Пламен Дойнов
В годините на изолация и маргинализация в българската литературна публичност Николай Кънчев пренасочва голяма част от усилията си навън – не само към учене на езици, преводи на чужди автори и усвояване на източни философски и религиозни учения, но и към търсене на излаз за собствената си поезия. Опитва се да разреши сложната задача как стиховете му да пробият езиковата бариера; как останалите големи поети на света да разберат, че в НРБ живее и пише техен истински брат; как да осигури чуждоезиково битие на уникалния български поетически език, който създава след средата на 60-те години.
За Кънчев е важно не да бъде озвучен на всяка цена зад граница, а да представи навън именно себе си, собственото си неосквернено слово, без да му се налага да прави тежки компромиси в поведението си, а още по-малко в своето писане. Защото пред очите му през 60-те и 70-те години се разиграва една и съща гледка: демаркационната линия на соцреализма между НРБ и западния свят преминават само вписали се в системата автори, почти без изключение отдали почерците си временно или за постоянно под наем на комунистическия режим.
Кънчев разбира, че може да разчита предимно на качествата на своя поетически език и на собствената си колосална упоритост и работоспособност – сам себе си да разпространи, сам словото си да посее, използвайки често и попътни, и насрещни ветрове, където е възможно. Не само без помощ от партията държава или някое нейно ведомство, но и въпреки държавата, заобикаляйки закони, постановления и негласни правила.
Това са наистина гигантски усилия за преодоляване на пространствата от пишещ човек, при когото емиграцията никога не е влизала в сметките. На Кънчев му е забранено да пътува на Запад (поне до 1986 г.), и нещо по-важно – той е приел тази забрана, дълбоко у себе си е зарил всяка надежда за пътуване. Както свидетелства Федя Филкова:
Още в началото на 70-те години, когато се бяхме запознали, той беше получил покана от Пиер Еманюел за гостуване във Франция. Разбира се, не го пуснаха. Оттогава той беше наясно, че никога няма да му позволят да отиде някъде, където биха го разпознали и признали като голям поет. Знаеше, че това няма да стане.[1]
При това положение излазите са два: пощенски пратки и срещи с европейски българисти, посещаващи България. Към това – създаване на контакти чрез превеждане на чужди автори и неясният ефект от споменаването на името му в разговори зад граница от верни негови читатели и почитатели, когато отговарят на въпроса „Кои са най-добрите съвременни български поети?“
Най-вероятно стратегията на Кънчев е предвиждала признание в България чрез постигане на признание по света. Стремял се е да застави институциите в НРБ да се съобразяват с него именно защото го печатат и ценят на Запад. Блокадата отвътре трябва да падне под напора на славата, дошла отвън. Затова той сякаш къса пъпната си връв с „духа на мястото“ и започва методично да се приобщава с поезията на света, да се превръща в световен поет.
Това е цялостно езиково поведение. Кънчев остава без родно място – и в поезията си, и наяве. Лишава се от преки родни предходници, като че ли изтрива потеклото си от своите стихове. Извършва обезродяването си с прецизност и отдаденост на словото, за които в българската поезия няма традиции. Освобождава се от най-заробващите си връзки с българския свят. Домогва се до универсалност в поетическия почерк до такава степен, че наистина неговият стих започва да разговаря на български с други народи по света.
Докато прави всичко това, през 1980 г. блокадата около него в НРБ пада. В края на 1981 г. го приемат в СБП[2]. Книгите му с поезия за възрастни започват да излизат – приблизително по една всяка година. Но той вече е създал първите си по-солидни литературни контакти с Франция, Белгия, Италия… Немислимо е да посети Франция, откъдето получава най-често покани, но негови стихове се печатат в периодиката на държави и от Източна, и от Западна Европа. Разпространяването на поезията на Кънчев е стигнало дотам, че най-после започват да се появяват книгите му, преведени в Полша (1981), Холандия (1982), Грузия (1983), обемна подборка от стиховете му в САЩ (1986), книги в Италия (1986), Франция (1987), отново Холандия (1987) и т.н.
