Страх от реформи

Амелия Личева

На проведената наскоро национална матура в Италия зрелостниците трябваше да направят анализ на текст от съвременния писател Клаудио Магрис. И както обикновено (и не само у нас), изборът на автор предизвика недоволства, защото се оказа, че повечето от учениците не са чували името на писателя, още по-малко пък са го чели или знаят нещо за него, което би им добавило контекст и би подпомогнало писането им. Затова и е обяснимо, че повечето от тях изразиха недоволство, че не са учили Магрис в училище и попитаха не е ли редно на матура да се дават изучавани автори.
Ако използваме конкретния случай като повод, въпросът, който следва да си зададем, е възможно ли e в училище да се наблегне на актуалното, без да се пренебрегва класиката и без това да води до удължаване на средното образование до 13-и или 14-и клас. И как и по какви принципи следва да се отстоява селекцията, кой е призван да го прави, намирайки баланса между минало и съвременност?
Добре известно е, че тъкмо училищните програми са тези, които поддържат канона и затова всеки опит за промяна отеква болезнено в обществото. Така се случи и в България в последния месец, когато бяха оповестени предложенията за промени в програмите по български език и литература. За съжаление страхът на новия министър на образованието и желанието работилите по проекта учители, университетски преподаватели и експерти в министерството да бъдат превърнати в изкупителни жертви само разпали скандала и даде поводи за какви ли не твърдения и обвинения. Вместо да бъдат подложени на нормално обсъждане, програмите като нещо срамно бяха свалени от сайта на министерството и за всички заинтересовани остана само възможността да гадаят в какво точно се изразяват промените и не се ли вадят от контекста  обявените като скандални примери.
Откъслечната информация идваше от наученото, тиражираното и раздуханото от медиите. Те, разбира се, по-малко обърнаха внимание на световната класика и мимоходом отбелязаха, че „Хамлет” и „Тартюф” излизат в пенсия; но за сметка на това широко заиграха с националистическите страсти, наблягайки върху осакатяването на Ботев например. Странно е, че журналистите не потърсиха аргументите на изготвилите програмата. А щеше да е полезно да се разбере какъв списък с произведения за отпадане са предложили учителите (имало е такъв) и как биха мотивирали замяната на „Хамлет” със „Сън в лятна нощ”. Като това, разбира се, са частни случаи, в които са възможни най-различни гледни точки и доводи, сред които не е маловажен и фактът, че изучаването на „Хамлет” в училище по преки наблюдения не го прави познат и овладян текст за голям брой от първокурсниците в университетите, включително във филологическите специалности.
В същото време е ясно, че каквито и списъци с отпадащи и добавяни автори да се изготвят, те се нуждаят от сериозен консенсус и ако от тях изпадат най-вече текстове с по-сложна проблематика, е нужна солидна аргументация. Затова и е важно дебатът да се продължи и задълбочи, като се съсредоточи и върху въпросите за това как трябва да се преподава литературата и какви умения у подрастващите очакваме да формира тя.
В последните десетина години едно от най-честите оплаквания и на ученици, и на родители, и на учители беше претрупаността на учебните програми. Настоящият проект предвижда намаляване на количеството задължителен учебен материал за сметка на упражненията и постигането на качество. Тоест, новите програми си поставят за цел да подпомогнат задълбочаването, осмислянето и анализирането на наученото, да стимулират развиването на умения за самостоятелно критическо мислене. Или казано по друг начин, те заменят идеята за всестранността с тази за експертността. Разбира се, нека още веднъж го подчертаем, това не може да става за сметка на отстраняването на всички по-сложни текстове, но трябва да е съобразено с нагласите, възможностите и потребностите на учениците. И с очакването, по което като че ли има съгласие, че литературата е инструмент за овладяване на способности за общуване и за справяне в света на информацията.
Да обобщим. В новите програми са залегнали няколко принципа:
• намаляване на броя произведения, с които ще се изучават всички класици (няма защо да се тревожи депутатът от БСП Николай Петев, никой не посяга единствено на Ботев и Вапцаров и никакво национално предателство не се осъществява);
• намаляване броя на задължително изучаваните творби, което означава, че в нарасналите часове за упражнения учителите могат да продължат да работят с всички останали Ботеви творби, с „Хамлет” и с каквото друго пожелаят;
• формулиране на определени етически, естетични и други концептуални ядра, през които да бъде видяна литературата; тъкмо те определят и онагледяващите ги произведения.
По тези принципи си струва да се води професионален дебат. А не да се размахва пръст и да се заплашват с дисциплинарно уволнение експертите, решили след близо 13 години и след твърде много международни изследвания, установили неграмотността на българските ученици, да започнат нужната реформа.