-а, нищо вече не беше същото. Помня, че на 3 ноември същата година избягахме от час по военно обучение, за да минем с един мой колега, уплашени и горди, заедно с други вероятно уплашени и горди хора, на първия протест на „Екогласност“. Помня и досега, с паметта на тялото си, това трудно прохождане, нашите тела не бяха научени да протестират групово, групово те само маршируваха и манифестираха. Помня как изведнъж Университетът се изнесе на площадите и улиците, самата сграда се превърна в крепост на стачкуващите студенти и това беше най-естественото нещо. После, когато отвори за занятия, ние вече бяхме толкова свикнали да сме навън, с другите по протестите, че обикновено се отбивахме да почетем на топло в библиотеката на Гълъбарника. За нефилолозите, така се наричаше нашето крило, малко крило, гълъбово. Тъкмо се зачетеш в някоя книга или списание и от площада пред „Невски“ или Народното събрание се чуят виковете, освиркванията и скандиранията, затваряхме книгите и тичахме навън. Помня също така как стояхме на един от първите митинги с моите колеги и някой от нас каза „да не ви отчайвам много, но ще трябва да минат поне 4-5 месеца, докато България се оправи“. Само дето не го набихме, как така ще чакаме 4-5 месеца, свършваме всичко за няколко седмици и започваме да живеем като в нормална държава. (В скоби, години по-късно периодично търкахме паветата отпред, протестиращи срещу какво ли не, и само горчиво се подсмихвахме. После и децата ни протестираха с нас. Сега поне те имат в телата си онази памет на протестиращия човек, която ние нямахме.) Университетът не само дава знание, но и учи на съпротива. Всъщност в свят като днешния самото знание вече е съпротива.
Но да се върна на Университета. Тук бяха любимите ни преподаватели, тук се учехме да мислим различно, но дори и онези преподаватели, които бяха форматирани от времето преди, ни бяха от полза. Няма да забравя случая с един професор, който громеше в час сюрреализма и абсурдизма, давайки за пример стиха на Пол Елюар „Земята е синя като портокал“. Как е възможно, палеше се той, земята да е синя като портокал. А ние бързахме да запишем възхитени и търсехме още от Елюар. Така и през отрицанието учехме.
Не обичам гордеенето, но ще кажа, че никога не съм се срамувал от Софийския университет.
Какво ми даде университетът? Най-важното – усещане за общност. Заедно с други пишещи студенти правехме нашите сбирки и първи осмелявания да заявим позициите си и поетиката си, издавахме едно кратко списание „Монолози“, публикувахме, правехме литературни поразии. Бях студент, когато излезе първата ми книжка „Лапидариум“, с едни много кратки стихотворения, и помня колко ми беше притеснително (но и драго, нека си призная), когато състудентите ми казваха на някой преподавател, а да знаете, той е поет.
Добрата част от преподавателите ни окуражаваха да мислим. Открихме колко важен дял от обучението е времето, прекарано в библиотеките. Тук натрупаното от предишни поколения може да се усети навсякъде, дори в ламперията на 148-ма аудитория, не знам дали са я сменили, дано не са.
Университетът ни направи внимателни читатели и любопитни хора. И нещо също така важно, хора с позиция. Самото знание вече е съпротива в свят като днешния. И това (надявам се да е така) продължава в годините, поколения след нас. Няма да забравя, че и през 2013 г. студентите бяха неизменна част от протестите. Няма да забравя онзи 1 ноември същата година, когато изрязани от картон корици на книги водеха протеста тогава. И това бяха техните книжни щитове. На всяка от тези корици-щитове беше изписано името на български писател и българско произведение. Там беше „Септември“ на Гео Милев, бяха Ботев, Талев, Смирненски. Там, и това е едно от най-големите признания, които съм получавал, стоеше и заглавието на „Невидимите кризи“, книгата ми с есета. При последвалия сблъсък с полицията след няколко дни истинските полицейски щитове надвиха над книжните, имаше снимка, в която полицейска кубинка беше стъпила на корицата с Ботев. Но някъде в бъдещите истории за това време тези книжни щитове в ръцете на тогавашните студенти ще надмогнат над истинските. Тогава написах няколко думи в защита на тези момчета и момичета, ще си позволя да цитирам края им:
„Ако трябва да си избирам щит, ще остана при тези стъпкани, разкъсани, книжни, саморъчно изписани корици на протестиращите. Щитовете на беззащитните.
