Разговор с литературния агент Гергана Панчева
Мина Панайотова: Поздравления за световния успех на романа „Остайница“ на Рене Карабаш! Как се чувствате сега и каква е равносметката, след като вече мина малко време?
Гергана Панчева: Щастливи сме от постигнатото – изминахме дълъг път дотук. Като организация започнахме да планираме това, с което се занимаваме, още през 2021 г. В началото се оказа изпитание, защото никой не го беше правил преди в по-сериозен мащаб, няма и учебник по литературно агентство. Започнахме да оформяме портфолиото на Литературна агенция „София“ колебливо, с малък брой писатели от различни поколения, като Здравка Евтимова, Христо Карастоянов, Николай Терзийски, Яница Радева и Елена Алексиева. Стремяхме се това да са признати от критиката автори със солидна репутация, литературни награди и поне няколко издадени книги в превод на чужди езици. С времето дейността ни се разрасна и вече се стараем да съчетаваме утвърдените автори с нови имена от литературния ни небосклон, които имат потенциал, като например Камелия Панайотова и Наталия Делева. А ето че сега, само три години след като Георги Господинов спечели наградата през 2023 г., за втори път български автор стигна до краткия списък на „Международен Букър“ и усещането е ненадминато.
Ния Спасова: Кои качества на „Остайница“ според Вас доведоха до това романът да влезе в краткия списък? По какъв начин се вписва той в световната литература? И каква роля изиграва литературният агент в този процес?
Г.П.: Американците облякоха романа в етикета queer novel, но аз не съм особено съгласна с това определение. За мен едно от най-важните качества на този текст е темата за крайностите, до които стигаме, за да паснем в патриархалната традиция и да се впишем в очакванията, които предшестващите ни поколения имат към нас. Това не е точно книга за любов между две жени, а роман, който поставя по-сериозни въпроси. Смятам, че това е една от многото добре написани истории, които има смисъл да бъдат четени по света.
Работата на агента включва непрестанна комуникация, търсене на нови възможности за предлагане, разговори, бизнес срещи, постоянно изпращане на материали и писане на писма. Голямо значение има и подкрепата на преводачите – категоричен е приносът на Изидора Анжел за издаването на „Остайница“ в САЩ, защото тя убеди американския издател в стойността на книгата. Но агентът договаря условия, старае се да намери най-подходящия дом за една книга на даден език и да я позиционира по уместен начин в глобален план.
Гергана Васева: В последните години на чуждестранните литературни пазари започнаха да се появяват все повече източноевропейски (в това число и български) заглавия. Според Вас какво търсят в момента чуждестранните издатели от източноевропейската литература?
Г.П.: Немските читатели, например, и до ден днешен не са тъй любопитни към нашите теми. Но и надали има езици, на които пробивите са свръхлесни. Испания, Италия и Франция сякаш са по-приятелски настроени. След пандемията имаше бум на издаването и купуването, но последните две години са почти критични за книгоиздаването в нашия регион.
Все пак бих казала, че настъпиха известни промени. От една страна, издателите в България започнаха да се вълнуват от това как да позиционират книгите си в чужбина – детски книги и нехудожествена литература се търсят усилено и движат пазара напред. От друга страна, източноевропейските литератури започнаха да се отварят една към друга. Знаете, със Сърбия, Македония, Румъния споделяме едно минало, поради което сигурно и доскоро нагласата помежду ни беше, че нямаме какво да си разкажем едни на други – което не е така. Имаме страхотни автори. Доста български писатели излизаха през последното десетилетие в превод в Македония и Сърбия например – покойният Алек Попов, Захари Карабашлиев, Георги Господинов, Елена Алексиева, Христо Карастоянов, Йорданка Белева, Яница Радева, Николай Терзийски. В Румъния вече и придобиха известна популярност Елена Алексиева и Петя Кокудева, а Георги Господинов там отдавна е любимец на публиката и това отвори нови хоризонти. В Гърция от години вече има утвърдени български автори като Теодора Димова, Аксиния Михайлова, Яна Букова. В последно време доста нашумя и името на Елена Алексиева. Още миналата година и Рене Карабаш се превърна в хит там.
Иван Стоянов: Помагат ли подобни успехи и на интереса към българската класика или вниманието на чуждите пазари остава по-скоро концентрирано върху отделни имена от съвременната българска сцена?
Г.П.: Разбира се, безспорно помагат. Но при класиката издателите трябва да положат допълнителни усилия, необходимо е и преводачът да подкрепи превода по-активно. Преводачите ни в Испания Мария Вутова и Марко Видал например, работят доста усърдно в тази посока. В Америка Анджела Родел направи турне преди две години със „Случаят Джем“, което осигури видимост и успехи на английския превод на романа. Наскоро излезе превода на Мария Вутова на книгата и в Испания, при това в издателство с ясен профил и интерес към исторически романи от XX век, към класики. Между другото, много е важно издателството, в което излиза даден превод, да е с подходящ за целта профил, за да стигне дадено заглавие до читателите си.
Мария Николаева: Като литературен агент, но и поет, как виждате мястото на поезията на международната литературна сцена? Как си обяснявате по-малката ѝ видимост?
Г.П.: Издаването на поезията остава скъпо и трудно начинание. Нужни са инвестиции, ресурси и подкрепа, включително чрез грантове. Това до голяма степен важи и за преводната поезия. България има силна поетична традиция и талантливи съвременни автори, но за да стигне една стихосбирка до чужда публика, не е достатъчно само текстът да е добър – необходимо е да има издател, преводач и подкрепа за изданието.
