Камелия Николова
През настоящата 2024 г. се навършват 90 години от рождението и 15 години от смъртта на Крикор Азарян (15.03.1934 – 14.12.2009) – един от емблематичните режисьори в българския театър. Към тази двойна годишнина непременно трябва да прибавим и още един симптоматичен юбилей – през 2024 г. отбелязваме и 50 години от премиерата на неговата първа постановка на „Вишнева градина“ на Чехов. Спектакълът се превръща в трамплин към утвърждаването на Азарян като един от най-проникновените режисьори тълкуватели на Чеховото творчество.
Спектакълът „Вишнева градина“, създаден от Крикор Азарян на сцената на Театъра на народната армия (днес Театър „Българска армия“) е не само неговата първа постановка на пиеса на Чехов, но и първата постановка по текст на Чехов в репертоара на този театър. С подготовката на представлението, чиято премиера е на 4 и 5 октомври 1974 г., е предвидено да бъде отбелязана 70-годишнината от появата на последната драма на Чехов на сцената на Московския художествен театър през 1904 г. Но спектакълът се превръща в нещо много повече от регулярно събитие, посветено на юбилей. Зрителският интерес към него е голям, а многобройните критически отзиви, появили се незабавно в повечето официални тогава вестници и други медии са обширни, детайлни и противоречиви. Всички рецензенти едновременно отбелязват достойнствата на постановката и изказват възраженията си по отношение на отделни страни на режисьорската интерпретация. От днешна гледна точка именно тези възражения разкриват стаената тревога за идеологическата правилност на режисьорския прочит и на възможните послания.
Тази първа постановка на пиеса на Чехов в работата на Крикор Азарян се появява в ключов момент от неговата творческа биография. Той прави професионалния си дебют веднага след като завършва режисура във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) през 1966 г. с постановката на „Дневникът на един луд“ на Гогол в открития в столицата само година по-рано, през 1965 г., първи камерен театър в България – Театър 199. В периода 1966-1969 е назначен като щатен режисьор в Пловдивския театър, където предизвиква шумен отзвук и признание с постановките си „Да се провреш под дъгата“ от Георги Марков (1967) и „Уестсайдска история“ по А. Лоурънс и Ъ. Леман (1968). След като става катализатор на силно театрално раздвижване в Пловдив, от началото на сезона 1969/1970 Азарян е поканен в столицата, в Театъра на българската армия, където работи до 1977 г. и от 1990 до смъртта си през 2009 г. През 1972 г. към него в режисьорската колегия се присъединява Асен Шопов, а на следващата година и Леон Даниел и за дълъг период от време те създават и определят открояващия се облик на този театър. До средата на 70-те Азарян е художествен ръководител и на театъра в Пазарджик (1965-1975), където създава едно от най-значимите си представления, емблематично за неговия режисьорски стил на задълбочен, скептичен и визуално изобретателен (свръх)интерпретатор на драматичния текст – „Януари“ от Йордан Радичков (1974).
Азарян прави „Вишнева градина“ веднага след официалното си доказване и утвърждаване като режисьор според критериите тогава, в строго йерархиризираната оценъчна система, установена в театралното поле от комунистическата държава. За спектакъла си „Януари“ той получава I награда за режисура на V Национален преглед на българската драма и театър, което му осигурява по-висок статут, но и повече контрол и изисквания към него.
Като цяло 70-те години са изключително интензивен и продуктивен период за Крикор Азарян. Те са белязани от ясно заявения му стремеж да излезе от границите на установения канон, да открива нови или малко познати текстове и нови режисьорски средства за тяхното задълбочено екзистенциално тълкуване, оставайки формално в рамките на задължителния идеологически прочит. Откриването на Чехов и неговата „Вишнева градина“ е една от най-категоричните прояви на този стремеж на режисьора.
Крикор Азарян сам формулира най-точно идеята на своя режисьорски прочит. Неговата цел е да се види максимално ясно „картината на заболяването“[1] на човека и обществото, което според режисьора описва пиесата на Чехов.
Спектакълът на Азарян представя хора, непрекъснато настойчиво и отвлечено говорещи за едно красиво и спасително бъдеше, което обаче е имагинерно и нереално, нафантазирано, илюзия. Тези хора живеят в своята илюзия и не забелязват разрухата, която се случва около тях и в която участват с бездействието си. Потънали в собствените си неудовлетворени мечти за по-хубав свят, който ще дойде някога, те напълно са изключили реалния живот около себе. Това ги прави жестоки към другите, въпреки че уж са красиви, поетични и чувствителни. Те не искат да видят как „вишневата градина“ на илюзиите им ще бъде изсечена от неочаквано замогналия се и добил власт бивш бедняк. В център на този техен странен живот, протичащ като безкрайно отвлечено говорене за един бъдещ справедлив свят, персонажите в спектакъла са превърнали шкафа с книгите, от които някога са прочели и са се заразили с идеите за красивото, но имагинерно бъдеще. Те са издигнали този стар шкаф с книги (идеи) като паметник, пред когото благоговеят в посредственото си безсмислено ежедневие.
