Вдъхновението не е процес, вдъхновението е кайрос, епифания, пробив, събуждане на жизнената сила – онзи трескав импулс, който размества границите и пластовете на вътрешния опит. Вдъхновението е лабораторен процес по дълбаене из руините на миналото, чертаещ вертикалите на идното през призмата на сега и тогава. Творбата помещава именно това противоречие на непроцесуално прекъсване и процесуално протичане: извън и във времето. Тя е неконтролирана воля по овладяване на естетически пространства и форми, екстатично изригване, непоследователен ритъм.
На вдъхновението вече му е тясно в речника на спонтанността: не го откриваме у музите, дамата на сърцето, природата, съня, въображението и любовта. Нито вече се побира в обществения дълг, безпокойствата на аз-а, абсурда на съществуването, смъртта.
Ние сме тези, които търсим вдъхновението отвъд обозримото, искаме да го изтръгнем от инертното му кръжене в периферията, да го извърнем от лесните медийни езици на перманентните кризи. Вдъхновението не е в криза. И това не е манифест, бунт на нови форми или нова генерация. Не влизаме в мътните води на модернистичното клише стари-и-млади. Първо преоткриваме и напомняме езиците и формите на отминалото вдъхновение. После реставрираме останките им, реанимираме забравената им употреба – не смърт, а въображение за нов живот. Накрая изграждаме свои речници.
От редакторите