Калина Николова
The Super 8 Years е съкровено личен документален филм, който улавя моменти от семейния живот през 70-те и 80-те години на френската писателка Ани Ерно. Изграден изцяло от кадри, заснети на лента Super 8 от камерата на покойния ѝ бивш съпруг Филип Ерно, филмът е резултат от внимателния подбор на архива от Ани и сина ѝ Давид Ерно-Брио. Искреният и проникновен разказ на Ани Ерно, който озвучава немите видеа зад кадър, добавя емоционален и интелектуален пласт към суровия материал, превръщайки го в нещо повече от обикновени, аматьорски заснети домашни видеа. В продължение на 64 минути зрителите няма да станат свидетели на велико кинематографично произведение. С меки цветове в пастелни тонове кадрите отразяват привидно банални моменти от живота на Ани и Филип Ерно, които, разбира се, също носят непринуден ретро чар. Те навяват чувство на носталгия и уют, провокират естетическа наслада, която така или иначе, е присъща за филмите, заснети на лента. Но не това ги прави ценни, а онова дълбоко, съкровено осмисляне на живота на писателката, самонаблюдавайки се години по-късно. Самата Ани Ерно има много фин изказ, лишен от ненужни словесни украси, затова и литературният наратив не натежава, а допълва сюжетите на семплите видеа. В този смисъл The Super 8 Years създава интересен синтез между литературата и киното, превръщайки го в нещо като визуална новела. Озвучен от музиката на Флоренсия ди Консилио, филмът се превръща в ценна творба – синтез между интимен спомен за един семеен живот и невероятно свидетелство за паметта, културата и личностите на отдавна отминало време; картина от свят, който отдавна не ни принадлежи. Филмът бе част от програмата на фестивала за документално кино „Sofia DocuMental” с прожекция в София през октомври тази година.
През 70-те години настъпва истински бум на разпространение на камерите „Super 8“. Те са компактни, лесни за ползване и се превръщат в неизменно средство за запечатване на спомени в почти всяко европейско семейство. Семейство Ерно не прави изключение. Малката видеокамера става част от живота им в ключов момент от тяхната биография. Току-що пристигнали в град Анси, те се нанасят в голяма къща, полагаща се на Филип Ерно като заместник главен секретар в местното кметство. „Филмите представляваха истинско улавяне на живота и света, макар кадрите да бяха неми“, добавя Ани Ерно зад кадър, докато виждаме редуващи се пейзажи от града, детайли на скъпите антикварни мебели, с които е обзаведен новият им дом, и беззъбите детски усмивки на двамата им сина Давид и Ерик. Без излишна суета и претенциозност, Ерно успява да придаде поетика на ежедневието им. Особено ценни са откъсите с нейната жизнерадостно шетаща из къщата майка, която живее с тях. Ани Ерно си спомня: „Вкъщи тя винаги бе облечена с престилка на цветя с големи джобове, които често пълнеше със салфетки и скриваше малки парчета от десерти – може би рефлекс, останал от бедността, в която е живяла, белези от рестрикциите на войната“. В книгата си от 1988 г. Une Femme („Една жена“) писателката размишлява върху спомените си за нея – жена от бедно селско семейство, която с неуморен труд и саможертва успява да преодолее ограниченията на средата си и да осигури по-добър живот за семейството си. С присъщата си деликатност и проникновеност, характерни за нейните текстове, и във филма Ерно съумява да придаде на обикновените битови моменти силен емоционален заряд и богат социален контекст, отдавайки почит на силата на духа на своята майка.
Любими за мен са сцените от лятото на 1972 г., което семейството прекарва във вилата на родителите на Филип Ерно във френската провинция. Любопитно документално наблюдение са грижите им за градината и домашните им животни, както и ежедневието на сестрата на Филип – „бунтарката Доминик“, както я нарича Ани Ерно, отказваща да оправдава очакванията на социума, оттеглила се заедно с приятелката си в къща без електричество и течаща вода, но с гледка към планините над град Вивие и средновековната крепост Сан Монтан. Ерно с тъга констатира, че по онова време те заживяват „живот, по който изпитвахме носталгия, без да сме го познавали. Върнахме се в една предишна Франция, забравена в своята бавност, далеч от трескавостта на градския свят“. И наистина, гледайки идиличните селски пейзажи, си даваме сметка колко радикално се е променил светът ни, колко безвъзвратно си е отишъл един колективен начин на живот – далеч от индустриализацията, от мръсния въздух и динамиката на сегашното ни съществуване.