Защото всичко това ще свърши. Ще живеем отново заедно. Цяло едно поколение ще носи паметта за съпротива в телата си. И литературата ще бъде просто литература. И всички – ироници и наивници, полиция и студенти, ще си говорим най-сетне. И ще лекуваме заедно раните, не онези от вторник, те са нищожни, а онези от последния век. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Заради оскъдното биографично време, което ни е отпуснато“.
Това беше през 2013, годината на протеста за смисъл. Много ми се иска и сега да имаме тази надежда (наречете я наивност), че ще се преборим за такова време, в което няма да ни насъскват така лесно едни срещу други, няма да влизаме за пореден път в реката на едно и също минало, няма да се връщаме към пропаданията на ХХ век, няма да горим книги и забраняваме спектакли. И счупеният помежду ни разговор ще тръгне отново. И един ден няма повече да живеем като „шепа хора под празно небе“, както казваше Яворов, а ще пренесем човешкото и живота изобщо няколко крачки напред, за да го предадем на следващите.
Точно тук, в тази точка следва да се намеси фикцията и литературата. Какво, най-общо казано, може тя? Може да отстоява човешкото. Да не позволява тази обратна метаморфоза на разчовечаването. Литературата се явява като естествен антидот срещу отровата на пропагандата. Пропагандата се опитва да ни обясни света за 3 минути, двуизмерно и като в кръчма: това е добро, това е зло. Литературата не просто ни дава една по-дълбока, сложна и плътна картина на света и човека, не просто ни показва света и човека в тяхната многоизмерност и обем, но и ни учи на нещо много важно. За фикцията отделният човек е важен, с неговите страхове, надежди, крехкост и чупливост, с мечтите и с тъгите си. Пропагандата също се интересува от страховете и желанията, но за нея те са само инструмент за колективна манипулация. Фикцията и пропагандата се срещат в едно и също поле – в полето на човека и човешкото. И там се разминават или влизат в битка. Тази битка ни чака.
Наградата, която ми се дава днес, предполагам, е за книгите, които съм написал досега, или като насърчение за думите, които предстои да напиша. Но по-важно от това, казвам го и за младите хора, тук има и мои студенти, е онзи порив, онова тихо отчаяние и несигурна надежда, че можеш през думите си да спреш за малко, или ако не да спреш, поне да забавиш разомагьосването на света. Да произведеш смисъл за този, който е изгубил смисъла, да утешиш поне един човек. Да заговориш за онова, което обикновено премълчаваме и да накараш един читател да ти каже: това беше моята история, но я бях затрупал много навътре. Или надеждата накрая да останат няколко хубави думи от теб. Този порив, това опитване да съхраниш невинната несигурност от детството и младостта си и да продължиш да вярваш, че думите помагат, е повече от всичко. Надявам се част от тази награда да ми се дава и за това.
И за да не става твърде патетично, ще завърша с една забавна история, която ми се случи тук преди седмица. Вземам ключа от портиера, водя един курс по творческо писане, портиерът ме поглежда и казва: „Връщат се, нали?“. Мисля, че става дума за ключовете (предния път съм забравил да ги върна) и веднага казвам извинително: „Да, разбира се, аз тогава…“. А той се смее, усетил недоразумението и казва: „Котките, котките на тъгата, винаги се връщат по старите места, нали?”. И разбирам, че цитира фраза от един мой роман. И ми става хубаво, че този човек на входа, с ключовете, е запомнил това и си го носи в портиерната с него. И си казвам, къде другаде портиерът ще те посрещне с цитат. Такива неща могат да се случат тук, в Университета, който не просто е в центъра на града, а самият той е центърът на града.
Благодаря отново за тази награда! Пожелавам на всички да държат будни сърцето и разума си, защото ще ни трябват в битката за човешкото. Поне да сме опитали.
12 ноември 2024 г.