Има отделни успехи, разбира се. На Георги Господинов, Рене Карабаш вече има няколко книги в Гърция, включително последната ѝ стихосбирка „Някой ме вика по име“, Димана Йорданова има издадена стихосбирка в Македония, Надя Радулова спечели и награда за превод в Хамбург през 2023 г. с немския превод на „Малкият свят, големият свят“, а румънско издание с нейни избрани стихове излезе в превод през 2022 г. Йорданка Белева също е много обичан автор в Македония със стиховете и разказите си, както и Яница Радева, Мария Донева. Но тези примери се броят на пръсти. Издаването на поезия е по-камерно начинание, нормално е и читателите на поезия да не са на брой колкото тези на криминални романи. В България една стихосбирка често излиза в тираж между 100 и 300 бройки и понякога се продава години наред. Изобщо създаването на общност около писането, четенето, купуването, обговарянето на поезия е по-сложно начинание.
М.Н.: В световната литературна система, особено при литератури на „малки“ езици, международният успех често зависи не само от качествата на текста и от превода му, но и от фестивалите, фондовете, личните контакти и начина, по който книгата е представена. Как според Вас се намира балансът между литературната стойност и доброто промотиране?
Г.П.: Много е важно националната ни политика за литературна промоция да стане по-устойчива и да предлага предвидимост. Всички уважаващи себе си държави имат институция – център, който се грижи за грантовете, за националното представяне на най-големите панаири в Болоня, Лондон, Лайпциг, Франкфурт, както и извън границите на Европейския съюз. Ако се загледате в националните щандове на Турция по големите международни панаири на книгата, например, ще видите, че те винаги са подкрепени и от тяхното Министерство на туризма. Защото нашите съседи знаят, че интересът към литературата носи интерес към цялата култура на една нация, към туризма ѝ и неизменно допринася към бизнеса на местно ниво. За три години имаме една награда и една номинация за „Международен Букър“, награди PEN за Яна Букова, Рене Карабаш и Здравка Евтимова, EUPL за Тодор Тодоров, Ина Вълчанова. Трябва и да мислим в посока, че може би, промяната на отношението ни към националната ни литература би подпомогнало нашето развитие и би било изградило устойчиво добър международен имидж на България като страна с богато културно наследство. Културно и литературно.
Също така е много важно да не забравяме и организациите, които от над две десетилетия се грижат за това да има писателски и преводачески резиденции, конференции, обучения като фондациите „Елизабет Костова“ и „Следваща страница“. Както и фондация „Прочети София“, която води в Бългрия големи имена от международната литературна сцена. Ако няма кой да се грижи за литературните събития и участниците в тях, книгите ще останат не достатъчно видими, обговорени, обгрижени. Защото пътят на една книга не се ограничава само от печатницата до книжарницата и дома на читателя, а независимият сектор трябва да може да разчита на финансова подкрепа от нашите институции.
Гергана Васева: Как виждате ролята си на литературен агент днес, във времето, когато социалните мрежи превръщат авторите в публични личности и брандове? Кои са най-важните извън литературни фактори, за да се наложи един автор навън – добрата редакция, професионалното представяне, превода, самочувствието или литературната стратегия?
Г.П.: Медийният облик на един писател е важен. В някои случаи внимателно създадения публичен образ и митологията около автора могат да помогнат за успешното му реализиране. Но има и автори като Елена Алексиева или Момчил Николов, които почти отсъстват от социалните мрежи, а са сред най-силните ни съвременни гласове. Не мисля, че бихме могли да спорим как писател с добро присъствие на сцена, ерудиция, ораторски умения и добър английски език, би могъл да бъде успешен в чужбина. Може би тук е моментът и да споменем, че всяка книга в превод или оригинал е резултат от работата на много хора – т. нар. „литературна екосистема“. Освен писателите, редакторите им, коректорите, преводачите, художниците, част от нея са агенти, коагенти, неправителствени организации, всеки с различна роля, опит, квалификация.
Андреа Иванова: Според вас съвременните автори умишлено ли се опитват да бъдат по-универсални, за да се впишат в световния контекст (и да се продават по-лесно навън), или нещата се случват на непредумишлено ниво, в което глобалната гледна точка се възприема за естествена?
Г.П.: Не смятам, че авторите се опитват да бъдат универсални и това е някаква цел или проект, върху, който работят целенасочено. Има истории, които писателите просто имат необходимост и могат да разкажат, често те сигурно и се движат по ръба на личната история, на семейна сага или израстването им като например романите „Дом за начинаещи“ на Емануил А. Видински, „Ане“ на Камелия Панайотова, „Болката идва по-късно“ на Антония Апостолова, „Пътна връв“ на Наталия Делева.
М.П.: Гарант ли е националният успех за пробив извън националните граници? Как виждате бъдещето на българската литература като световна?
Г.П.: Не, националният успех не е гарант. С някои книги просто не се случва, колкото и усилия да бъдат положени за тях, докато с други става неочаквано лесно. Чуждите издатели все още са колебливи към публикуването на обемни книги в превод, тъй като това е скъпоструващ риск. Преводът от български е луксозно начинание, а грантовете ни все още не предлагат лесна и лека процедура по кандидатстване, въпреки усилията да предложим помощ и идеи за подобряване на програма „Превод / Адаптация“ към НФК.
М.П.: Желаете ли да допълните нещо?
Г.П.: Надявам се, че новите имена на литературния ни небосклон няма да се откажат да пишат художествена литература. Надявам се, че идват добри години за книгоиздаването ни, както и възможности за развиване и установяване на трайна нацонална политика на литературна промоция, предвидимост на сесии за кандидатстване, както и нови възможности за обмен и партньорства.
Разговора водят: Мина Панайотова, Андреа Иванова, Гергана Васева, Мария Николаева, Иван Стоянов, Ния Спасова
