Ярослав Марек Римкевич
По различни поводи, често пропагандни, Варшавското въстание е представяно като силен взрив на безумие. Най-често това е правено от комунистите, но не си струва да се занимаваме с техните пасквили на тази тема, защото се знае добре по чия заръка и с каква цел са правени. За комунистите е важно да покажат поляците като хора, за които някой трябва да се погрижи (да им сложи усмирителна риза) – нищо повече не може да се каже по тази тема и не си струва. Но има също и такива историци, които, макар и да нямат много общо с комунистите, а дори са считани от тях за врагове на комунизма, гледат на въстанието и особено на неговите причини точно както и те – като страшно дело на безумци. Ако говорим за такива хора, които не са купени от руснаците или германците, а пишат според собственото си убеждение, то най-интересният случай е главата за политическата история на въстанието в третия том от голямото произведение на Владислав Побуг-Малиновски „Най-нова политическа история на Полша“ (Najnowsza historia polityczna Polski). Побуг-Малиновски работи над творбата си в емиграция (огромният, почти хиляда страници том на „Най-новата история“ се появява в авторски самиздат и благодарение на предварителен абонамент през 1960 г. в Лондон), следователно не е трябвало както историците в страната (подложени на комунистическа цензура) да се съобразява с каквото и да било мнение и с каквито и да е последици – можел е да пише, каквото си мисли. […] Всички, които имат нещо общо с въстанието – тези, които са го започнали, а също и тези, които са взели участие в него – Побуг смята за безумци. Не е съвсем ясно (и по-скоро не може да се потвърди) какво има предвид, когато употребява тази дума – дали ѝ придава метафоричен смисъл (това би било своего рода метафорично изречено порицание), или двамата генерали, Тадеуш Бур Коморовски и Тадеуш Пелчински „Гжегож“, са според него автентични луди. Струва ми се (но не мога да го докажа), че думите „безумец“ и „безумие“ (употребявани многократно) функционират при Побуг и в двете значения. Той счита Бур, Пелчински, а също и Хрушчел, а също и министрите от полското правителство в Лондон за безумци с болен ум, за маниаци, обсебени от безумна идея, а също така донякъде иска (може би неприятно и остро) да ги заклейми. Това заклеймяване има своя много ясен (и може би не един, но съвсем достатъчен) повод – Малиновски счита Варшавското въстание за „най-голямото нещастие“ в историята на Полша. […] Приемайки Варшавското въстание като най-голямото ни историческо нещастие, Пoбуг-Малиновски опростява задачата си (да квалифицира като безумци всички, които са взели участие в него). Защото не забелязва, че това най-голямо полско нещастие е всъщност най-голямото събитие в историята на Полша. И ако погледнем така, то думата „нещастие“ променя своя смисъл. Мощният юмрук на батальоните на Армия Крайова, юмрукът на „Зошка“, „Хробри“ и „Лукашински“ удря германците и им показва кои са и какво могат поляците – дори без да притежават танкове, оръдия, бронирани влакове и самолети, – а последиците от това ще станат видими (в нашата национална психика, а следователно и в историческите събития) през вековете. Добре би било и германците да го запомнят – за цяла вечност. Написах, че квалификацията на автора на „Най-новата история“ обхваща всички участници във въстанието, водачи и войници, но очевидно между едните и другите има според него голяма разлика – тези първите, водачите на въстанието, Побуг счита за безумци негодници, а другите – за безумци герои. Войниците са безумци според него, защото загиват без смисъл, или именно – безумно. „Това става – четем във фрагмента, описващ първия ден на въстанието – посред бял ден, често на открито, често немският огън покосява тези героични безумци, разпръсква ги и ги приковава така, че не могат нито да се хвърлят напред, нито да се оттеглят“. Но авторът на „Най-новата история“ се интересува (това е разбираемо, все пак пише политическа история) не само от тези войници безумци, които изпълняват заповедите на своите офицери, но преди всичко от тези офицери, безумци негодници, които предизвикват с безумието си въстанието, а после, когато избухва, го ръководят безумно, а също и от тези политици, които не само не са възпрели офицерите, но и са ги тласкали