Разговор с Павлина Делчева-Вежинова и Вида Делчева
Разкажете малко повече за Павел Вежинов. Какъв човек беше? Има ли все още нещо, което не знаем за него?
Павлина Делчева: Питате ме какъв човек беше. Трудно се отговаря с една дума, но ако трябва да я намеря, то тя може би била – многопластов. Не беше лесен характер. Беше прям, понякога даже рязък в съжденията и думите си и едновременно с това вслушващ се в хората, опитващ се да разбере там, където те се разминаваха с него. Мразеше кариеризма, бездарието, войнстващата посредственост, консумативната стихия. Но най-много мразеше посегателството към природата, безжалостния начин, по който тя бива експлоатирана, равнодушието към утрешния ден. Вбесяваше се от фрази от рода на „човекът – венец на природата“ и смяташе, че ние сме само част от една безкрайна верига, и то май не най-добрата й част. И едновременно с това баща ми обичаше живота и го живееше пълноценно. Умееше да работи и да се отдалечава от работата. Имаше чувство за отговорност.
Колкото повече с годините го доближавах, толкова повече неща откривах в него. Така както и всеки, успял да се докосне до доста сложната му личност. Но най-вече беше талантлив.
Вида Делчева: Трудно е да опознаваш някого, без да си го срещал наистина – дядо ми е починал три години преди да се родя. Освен чрез спомените в семейството ми аз имам още един начин да го опознавам – през интервютата му и произведенията му. Това, разбира се, е доста далеч от истинско познанство, но е интересен начин да надникнеш назад във времето към някого, с когото не си имал възможността да се срещнеш.
Кое от неговите произведения Ви е най-скъпо и защо?
П. Д. Много трудно бих могла да отделя едно или две като най-скъпи. С годините те се променят, но ако трябва да обобщавам – винаги съм предпочитала „Белият гущер“ пред „Бариерата“, „Нощем с белите коне“ пред „Малки семейни хроники“, „Сините пеперуди“ пред „Гибелта на Аякс“. Питате ме защо. За мен „Нощем с белите коне“ е невероятно многопластов, силен във внушенията си и чувството за достойнство, което вдъхва – това достойнство, което все повече липсва в съвремието ни. „Белият гущер“ е повест-предупреждение докъде може да ни доведат хладният разум и безчувствеността. „Сините пеперуди“ е вечният въпрос за баланса между разум и чувства, като безусловно условие за хармоничната, за цялостната личност. В тази новела земляните попадат на цивилизация с два стадия на развитие – какавиди (разумът) и пеперуди (чувствата) и от това произлизат ред проблеми, един от които е до каква степен е пълноценно това разграничаване. Подобно разделение съществува и в „Самите богове“ на Айзък Азимов, само че там в първия стадий емоционалната, рационалната и репродуктивната същност са разделени в три отделни индивида, които във втория стадий се обединяват в една цялостна личност. Близки идеи и близки похвати. Разликата е, че „Сините пеперуди“ е писана на български през 1965 г., а „Самите богове“ на английски през 1972 г.
В. Д. Отначало най-скъпи ми бяха фантастичните произведения – първите, които прочетох още като ученичка. Бях запленена от различните варианти за среща между човешкия ум и извънземния ум – как в някои от творбите човекът е по-низшият вид, оставен да се развие сам до определено ниво, преди да получи право на контакт с извънземните; в други човекът е по-висшият изследовател, пристъпващ на чуждата планета и откриващ местната цивилизация. Не липсва и сюжетът, в който двете цивилизации се срещат като различни, но равностойни. С годините започнах да откривам още и още негови произведения и да виждам дълбочината, с която изследва човешката душа тук и сега; да попадам на персонажи, които разпознавам като тип хора и тип начин на мислене от живота извън книгите. И да се замислям по нов начин, на базата на прочетеното, защо в определени ситуации хората постъпват така или иначе.
Защо София е постоянен литературен герой в текстовете му?
