Архив за устна история
Моля, разкажете ни нещо за себе си отпреди войната.
Една година преди войната ме приеха във Варшавския университет, следвах английска филология в продължение на една година. Още тогава много ме привличаше театърът. Когато избухна войната и градът беше окупиран, се записах да уча актьорско майсторство в Нелегалния институт за театрално изкуство, въпреки че никога не съм имала намерение да бъда актриса, а само режисьор. […]
Участвахте ли в организирането на концерти по време на окупацията, излизахте ли на сцената?
Да. Много често участвах в концерти, които се провеждаха в частни апартаменти – поетични концерти. Обикновено рецитирах, имах си отличителни номера: „Успокоение“ на Словацки, „Има една колона във Варшава“, „Концертът на Янкел“, „Роялът на Шопен“ на Норвид.
Как си спомняте избухването на въстанието?
Говореше се, че се готви нещо. Моментът на избухването за мен лично беше изненада. Живеех в щастлив квартал, където дълго време не можеше да видиш дори германец на улицата. Когато избухна въстанието в моя квартал, ентусиазмът беше невероятен. Живеех на улица „Окулник“. Това беше преходна къща, през която можеше да се иде до улица „Шчигла“, между „Окулник“ и „Шчигла“. Преди войната винаги имаше една врата към улица „Шчигла“ – беше винаги затворена. Всъщност тя не се използваше, но по време на окупацията я отвориха, защото беше много важно да можеш да изчезнеш незабелязано от една улица в друга. Разбира се, тази къща вече не съществува – на ул. „Окулник“ 7A. […]
След избухването на въстанието продължаваха ли артистичните дейности и
представленията?
Да.
Бихте ли ни разказали за това?
Например спомням си един мой концерт, на който рецитирах „Концертът на Янкел“. По случайност там беше „Крибар“[2]. И в един момент започна много силна бомбардировка. Ужас – какво да правя? Но хората не се разбягаха и аз продължих, крещейки колкото ми глас държи, за да надвикам канонадата. Когато всичко свърши, последваха такива аплодисменти, на които би могъл да завиди всеки артист. „Крибар“ нареди все пак да спрем, защото бомбардировката продължаваше, прекъснахме концерта и се прибрахме вкъщи.
Откъде дойде идеята да организирате театър по време на въстанието?
Тъй като живеех в щастлив квартал, в който не виждахме германци, имаше всичко – радио и излизаше „Информационен бюлетин“. […] Всъщност имаше всичко, от което човек се нуждае, така че трябваше да се появи и театърът. […]
Как започна театърът?
В нашата жилищна сграда живееше г-жа Орчинска, която правеше порцелан. При нея работеше Зоша Рендзвер, млада художничка, която се занимаваше с пластични изкуства. Когато избухна въстанието, Зоша не можеше да се върне в дома си в квартал „Саска Кемпа“, беше отрязан. Тя остана в нашата сграда. Разбрахме се. Тъй като всяка от нас вече имаше някакъв опит в театъра или кукления театър (Зоша играеше някаква сценка, аз играех с моите приятели „Снежанка“ като куклено представление), решихме да правим куклен театър. Зоша започна да проектира и шие кукли. От какво? От парцалите, които получавахме от съседите. Молехме ги: „Дайте ни парцали за кукли!“. Разбира се, че дадоха. Най-прекрасното нещо беше тигърът. „Тигър“ варшавяните наричаха немски танк. Представляваше кукла на четири пръчки със зейнала паст, покрита с парцал, на който имаше огромен Hakenkreuz – черна свастика. Тъй като беше на четири пръчки, имаше такава устойчивост, че се движеше чудесно. Този тигър вървеше по сцената и пееше с хриплив бас: Deutschland, Deutschland über alles – разбира се, колкото пъти се появеше, толкова пъти изпяваше германския химн. И накрая, когато беше побеждаван от един полски въстаник и неговия помощник, малкия Антош, той се катурваше от тези пръчки и пееше: Deutschland, Deutschland unter alles. Това винаги предизвикваше невероятен ентусиазъм от страна на публиката. Тогава лейтенантът откъсваше парцала със свастиката и развяваше червено-бялото знаме. Това беше кулминацията на представлението. Тогава винаги имаше огромен ентусиазъм.
Какви други герои участваха?
Направих на място примитивна сценка, в която имаше само тигър, лейтенант и Антек, един малък въстаник, известна личност, чийто паметник дори е в Старе място. И типични персонажи като паникьорка, клюкарка или паникьор, клюкар, вече не помня. Всички пороци, които можеха да се формират по онова време и да пречат, така да се каже. Това трябваше да бъде сатира. Сатира на онези, които пречеха на въстанието.
Кой написа текста?
Написах проста сценка. Но след няколко дни професор Дадлез, който беше полонист, се присъедини към нас и издигна нашия театър на по-високо ниво, написа доста сериозни, патриотични стихове, които рецитираше преди представлението. Така беше. Текстовете бяха общи, моите – примитивни, така да се каже, а неговите – много патриотични.
Вярно ли е, че Ян Бжехва е бил консултант?
Да, Ян Бжехва, защото в двора на моята къща беше резиденцията на графиня Островска, пансион по време на окупацията. Янек Бжехва се озова в този пансион. Разбира се, тогава всички се познаваха и обичаха. Тогава се запознахме. Разбира се, тъй като знаех кой е Ян Бжехва, му го дадох и той поправи една или друга рима в моето „графоманско“ произведенийце.
Значи е имал пръст в това?