Славата му на забраняван автор до 1980 г. допълнително насърчава интереса към него зад граница и с право обезпокоява властта в НРБ. Има реална възможност Николай Кънчев да си изгради репутация на поет дисидент – перспектива, която ужасява и секретарите в ЦК на БКП, и ръководителите на СБП. И понеже вече няма как да задържат поезията му отсам Стената, пускат в ход серия от мероприятия – подслушване, следене на кореспонденцията, задържане на международния паспорт, наблюдение и натиск над съпругата му Федя Филкова, която проницателно преценява:
Цялото подслушване, следене на кореспонденцията и всички 14 мероприятия, които са разписали с мисълта да ме проучат като обект на вражеска пропаганда, е във връзка с интереса на ДС към Николай. Иначе особено един от агентите, за когото винаги съм мислела, че е поне полковник, никога не би си хабил енергията, ако ставаше дума само за мен, а не и за Николай, който искаха да бъде неутрализиран като голям поет. Това е целта. Николай беше сам в българската литература. Зад него не стоеше държавата. Никъде не беше на щат. Можеше да бъде ударен само чрез най-близките си. Моето досие е част от следенето и от стремежа да бъде уязвен поетът Николай Кънчев[3].
Една от целите е силно съкращаване на присъствието на Николай Кънчев зад граница – и чрез рутинните неофициални забрани или подмолни спънки за пътуване, и чрез блокиране на каналите, по които поезията му стига до чуждите читатели. Същевременно държавните издателства в НРБ започват да му издават поне по една книга годишно, което не означава обаче, че става дума за свободно печатане, а за контролирано опубличностяване на творчеството му с темпове и във форми, характерни за голяма част от останалите поети – книга в поредицата „Поколение“ на издателство „Народна младеж“ („Лайкучката не хапе, а ухае“, 1983), издаване на поезия с избрано по повод 50-годишнината му („Редом с всички мигове“, 1986), включване на негови стихове в тематични и представителни антологии и т.н. Стремежът е да бъдат минимализирани ефектите от присъствието му навън, да се моделира така, че да изглежда като приет от режима автор.
*
Още към края на 70-те години започват опити за провокации, които целят многопосочни ефекти, сред които най-съществен е неутрализирането на Н. Кънчев като български поет, за когото в чужбина все по-често говорят.
От такъв калибър е една уж „ведомствена“ интрига, инсценирана чрез Речника на българската литература на БАН (1977). Силно впечатлява самият факт, че трайно маргинализираният поет е сред малцината съвременни автори нечленове на СБП, за които в речника има текст. Бележката за Кънчев е поръчана на Светлозар Игов, но години по-късно той твърди, че предоставя изготвянето й на самия поет[4]. Очевидно при писането някъде по пътя се намесва и друг, страничен, стремящ се към „обективност“ почерк, може би на Кръстьо Куюмджиев или на друго лице[5]. Иначе няма как да си обясним, че в кратката бележка не е спестено изречението „Сложната образна система на К. предизвиква противоречиви оценки в съвременната бълг. критика“[6]. Накрая бележката е подписана с инициалите „си“ (Светлозар Игов).
Фрапиращ обаче е финалът на първия абзац. Последното изречение там гласи: „Чл. на БКП“, т.е. Член на БКП. По-наивните читатели биха помислили, че някой чрез тази „грешка“ прави едва ли не услуга на Кънчев, причислявайки го, макар и с фалшиво указване, към партийната общност от писатели в НРБ, т.е. опитва се да му осигури публичен престиж в една комунистическа държава. По-бавният анализ обаче би ни отвел точно в обратната посока. Очевидно бележката не е предназначена за добре осведомените български институции, които няма как да бъдат дезинформирани; те знаят, че Кънчев не е член на БКП. „Грешката“ предизвиква шум в системата – противоречиви реакции, недоразумения, уточнения[7]. В един разговор по повод речника Кръстьо Куюмджиев заявява в прав текст:
Например статията за Николай Кънчев. Тя е писана от Св. Игов и редактирана от мен. В нея е казано, че Н. Кънчев е член на БКП, което не е вярно. Нито Св. Игов е писал такова нещо, нито пък аз мога да го добавя от себе си. Само едно криминално разследване може да ни разкрие как се е появила тази грешка[8].
Разбира се, никой не си дава труда да прави „криминално разследване“, защото това несъмнено е нарочно инсцениран гаф, а не случайност. Една от целите на „грешката“ е да произведе объркване, да се превърне в траен генератор на слухове около Николай Кънчев, който е фалшиво маркиран като „наш“, за да бъде дискредитиран както пред инакомислещите вътре в НРБ, така най-вече пред западните си приятели, колеги, преводачи, издатели, които към този момент разпознават в него автентична алтернатива на социалистическия реализъм и на комунистическото мислене.
