Силвия Чолева
Освен че вече трета седмица упорито се протестира срещу правителството на Орешарски, напеследък много се пише и говори. В тесни, по-широки и най-широки кръгове – в медиите. Коментари, интервюта, разговори, мнения. В началото на протестите – неуверени, сега – по-гръмогласни, философстват, обясняват, разясняват, ползват уверено големи думи. В този поток е трудно да се отсее зърното от плявата, смисленото често се затлачва. Мнозина предричат подобно оттичане, заглъхване на протестите, омаломощени от тактическите игри на властта. Тези, които протестираме пред Министерския съвет и Народното събрание, знаем за това усещане, което започва да надделява над радостната възбуда на будното гражданство, викане пред глухи прозорци и празни стаи, това, че трябва да издържим толкова дълго, колкото е необходимо… Надделява и още нещо – потиснатото объркване от съзнанието, че разбираме от други неща, не толкова от политика, че обиграните в различни хватки могат да ни притиснат натясно, да ни изиграят. Нали се учим (или си припомняме) какво е гражданска реакция, как се отстоява категорично. Надявам се на оптимистичен сюжет, защото виждам на протеста хората наоколо, хора, които вярват в силата на гражданската си позиция, защото свободата е заразителна. Надявам се на политическата култура. Надявам се също индивидуалният жест на Едвин Сугарев да няма трагичен край, защото поетите са ни нужни повече от политиците. Поетите не трябва да бъдат убивани. Жестовете у нас, особено като този, по-често будят подозрения, недоверие. Широките жестове тук не се приемат, бързо се забравят или профанират. Сигурно е, че тези олигарси в управлението не заслужават цената на човешкия живот. Да не говорим, че от жестове не разбират. А от думи? И преди да ме пребори отчаянието, че „Полет над кукувиче гнездо” се оказва актуална и в началото, и към края на живота ми, повтарям, поети са нужни на тази държава. И действия. ОСТАВКА!
