Амелия Личева
На 10 ноември пред множеството граждани, дошли да ги подкрепят, „Ранобудните студенти“ мотивираха присъствието си на улицата и в окупирания университет не само с исканията, които вече бяха отправили към политиците в НС и правителството, но и с етикетите, които всички ние малко или много им бяхме сложили в предходните години. Изгубеното поколение, поколението на прехода, апатичното, нямото поколение, казаха те, най-после проговори и реши да действа. И това е най-добрата новина, с която можехме да отпразнуваме 24-тата годишнина от началото на злополучния български преход. Децата на прехода, чиито родители преди 24 години се бяха запознали по митингите, както каза един от студентите от Американския университет в Благоевград, заявиха себе си. Направиха го непреклонно, с хъс, с изключителна зрялост. Децата на прехода предприеха един отчаян протест, за да накарат всички ни да осъзнаем, че така повече не може. В едно време на безизходица и липса на алтернативи, на усещане за тотална задъненост, студентите казаха: трябва да се протестира въпреки безнадеждността, за да запазим елементарно себеуважение и достойнство.
И това е единствената добра новина. Макар и тъжна. Защото работата трябваше да е свършена от родителите. За 24 години трябваше да сме поставили бариери пред пипалата на вечно завръщащия се комунизъм. Не го направихме. Все се страхувахме, че не сме достатъчно толерантни, че мерките на лустрацията са твърде драстични; разчитахме на самоосъзнаването. Голяма грешка. Онези, които продължават да се наричат другари, приеха толерантността за слабост и с репресивните и ченгесарски мрежи успяха да опашкулят обществото ни така, че сега само вълшебник може да разсече пипалата на мутиралата тоталитарна наследственост.
Спахме непростимо дълго. В унеса на примирението, на апатията, в самозалъгването, че индивидуалното решение не води задължително до Терминал 2, където проф. Стати Сатев безнаказано покани студентите.
Не трябваше да допуснем младите сами да измиват срама.
Младостта обаче е затова, да има повече смелост и вяра, че притежава сила да развали магията. Мислехме си, че новите поколения студенти не знаят и не се интересуват от миналото, но се излъгахме. Оказа се, че те чудесно знаят какво се е случило в България и преди, и след 10 ноември, и искат един съвсем друг ред, който окончателно да скъса с диктаторския манталитет и методи на управление. Мислехме, че не четат, но те излязоха на протест с имената на любимите си писатели и заглавия и така видяхме добрия им вкус. Мислехме, че са безразлични, а те ни показаха, че им пука много повече, отколкото на много от нас. Мислехме, че не забелязват, а те прозряха зараждането на омразата и ксенофобията. Мислехме, че няма да издържат, но те се оказаха силни и последователни.
Засипаха ги с пропагандна кал. Размахаха им пръст, че университетът, видите ли, бил място за уроците им, а не школа по гражданско образование; вмениха им, че не искат да учат, а те просто искаха от ученето им да има смисъл; упрекнаха ги, че не бил това начинът да се протестира, сякаш протестите винаги са се изразявали чрез молба в деловодството; определиха ги като анархисти само защото показаха, че са свободни; приписаха им симпатия към Бойко Борисов и ГЕРБ, защото това изнася на управляващите, които не искат да признаят, че студентите отрекоха лицата и принципите на цялата ни действаща политика; а най-накрая ги и пребиха безпардонно, когато властта впрегна полицаи от всички краища на България, за да препречат пътя на излезлите на своя мирен, но непреклонен протест срещу цинизма на управляващите. Искаха да ги смачкат. Но има ли някой, който може да победи младостта, когато на нейна страна е правото?