*
Може би най-внезапният за охранителните органи в НРБ пробив Кънчев осъществява през 1986 г., когато моли Александър Шурбанов да подготви преводи на няколко десетки негови стихотворения на английски, завършени след това от Яша Кеслер. Тъкмо тази подборка участва в конкурс и печели награда в САЩ, която освен парично измерение включва издаване на премираните текстове. Така се появява периодичното издание на Принстънския университет, съдържащо поезията на Николай Кънчев на английски. Вратите сякаш се отварят една след друга. Скоро Кънчев е поканен да участва в писателския семинар (тримесечна програма) в университета на Айова. Поканеният обаче никога не вижда поканата. За нея устно му съобщава председателят на СБП Любомир Левчев – „била пристигнала от американското посолство в София“.
Защо председателят на СБП не показва и не предава поименната покана на редовия член на СБП Николай Кънчев? Съдейства ли му да замине на професионалната специализация в Америка? Кой на кого съдейства и пречи изобщо?
На 7 август 1986 г. привикват Николай Кънчев в ДС на „профилактичен разговор“. Впрочем от запазения рапорт на старши лейтенант Ангел Апостолов разбираме, че това е вторият за годината подобен разговор с поета[9]. Той е знаменателен с това, че почти изцяло е посветен на задграничното битие на Николай-Кънчевата поезия. Сякаш офицерите от ДС са обсебени от заплахата, че Кънчев изнася поезията си на Запад, очертава се да замине като професионален писател за Америка и скоро може да се превърне в най-известния български поет в чужбина. Затова те се опитват да притиснат и сплашат Кънчев с поредица от предварително подготвени въпроси, на които вече знаят отговорите, събрани чрез серия от агентурни мероприятия: за публикациите му в Холандия, Франция и САЩ; за срещите и кореспонденцията му с преводачи и поети от Италия, ГДР и др.; за предстоящото му (не)заминаване за Айова. Накрая му вземат писмени обяснения – за респект, за доказателство, че са го предупредили, но и за да сравнят почерка му с почерците от анонимни листовки.
В ДС разполагат с данни, че Кънчев издава творбите си без разрешението на българската Агенция за авторско право и има „контакти на лична основа с граждани на капиталистическите страни“. Следят за реакциите му – доколко е „честен“ и „искрен“, и установяват, че „не е честен“, че след като му изтъкнат „факти“, увърта как „не се бил сетил, забравил, не знаел“.
Нормално е Кънчев да е смутен, притеснен и дори изплашен. Но същевременно той разбира, че трябва да се укрие в обясненията си, да не позволява да бъде изцяло разкрита стратегията му за износ на собствената му поезия. Играта на казване и неказване, на премълчаване и полугласно признаване е колкото истинска, толкова и нарочна, изпълнена с тон на наивност от един световен поет, който се е превърнал в уязвим всекидневен човек.
Но този „профилактичен разговор“ е изключително ценен епизод от литературната история, защото донякъде прояснява механизмите, прилагани от Николай Кънчев за общуване с външния свят; механизми, които не са санкционирани от българските институции. Ето как рапортът преразказва обясненията на един самотен в усилията си поет:
Това [публикациите си в чужбина – б.м., П. Д.] той уреждал по следния начин – запознавал се с дадения чужденец и на лична основа се договарял с него за издаване в чужбина на свои произведения, след което в ААП [Агенцията за авторско право – б.м., П. Д.] пристигал официално договор.
Така Кънчев се опитва да заобиколи наредбите, които на практика в НРБ поставят Агенцията за авторско право на изхода на българската литература за чужбина. Поетът нарушава наложения от властта разрешителен режим за публикуване на български автори зад граница. Разбира се, самият режим грубо потъпква свещеното право на автора – сам да решава къде, кога и при какви условия да публикува произведенията си.
От думите на Кънчев се подразбира, че той пише множество писма, за да поддържа контактите си с преводачи и българисти; подготвя подстрочници на стиховете си на френски, които поетически оформя Кенет Уайт; уговаря се предложените му в ГДР преводи на немски да се публикуват в Западна Германия и т.н. Целият разговор ясно загатва каква грандиозна лична политика за разпространение на собствената си поезия осъществява Н. Кънчев в условията на вътрешна цензура върху неговите външни изяви и публикации. Въпреки подробностите в рапорта, които като че ли се опитват да изведат амбициите на автор, който всячески се опитва да „пробие“ на Запад, в един по-висок хоризонт на разбиране се очертава образът на световен поет, заточен в собствената си страна.