П. Д. Баща ми е роден в София и е съвсем логично градът да е не само фон, а и герой в книгите му, както вие отбелязахте. В дебютната си книга „Улица без паваж“ той описва не толкова индивидуални съдби и отделни случки, колкото колективни явления и събития. Даже заглавията на отделните разкази подсказват това – „Улицата“, „Каналът“, „Електричество“. В следващата си книга „Дни и вечери“ излиза от крайния квартал и тръгва по улиците на големия град – няма го вече черно-бялото възприятие, появяват се нюанси и нов тип герои. Това продължава и в „Момчето с цигулката“, „Дъх на бадеми“ и се пренася и в по-късните години. И именно градските разкази бяха тези, които привлякоха вниманието на широкия читателски кръг към името Павел Вежинов и направиха възможна появата на „Нощем с белите коне“. Баща ми обичаше природата, възхищаваше се от нейната неизмерима сила и красота, даже в едно интервю бе казал, че природата е единственото осезаемо нещо, към което се отнася с преклонение. Но градът беше негово поле на действие, неговата стихия.
Говорим ли днес достатъчно за Павел Вежинов и как оценявате мястото му в българската литература?
П. Д. Аз съм субективна. От дете на писател обективност не търсете. А и не само на писател – всеки един от нас винаги вярва, че неговите родители са НАЙ-най-добрите, най-талантливите, най-достойните. И често пъти, уви, бърка, но се надявам именно моят баща да е изключението. Това, разбира се, беше опит за чувство за хумор.
Избягвам да давам оценки, но този път ще се опитам. Ако поставим Павел Вежинов в контекста на неговото време – от края на 30-те години до първата половина на 80-те на вече отминалия век, то мястото му е много напред и нагоре. Само фактът, че никога не се е страхувал да оре тази пуста литературна нива; че никога не се е боял да прокарва нови пътища, е достатъчен. В творчеството му никога не е имало закостенялост още от първите му разкази, та до последните му произведения. Беше обичан и мразен, възхваляван и руган, търсен от читателите и отхвърлян от доста от колегите си. И ако смятате, че днешните кавги и очерняния между писатели са нещо странно, грозно и нетипично, значи не знаете какво е било – тогавашните подмолни зависти, интриги и подлагане на крак си бяха всекидневие, само че подплатено и „идеологически“. По-лошото е, че все още има хора, които смятат, че ако окаляш някого и стъпиш върху него, ще се издигнеш. Така не става, времето го показва най-добре.
Да, за Павел Вежинов се говори и днес. И по-важното – чете се. Чете се като съвременен писател, като човек, който умее да хваща душата и да описва нейните мъки и радости. Читателят може да се разпознае в героите и да иска (или да не иска) да бъде като някой от тях.
В. Д. Въпреки че е починал преди вече 41 години, Павел Вежинов продължава да бъде преиздаван четен, включително от новите поколения читатели. Продължава да намира мястото си в една среда, претоварена от информация и изпълнена с всякакви видове нова литература, бореща се за ограниченото време и внимание на читателите – и само този факт е достатъчно показателен за мястото му в българската литература. Повечето читатели започват с фантастичните разкази и новели, като се вълнуват колко отдавна български автор е писал за космически пътешествия, а после преминават към по-сериозните и по-философски произведения като „Бариерата“, „Белият гущер“, „Нощем с белите коне“. И откриват там съвсем съвременни проблеми и дилеми.
Смятате ли, че прочитът на творчеството му е бил подложен на идеологизация? И ако да, с какво го е ощетило това?
П. Д. Труден въпрос. Много е важно кой чете, как чете и кога чете.
Ето например „Синият залез“. Романът е писан 1943 г., даден за печат 1944-45 и излязъл през 1947, когато е съсипан от комунистическата критика и обвинен в буржоазно-декадентско влияние, естетизация на порока и вкус към болезненото: „Вежинов е изместил центъра на романа от обществено-политическата проблематика към личната, по-специално любовно-еротичната и биологично-половата…”. Второто издание на „Синият залез“ през 1995 г. бе прието с голям интерес – не прекалено шумен, тъй като, нека не се лъжем, това не е най-доброто произведение на баща ми, но никой не обръщаше никакво внимание на „обществено-политическата проблематика“.