Така, на пръв поглед оставайки в рамките на установеното идеологическо тълкуване на драматургията на Чехов като отрича „стария свят“ и неговите несъстоятелни хора, които естествено са унищожени от „революцията“, Азарян всъщност говори за времето в България през 70-те, за социалистическата действителност и усещането за нейния край.
Ненапразно в някои от рецензиите на идеологически най-верните на властта критици основният упрек към постановката е, че в нея твърде много се осмиват „бившите хора“, но не се дава перспектива за бъдещето, което идва.[2]
Крикор Азарян прави спектакъла си в жанра на трагическата гротеска. В дъното на сцената е поставен проспект с нарисувани вишневи дървета, показани в негатив (сценограф Асен Митев), т.е. „вишневата градина, представена като рентгенова снимка – една метафора на живота отвъд видимостта, където е започнало заболяването“[3]. На този фон са сложени малко мебели, сред които се откроява старият шкаф с книги. Режисьорът е подбрал внимателно актьорския екип – Раневска е Благовеста Кабаиванова, Гаев – Наум Шопов, Ана – Виолета Донева, Варя – Невена Симеонова, Лопахин – Васил Михайлов/Иван Налбантов, Трофимов – Стоян Стоев/Йосиф Сърчаджиев, а за Фирст кани Асен Ангелов, на когото се налага да се откаже от ролята и е заместен от Сашо Симов. Център на режисьорския замисъл и на спектакъла като цяло е Гаев и неговото изпълнение от Наум Шопов. Всички актьори умело балансират на границата на проникновеното реалистично-психологическо присъствие и умерената деформация на персонажите си. Сред тях ярко се откроява Наум Шопов, който играе изцяло в гамата на ексцентричната гротеска и крайното преекспониране на образа на Гаев. Кулминация на изпълнението му и ударно обобщение на режисьорския прочит е вече споменатата сцена, в която актьорът, докато произнася тържествена реч за честването на 100-годишнината на шкафа с книги и неговата историческа роля за идеологическото формиране на семейството/обществото, за да изрази привързаността и почитта си, неистово го прегръща и се катери почти в делириум по него. В контраст на този епизод е финалната минорна сцена, в която всички заминават и до шкафа, дребен и немощен, остава забравен слугата Фирст (Сашо Симов), оня, който вярно и без да се замисля им е служил, и който вече не им е нужен.
Още в тази своя първа постановка на „Вишнева градина“ Крикор Азарян е под силното въздействие на факта, че тя е последната пиеса на Чехов, че тя е текстът реквием на емблематичния драматург, починал от туберкулоза едва на 44 години (самият режисьор по това време е 40-годишен). Чехов пише „Вишнева градина“ през 1903 г., когато вече е тежко болен и работата му върви бавно и с прекъсвания. В средата на октомври той успява да я завърши и я изпраща на Московския художествен театър, където я очакват и веднага започват репетиции. Премиерата е на 17 януари 1904 г. Тя е замислена и осъществена като специално честване на Чехов, доколкото съвпада с рождения му ден и отбелязва 25 години от началото на писателската му дейност. Само няколко месеца по-късно, на 15 юли 1904 г., драматургът умира. В едно свое интервю Азарян казва, че през цялото време докато работел върху пиесата, си представял как „авторът пише текста си между пристъпите на кръвотечения от туберкулозата, от която по това време боледувал и като лекар знаел, че му остава малко време“. Самата пиеса е не само реквием на Чехов, но и обобщение на цялото му драматургично творчество, специфичен ретроспективен поглед и завършване на „Чайка“ (1894/6), „Вуйчо Ваньо“ (1896) и „Три сестри“ (1901).
Симптоматичен е фактът, че Крикор Азарян, след като започва продължително лечение от тежко заболяване, поставя последователно като финал на своята режисьорска карира „Чайка“ (2007) и „Три сестри“ (2008), превръщайки накрая през 2009 г. в свой собствен реквием „Вишнева градина“, пиесата реквием на Чехов.
[1] Коев, В. За втори път „Вишнева градина“, разговор с Крикор Азарян. – Театър, № 3-4, 1996, 38-40.
[2] Добрев, Ч. Действителност и илюзии („Вишнева градина“ в Театъра на Народната армия). – Народна култура, № 44, 26.10.1974; Филчев, П. Чехов – наш съвременник („Вишнева градина“ в Театъра на Народната армия). – Народна младеж, № 931, 13.11.1974; Иванова, А. Крикор Азарян. – Театър, № 6, 1979, 12-16, 16.
[3] Коев, В. За втори път „Вишнева градина“, разговор с Крикор Азарян, 38.