Кампанията за задържане на поезията на Кънчев в България има оловен връх. Някъде по това време, в късното лято на 1986-а, се разиграва ужасяваща сцена със стрелба по квартирата, в която Николай Кънчев живее със съпругата си Федя Филкова. Куршумът, изстрелян най-вероятно от капандурата на отсрещна, оттатък вътрешния двор сграда, минава през отворения прозорец и просвистява над главата на поета, докато се навежда да вземе от пода паднал лист. Върху този епизод Федя Филкова ще напише години по-късно разказа „Стрелци по стихове“[10]. Тогава обаче стрелбата е поредното предупреждение – не разговор, а предупредителен монолог, след който очакват от Кънчев да си остане наведен, уж протегнал ръка в търсене на падналия лист. Днес знаем, че макар и трудно, поетът се изправя – с изписан лист в ръката.
*
Казусът с драматичното и трудно осъществимо задгранично битие на поезията на Николай Кънчев през 70-те и 80-те години на ХХ в. е сред най-ярките опровержения на тезата, на която настояват редица историци и мемоаристи – за „културното отваряне на България към света“, започнало под егидата на Людмила Живкова[11]. Спокойният изследователски поглед няма как да не забележи, че всъщност става дума за избирателно и контролирано „отваряне“, пропагандно реализирано чрез делегирани от властта представители на българската литература и култура. Автори като Любомир Левчев, Георги Джагаров, Божидар Божилов и прочее не просто пътуват на Запад в качеството си на държавни поети, представляващи самата НРБ, но и се тиражират на чужди езици в книги, почти изцяло финансирани от същата тази държава или просто лансирани в официални списъци, в които се препоръчва на преводачите кого и какво точно да преведат.
Както иронично свидетелства Ян Паул Хинрихс, по време на международните и преводаческите форуми в България са „осъществени полезни контакти, за да бъдат преведени стиховете на председателя на писателския съюз“, като „в резултат на това този човек бе преведен в петдесет държави. Преводачите бяха петимни да сътрудничат, след като това можеше да доведе до нови покани“[12].
Поетите на свободна практика, свободните поети като Николай Кънчев преминават Стената по друг начин. Можем да ги сравним с някои от онези източногерманци, които се опитват да преодолеят Берлинската стена преди 1989 г. – прокопавайки подземни канали, хвърляйки се да плуват под вода в реката Шпрее, дори с въздушен балон, колкото е възможно по-високо в небето… Впрочем така си представям бягството на поезията на Николай Кънчев в чужбина – с въздушен балон, в някакво трескаво обричане да се отмести от земната мъртва точка на забраната, да се откопчи от гравитацията на цензурата, да призове чуждите езици към същностно внимание, да докосне дълбоката бездна на едно по-друго разбиране, все по-високо и по-високо в небето, докато накрая го изгубим от погледа си.
[1] Вж. разговора с Федя Филкова в този брой на ЛВ.
[2] Вж. Нови членове на СБП. – Литературен фронт, бр. 53, 31.12.1981.
[3] Вж. разговора с Федя Филкова в този брой на ЛВ.
[4] Вж. Николай Кънчев представен от Светлозар Игов, С., 2011, с. 97.
[5] Вж. изказването на Кр. Куюмджиев, в което той твърди, че е редактирал бележката за Николай Кънчев в Речника, в: Успехи и недостатъци в едно пионерско дело. Разговор за „Речник на българската литература“. – Литературен фронт, бр. 34, 24.08.1978.
[6] Речник на българската литература. 2 том, С., 1977, с. 271.
[7] Вж. за това реакциите: Стоянов, Анастас. Бележки по едно издание. – Литературен фронт, бр. 4, 26.01.1978; Игов, Светлозар. Кой кому се е предоверил. – Литературен фронт, бр. 5, 2.02.1978.
[8] Успехи и недостатъци в едно пионерско дело…
[9] Екземпляр от рапорта за тази среща с Н. Кънчев е приложен в досието на съпругата му Федя Филкова, водено от ДС между 1985 и 1987 г. Тук и по-нататък се цитира по копие, намиращо се в личния архив на Ф. Филкова.
[10] Вж. Филкова, Федя. Третата жена. Разкази, С., 2014, с. 18–20.
[11] Вж. например: Културното отваряне на България към света. Материали от международната научна конференция по повод 70 години от рождението на Людмила Живкова. Съст. Искра Баева, С., 2013.
[12] Хинрихс, Ян Паул. Елисавета Багряна, Николай Кънчев и дъщерята на Атанас Далчев: Спомен от литературния живот в България през 80-те години. – Литературен вестник, бр. 28, 18–24.09.2013.