към безумието, а впоследствие и сами изпадат в него. Цялата глава на „Най-новата история“, която разказва за въстанието, е по същността си опит за описание (дори не за разбиране, а само точно описание) на действията на неколцина или няколкостотин безумци. Въстанието, твърди Побуг-Малиновски, е предизвикано от „слепия инстинкт към борба“ на водачите от Армия Крайова (тези думи засягат Тадеуш Пелчински и Антони Хрушчел), а тези водачи, когато решенията им довеждат до нещастието, се оказват на всичкото отгоре нещастни страхливци. Когато коментира по-късните свидетелства на офицерите от Главното командване, Побуг пише: „тежестта на отговорността за безумното решение борбата да започне е толкова страшна и голяма, че предизвиква не само малодушни опити за бягство от отговорността […], но също и опити за отхвърляне на каквато и да било връзка с това решение“. Понеже въстанието се оказва страшно нещастие, а това нещастие е можело да бъде лесно избегнато, водачите на Армия Крайова и хората, които „по една или друга случайност“ се озовават „пред кормилото, както на Лондонското управление, така и нелегалното в страната“, трябва да бъдат сурово наказани, твърди авторът на „Най-новата история“, „заслужават смъртно наказание най-малкото чрез разстрел“. Това трябва да е наказание за „невъзможността им да разузнаят нито ситуацията, нито смисъла на приближаващите събития, а въпреки това да проявят високомерна амбиция […] да поемат на плещите си тежестта на решението“. Побуг изброява имената на безумците, които са взели решението и които би трябвало „да се разстрелят“: „Въстанието във Варшава избухва, защото решение за това вземат Миколайчик, Квапински, Бур-Коморовски, Пелчински, Янковски“. Тук очевидно се появява въпросът дали безумците, които искат да въстанат срещу германците, са тогава само висшите офицери във Варшава и министрите в Лондон, следователно само тези, които вземат фаталното (според Побуг) решение – или може би всички поляци? Ако приемем идеята, че за избухването на въстанието е било решаващо нечие обезумяване, то би било основателно твърдението, че тогава обезумява цялото общество. Поляците – такъв възглед не е неоснователен – биха могли да изпаднат в безумие, да полудеят, да загубят чувството си за действителност вследствие от немските екзекуции, немските изтезания, немските изселвания, цялата тази немска жестокост. Във въстанието, когато то се развихря, несъмнено има нещо като амок, такъв прекрасен амок се вижда в действията на най-добрите, най-дисциплинираните единици на Дирекцията по диверсии на Армия Крайова. Според Побуг в състояние на безумие изпадат тези, които имат властта да решават, и те налагат безумието си над всички други. „Слепият инстинкт към борба“ обзема водачите на Армия Крайова, в същото време обществото се управлява или поне иска да се управлява от здравия разсъдък – както четем в „Най-новата история“, „то е и по-мъдро и по-предвидливо, и по-внимателно от своето нелегално ръководство“. Побуг, съгласно своите политически симпатии, поддържа тезата, че въстанието със сигурност е нямало да избухне, ако окончателното решение по този въпрос е било взето от някой друг – някакви други водачи или някакви други политици. „Пилсудчиците казват много ясно, аргументирайки се, че […] всяка въстаническа акция може да бъде само безумие, само още по-голямо затягане на червеното въже върху полската шия“. Също така и Върховният главнокомандващ, Кажимеж Соснковски, според Побуг не би допуснал никога, само да му беше възможно, избухването на въстанието. […]
Веднага се вижда, че става дума за важен въпрос, за сериозен историософски въпрос – дали историята обезумява тогава, когато обезумяват малко хора, които решават нейния ход, или обезумява, когато обезумяват всички – цели народи? Но сега няма да се занимаваме с това, а авторът на „Най-новата история“ изобщо не се интересува от такива историософски въпроси, това не е неговият предмет. Какво да правим в този случай с идеята на Побуг-Малиновски, как да я разбираме? Дори ако приемем, че Варшавското въстание е предизвикано от безумци и окончателно, само по себе си, по своето съдържание и в своята история, е било голям взрив на безумие, то четейки „Най-новата история“, ще трябва да потвърдим, че лекарската диагноза на нейния автор е повърхностна, непълна, фрагментарна – това е диагнозата на едната страна от историята, на единия ѝ изглед и дори затова тя е не толкова несправедлива, колкото недостатъчна. Побуг-Малиновски (и това именно е сериозната грешка на този историк) гледа на въстанието само от едната, своята, т.