След като се запознаваме с всички „главни“ и „второстепенни“ герои от рода Ерно, поемаме на път заедно със семейството към далечни дестинации. Именно в тези кадри се открива още едно богатство на филма – качеството му на автентичен социокултурен отпечатък на атмосферата на епохата. По този повод Ани Ерно споделя: „Преглеждайки нашите филми Super 8, заснети между 1972 и 1981 година, осъзнах, че те не са само обикновен семеен архив, но и свидетелство за свободното време, начина на живот и стремежите на една социална класа през десетилетието след 1968 година. С тези неми кадри исках да изградя разказ, който преплита личното, социалното и историческото, за да предам усещането за вкуса и цветовете на онези години“.
В действителност някъде там, между рождените дни на децата, семейните празници, заснежените върхове на зимните алпийски курорти, камерата на Филип Ерно успява да улови бита на местните хора, създавайки безценно свидетелство за духа на онова време: Лондон и кризата в индустриалния сектор през 70-те години – макар и неми, кадрите на затворените фабрики създават контекст за социалните напрежения и икономическите трудности, които предшестват политическите катаклизми от следващото десетилетие и дългоочакваната промяна, настъпила с управлението на Маргарет Тачър през 80-те години. Москва при управлението на Брежнев, ежедневието в Чили и споменът за режима на Пиночет. Най-малко са кадрите от Албания – там семейството може да се движи само в определените за туристи зони и с изненада разбира, че на много места въобще е забранено да се снима.
Един от най-силните моменти във филма е постепенното осъзнаване на разпада на семейството, уловено първо през обектива на камерата на Филип и години по-късно, осмислено през разказа и погледа на Ани Ерно. Вглеждайки се в кадрите, сякаш едва сега тя прави своята равносметка – с времето съпругът ѝ все по-рядко снима нея и двамата им сина; камерата му все по-рядко се фокусира върху лицата им. Вместо това той насочва вниманието си към пейзажите, които ги заобикалят, но дори те са уловени някак небрежно, изглеждат далечни и лишени от поетиката и топлината, която носят в „щастливите години на семейство Ерно“. Именно това отчуждение, което се настанява помежду им, е поводът за романа ѝ от 1981 г. La femme gélée – създаването на който е запечатано и в кадри от филма: „Пишех тайно, защото беше невъзможно да говоря за това със съпруга си, а още по-малко с майка си“, чуваме гласа на Ерно, докато я наблюдаваме скрита и усамотена в стаята си с разпилени листове около нея.
Творчеството на Ани Ерно винаги е било вдъхновено от личната ѝ биография. В Passion simple („Просто страст“) тя открито разказва за кратката си, но интензивна афера с обвързан мъж в Париж и изследва последствията от страстта и конфликтите, които тя провокира в нея. В La femme gelée поставя въпроса за женската идентичност и вътрешните напрежения, породени от социалните и семейните очаквания, докато в Les Années („Годините“) проследява промените, настъпили с нея в контекста на историческата, обществената и политическата еволюция на времето.
И все пак какво изпитва човек след толкова детайлно преосмисляне на един съкровен период от живота си, каквото прави писателката в The Super 8 Years? Има ли чувство на носталгия, на тъга? В свое интервю Ани Ерно категорично отрича: „Не съжалявам за нищо, не изпитвам носталгия. Изпитвам едно откъсване. Филмът няма психологически ефект върху мен. Това е минало, което отдавна не е активно“. От своя страна, синът ѝ Давид Ерно-Брио е по-емпатичен: „Суровият материал сам по себе си не предизвиква мигом емоции. Но именно в процеса на монтаж и когато филмът бе завършен, у мен се появиха и емоциите, и разбирането“.
За почитателите на Ани Ерно The Super 8 Years е възможност да навлязат още по-дълбоко в нейния интимен свят. Но филмът би могъл да бъде също толкова вълнуващ и за всеки друг зрител, въвличайки го в истинско околосветско пътешествие и предлагайки му шанс да надникне в света такъв, какъвто е бил през едно вече отминало десетилетие. Със своите скромни 64 минути The Super 8 Years доказва, че пътуването във времето и миналото наистина е възможно.
