Средновековие, ренесанс, барок, просвещение. В полската литература.
Специалистите ще се заинтересуват – „Любопитно – да погледнем“.
Обикновеният любител на литературата пък би могъл да си каже: „Далечен период, какво ще ми даде? Още повече в една само, славянска при това, литература?“
Ще ви даде. Тази приятелски настроена към читателя книга дава щедро – ще ви даде и знание, и радост, и естетическа наслада, дружески ще ви заведе в съответната епоха и без да искате, и без да разберете, ще ви постави в ролята на „тогавашен“ човек.
Тази книга не е съвсем антология, или съвсем не е антология, в нея няма да прочетете просто ред преводни произведения и биографични бележки.
Със своите кратки, сбити, но точни и съдържателни сведения за епоха и автори тя е прекрасният пътеводител в онова минало. И не само в полската литература, а доколкото тази литература е функция и на западноевропейския културен модел, ще надникнете в началата на днешната европейска култура, с изненада ще мернете зародишите на много модерни художествени тенеденции.
Камен Рикев нарича книгата си христоматия за студентите полонисти. Тя е много повече от христоматия, но в „дидактически план“ наистина е насъщно произведение за слависта полонист, възниква на почти празно място в тази област на знанието, тя е нещо, без което отсега нататък полонистът не може да мине.
Естествено е – XV–XVIII век имат свой език, със специфика, различна от днешния полски. И ето тук по правило започват да изникват съмнения и подозрения – как ли са преведени тези текстове, как звучат на български? Не е ли доста смело да се посегне към превод на толкова стари творби?
Тези въпроси са типични, теоретични, и доста изтъркани, и доста неетични (такъв род въпроси по принцип в различни области на знанието и изкуството идват на ум на корифеите, които изхождат от благородната позиция: „аз не съм го направил, та той/тя ли?“).
Опасенията относно превода при тази книга бързо отпадат още в самото й начало – при най-ранния, първия, полски художествен текст, химна „Богородица“, текста, който преследва като мантра филолога полонист от първите дни на следването му до края. В „Два зубара и муза“ е представено такова българско съответствие, че в първия момент не осъзнавах, че чета превод, а толкова години съм носила в паметта си оригинала.
Следват Рей, Кохановски, Пасек, Крашицки, Княжнин… цялата класика на XV–XVIII в., която, преди да се появи тази книга, се побираше в една суха, кратка информация, някакви забулени в мистична мъглица текстове, недостъпни за начинаещия полонист поради стария език, а всъщност и поради чисто физическата им липса като оригинали.
Опасенията тук са обезсмислени – от какво? От знанията и дарбата на автора. И от още нещо – много важно нещо: преводачът подхожда към текста с любов. Със сърдечна симпатия, с пълно приемане и дори с точно отмерена от вътрешните везни доза добър хумор. При превода на толкова отдавнашни текстове не може да се мине без т.нар. архаизация на езика. При истинското адаптиране към изказа на отминали времена е изключетелно важен усетът за мярка, изборът на средства, съобразяването с конотациите им в приемащия език. При същинската архаизация нещата не се случват само на ниво лексика и флексийни остарялости, те включват синтаксиса – и даже главно синтаксиса, което вече е истинското предизвикателство. К. Рикев се е справил с това така съвършено, че специфичните български езикови средства започват изразително да предават манталитета и мисленето на полския шляхтич от старите епохи. Смятам това за постижение, което специално трябва да бъде подчертано.
В резултат творбите на старата полска литература стават „обичливи“, стават притегателни, стават „апетитни“. И се наслаждаваш на малките неща, и ти е интересно по колко върви самурената кожа на градския пазар, и колко тор да сложиш, като засаждаш лозница, и малко завиждаш, като чуваш как къкрят, пращят и цвърчат гозбите в топлата стая на пана посред върла зима.
Първи текстове на една национална литература, авторите нямат зад себе си наследство от художествен опит, тук са наивни, там са дидактични, тук са „предметно реалистични“, там са алегорични. Но трогват. С безхитростната си искреност. С красивото си простодушие. Защото – в крайна сметка – в каквито и неизбродими дебри да прокарват пътеки проникновенията на изкуството, най-силните послания винаги са прости истини.
В „Два зубъра и муза“ ще намерите: Рей, Кохановски, Шимоновиц, Ян от Кияни, Наборовски, Морщин, Потоцки, Коховски, Пасек, Китович, Крашицки, Нарушевич, Трембецки, Карпински, Княжнин. Ще намерите и статия за списание „Монитор“ – един поучителен за нас разказ за социализирането на „четмото и писмото“, за обществената функция на словото – и като социален приобщител, и като културен еталон. И социалната и политическа „карта” на епохата – в „Конституцията от 3 май”.
И обзорните прегледи, и най-дребната бележка носят богата информация, защото авторът отлично познава художествената, политическа и религиозна история на Европа.
Моите лични фаворити сред преводите са Разговор на майстор Поликарп със Смъртта, Почтеният човек на Рей, Дневниците на Пасек, Монахомахията на Крашицки, Жетварите на Шимоновиц. И късчето от „дискусионната творба“ на Юзеф Бака (оня символ-смешка на графоманството), в която К. Рикев (с пълно право, мисля) вижда не повода за насмешка, а скрития потенциал на бъдещи тенденции.
И някак си „извънлитературно“ ми се ще да кажа – прочетете писмата на Ян Собески до Маришенка! Просто ги прочетете.
Богатите илюстрации в книгата добавят точни акценти в картината на старата полска литература. „Списъкът“ на полските легендарни и литературни образи улеснява разбирането на произведенията и дъха на времето.
И да се изразя по средновековному – тази книга е богатство, тезаурус за полониста и за всеки заинтересуван от литературата. Това е книга, създадена с отлична ерудиция и усет за важното, това е книга със значими и талантливи преводи. Това е книга с душа.
Антоанета Попова
Камен Рикев, „Два зубъра и муза, полската литература XV-XVIII в., епохи, автори, текстове“, изд. „Балкани” 2014