е. полската гледна точка. Т.е. от гледната точка на полския интерес (следвоенен – така, както си го е представял) и полското бъдеще (също следвоенно – такова, каквото би могло да бъде, ако не беше избухнало въстанието). В същото време той не гледа на него (а това е задължение на всеки историк, който пише за тези събития – ако иска да открие тайната им и да ги види в дълбочина) от другата също важна гледна точка – откъм немската страна. Въстанието, неговият тогавашен смисъл и неговото бъдещо (историческо) значение, може да се разбере само ако се гледа на него откъм полската и немската страна. Подминавайки тази втора гледна точка (а всъщност – признавайки или показвайки, че такава гледна точка няма, че въобще не е съществувала), когато Побуг обвинява в безумие поляците, той пренебрегва нещо изключително важно. На всичкото отгоре съвсем очевидно, нещо такова, което няма начин да не бъде видяно, когато се изследва историята на немската война, когато се влиза дори в повърхностен контакт с тази история. Не може да не се забележи това, защото то е най-отгоре, веднага се вижда, веднага се проявява. Слепотата, както това трябва да се назове, на Побуг-Малиновски е напълно неразбираема за мен, не успявам да си я обясня, не виждам същинските ѝ причини. Авторът на „Най-новата политическа история“ не е видял, че безумието на поляците, които се решават на своето безумно въстание, е единствено отговор на безумието, срещу което застават, с което трябва да се съизмерят и преборят – а то е такова, че да се преборят с него е страшно трудно, толкова трудно, че не би се преборил никой друг народ. Това безумие, на което поляците отговарят със свое безумие, може да се нарече безумие на войната или безумие на немската война, но тогава бихме схематизирали неговия феномен – а то е съвсем конкретно, то е пред очите ни, който го е видял, не ще го забрави. Безумието на поляците е отговор на безумието на германците. А това означава – на безумието на избиването, в което попадат по някакви неразбираеми причини немските убийци. Това е нещо неразбираемо, нещо, което не намира обяснение, нещо, покрито с тайна, нещо именно безумно – и продължава да бъде такова (макар и да са минали десетилетия от това събитие). „Хитлер – пише Побуг-Малиновски – ще отговори на известието за избухването с беса на яростта. […] Затова няма никакво съмнение, че неразумното и фатално решение за въстанието става повод за вилнеенето на немския бяс и оставя Варшава на нейния произвол“. Било е обаче точно обратното – през август 1944 г. бесът на немската ярост и нейния Хитлер са били добре познати на поляците (от пет години) и тези бесни действия на германците, тяхното безумно заслепение и безумна жестокост предизвикват тогава лудостта на поляците. Дори ако признаем полското национално безумие (това, което се е проявявало през миналите векове) за нещо дълбоко и трайно, нещо по рождение, дори ако признаем, че е нещо, което се корени в най-дълбоките пластове на нашата история и национална психика, и че идва оттам и от някаква славянска дълбина и е като мъгла, славянска или праславянска, която ни заобикаля и ни повелява да безумстваме, – то през 1944 г. това е само отговор, нищо повече. Ако го разберем така, ще трябва да признаем, че това е единствен и неизбежен отговор. Трябвало е да се справим с немското избиване, с неговия абсурд, да кажем на германците, че тяхното безумие се натъква на нещо, с което (в продължение на векове, ако искат да живеят до нас) трябва да се съобразят. На тяхното безумие в избиването поляците е трябвало да отговорят със собствено безумие – ако са искали да съществуват на земното кълбо.
Превод от полски: МАРГРЕТА ГРИГОРОВА
Преводът е направен по Jarosław Marek Rymkiewicz, Kinderszenen, Warszawa, 2008, s. 185–192.
[*] Изказваме благодарност на сина на писателя Вавжинец Римкевич, полски философ и писател, за предоставените права. Книгата е дискутирана по време на основания от него Фестивал на Римкевич през тази година в Музея на Варшавското въстание.