Даже романът „Нощем с белите коне“ е бил критикуван, че главният герой проф. Урумов е безпартиен. Идеологически критики са се сипели и върху филми по сценарий на баща ми, върху някои от повестите и разказите. Имаше си дежурни литературни критици, които „стреляха“ към него. Има ги и днес. Те не обсъждат качествата на дадено произведение, а говорят за „така наречените писатели на така наречената социалистическа литература“. Какво да се прави, баща ми е роден и живял в онези години. И той като всички, независимо в какъв обществен строй е преминал животът им, е имал своите идеи, заблуди, залитания, грешки. Но е писател. И то добър.
Дали идеологизацията го е ощетила? Не зная. Сигурно. Понякога си мисля какво ли би се случило, ако… Но няма „ако“. Животът вече се е „случил“, книгите са написани, филмите заснети. Затова за мен е важното да съдим по творбите, а не по клюки или идеологии.
В. Д. Не съм свидетел на идеологизацията преди 1989 г., но в днешно време съм чувала коментари от типа: „Павел Вежинов е комунистически писател“ – обикновено от хора, които не са го чели. Четейки произведенията му, ми е трудно да се съглася с това плоско определение. Дори в роман като „Звездите над нас“, където персонажите са политически затворници, а впоследствие партизани, комунистите не са идеализираните герои от тогавашния литературен канон. Главният герой дори не е комунист – попаднал е в затвора, не защото цитира убедено Маркс и Енгелс, а защото е лекар и не е връщал своите пациенти според политическите им възгледи. С напредване на романа колкото повече виждаме от партийния ръководител на партизанския отряд, толкова повече осъзнаваме, че е доста далеч от положителен персонаж – не само в очите на съвременния читател, но и в очите на самия главен герой.
Мисля, че в книгите на Павел Вежинов идеологията отстъпва пред истинското познаване на човешката душа, включително с лошите ѝ черти.
Има ли той своите литературни наследници?
П. Д. Не бих се ангажирала с толкова сложен въпрос, рано е още да се каже. За да говорим за наследство, трябва отдалеченост. Но ми се струва, че съвременните млади писатели ходят по същите улици с паваж, описват душите, мъките и радостите на същите тези хора и най-важното – стремят се да прескочат бариерата на посредственото мислене.
С какво според вас той би бил интересен на днешните млади?
П. Д. Не обичам да деля читателите на „млади“ и „стари“. Има нечетящи, четящи и много четящи хора. С отдалечаване във времето всеки един творец е подложен на „отдалечаване“ от активните читатели, но това не значи, че той не би могъл да бъде интересен за тях. Няма рецепта как да се провокира този интерес, особено сред хора, които са родени в друго време, с други интереси и стремления. Всъщност хората не са се променили толкова, колкото ни се струва понякога – душата е същата. Талантът на баща ми бе не просто да изобразява, а да преживява. И това ще го прави винаги интересен за читателите.
В. Д. С полета на човешката душа отвъд бариерите и ограниченията на общоприетото и лесно достъпното и с осъзнаването колко труден и често невъзможен е този полет. С въпросите, които фантастичните му творби подбуждат… Дали човечеството не се е появило именно както в „Когато си в лодката“? Дали всъщност извънземните не са наистина около нас, но ни изчакват да дораснем като във „В един есенен ден по шосето“? Дали дългите космически полети не биха довели хората точно до типовете меланхолия, описани в „Гибелта на Аякс“? Въпроси, на които още няма отговор, а може и да не се появи още доста години. Но колкото и време да отнеме, те няма да спрат да вълнуват нетърпеливите да опознаят целия свят отвъд границите на сега известното ни.
Но също така произведенията му биха били интересни и с очертаването на по-близките до съвремието ни проблеми като дисбаланса между разум и чувства в един свят на все по-бързо развиващи се технологии и все по-малко човещина.
Въпросите зададе Амелия Личева