Освен това той се грижеше за нас. Мисля, че той беше този, който ни запозна с „Крибар“, смяташе, че трябва да бъдем легализирани. Действахме просто ей така, а и в края на краищата не можеше да се ходи във всеки район, на всяко място. От „Крибар“, след тази премиера, получихме всички необходими документи, лични карти, печати, ходехме, където трябваше.
Къде се провеждаха представленията?
На най-различни места. Най-често на улицата, в дворовете, в столовите. Имаше едно известно представление в електроцентралата. Бащата на Зоша беше инженер в електроцентралата. За нашия спектакъл, когато дойдохме в електроцентралата, имахме такива прожектори, такова осветление, на които можеше да завиди и професионален театър. Отлично си спомням представлението за войниците в столовата на улица „Варецка“. Помня го много добре, защото беше красиво, момчетата бяха въоръжени, обути с онези техни ботуши, буквално бяха дошли от улицата. Черпeха ни с кафе, някакви филии с мармалад, атмосферата беше изключително топла. Много им хареса представлението, имаше много смях. След това избухването – Deutschland, Deutschland unter alles – беше неудържимо, а след това заедно с тях пеехме въстанически песни. Докато не се появи един куриер, после заминаха по някаква своя работа. Много добре си спомням това представление.
Спомняте ли си все още някакви специфични моменти, трагични или комични, по време на дейността на театъра?
Докато действаше театърът, трагични всъщност нямаше. Всичко беше много положително, нямаше такива. Разбира се, публиката на улицата се държеше по различен начин. Те се спираха, някои хора ни се подиграваха. Но ние имахме прекрасна публика – децата. Децата не пропускаха нито едно представление, а понякога имаше и по три дори. Децата ни помагаха да носим декорите. Декорите ни бяха дъски, одеяла и най-вече кукли. Ние стояхме зад одеялото, което висеше на дъската, а куклите движехме над нея.
Бих искала да прочета, ако нямате нищо против, една рецензия, която се появи във въстаническия бюлетин, който излизаше редовно, и която мисля, че беше от 16 август […] Бюлетинът се казваше „Барикадата на Повислието“, а рецензията беше озаглавена „Тигърът излезе на сцената“, премиерата на театъра „Кукли на барикадата“. Ще прочета един малък фрагмент: „И така, на шестнадесетия ден от боевете Повислието си има вече театър. Видяхме предпремиерата в четвъртък следобед. Заедно с нас внимателно наблюдаваше нашият „Крибар“. Така че наистина една успешна комедия, остроумна, колоритна и най-вече изключително актуална. Все още сме в разгара на всичко това, а те вече играят за нас. […] Оттук нататък за нас, за саможертвените артисти, следват истински изпитания. На открито, в дворовете, около портите, за хората от Повислието и за най-нещастните им братя, оцелели от пожарите на ул. „Смолна“, „Карова“ и квартал „Воля“, за бездомните и откъснатите от семействата си. Покажете тогава, скъпи Кристина, Михал и София, на какво още сте способни. Там, на открито, когато зад кулисите надзъртат под полите ви уличните хулигани и любопитната тълпа – от прозорците на двора. Когато неведнъж по време на третото представление ръцете ви започнат да изнемогват, а гласовете ви да гаснат, когато най-накрая ви прекъснат по-рядко дъждът и вятърът, а по-често, за съжаление, ревът на бомбите, гранатите, бръмченето на месершмитите и грохотът на тежките картечници, така чудесно имитирани по време на представлението. Когато най-сетне ревът на уличния „Тигър“ или на непредставената „крава“[3] съпровождат паузата в представлението, тогава буквално и преносно ще минете през истинско огнено изпитание. И знайте, че с признание ви даряват сърцата в целия квартал. Ще бъде чудо, ако до седмица не го получите от хората на Повислието, Кристина, Михал и София“. Кой е бил авторът на тази рецензия – не знам и до днес и никога не разбрах. […]
Докога продължаваха представленията?
Трагично беше последното ни представление, или по-скоро фактът, че то не се състоя. Беше… много добре си спомням и онази столова с войниците от Армия Крайова, така че много добре си спомням последното ни представление, което не се състоя.
Беше вече през втората половина, в края на август, скитахме се, по това време вече беше трудно да се придвижваш дори по Повислието. Скитахме така, с тази дъска – беше трудно – през мазета, а понякога и между вътрешни дворове. Така стигнахме до това място, мисля, че беше манастирът на улица „Добра“. Влязохме в залата, която беше доста голяма, квадратна, поставихме паравана. Изчакахме съобщението, че ще има представление, хората започнаха да влизат. В един момент влязоха войници от Старе място, с ужасни превръзки, ранени. Доведоха евакуирани хора, със сиви лица, защото в Старе място всичко се рушеше, покрити с прах, трагични лица, напълно мъртви. Всички седнаха неподвижни до стените. Погледнахме се един друг и започнахме да прибираме паравана, беше невъзможно да се играе с кукли пред тези хора. Това беше последното ни представление, което не се състоя. […]
Варшава, 29 септември 2010 г.
Интервюто е проведено от Анна Бошацка
Превод от полски: АНЕЛИЯ РАДОМИРОВА
[*] Интервюто е част от Архива за устна история (Archiwum Historii Mówionej; всички права запазени): https://www.1944.pl/archiwum-historii-mowionej/krystyna-berwinska-bargielowska,1674.html
[2] Кап. Циприан Одоркевич, „Крибар“, водач на бойна група „Крибар“ към Армия Крайова. Групата воюва в района на Повислието от 5 август до 3 септември 1944 г. – Бел. прев.
[3] Немски снаряд, наричан така заради звука на мучаща крава. – Бел. ред.
