Иван Стефанов
бр. 25/2016
Докато прокарвах ръбчето на хартиения билет под ноктите си, забелязах че Герта, Роберта и Гертруд бяха седнали на предните три седалки. Косите им бяха вече поскъсени, подобно на всички жени около тази зряла възраст, а допрените до тялото ръце издаваха дискомфорта, в който бяха изпаднали. Десетина реда по-напред свещеникът казваше последни думи преди ковчегът да се затвори, а в залата определено не се пазеше тишина. Най-много шум вдигаха трите дами с немски имена, седящи пред мен. Физически видимото сконфузено и сдържано поведение на жените контрастираше със силно изявените им говорни дефекти и уличен език. В стаята настъпи тишина в момента, когато Герта се изправи и тръгна по пътеката към ковчега. Ходейки, свали дясната си ръкавица и забърса сълзите, капещи на бузите й. Двете й приятелки замлъкнаха. Залата бе тясна, но дълга, подобна на всяка базилика. Свещениците окачваха черни пердета по стените, а ниска църковна служителка хвърляше горящи свещи в кофа с вода. Капакът хлопна. Мишките чуваха единствено обувките на хората и съвсем скоро залата се бе изпразнила. Там някъде бях аз. Заспал на една от пейките зад Герта, Роберта и Гертруд. Трите възрастни жени се прегръщаха и тъкмо си сядаха обратно на местата, когато се събудих.
Първите думи, които чух, бяха:
– Знаех си аз, че умря млад заради рождената му дата. Четиринадесети април, що за ужасно число. В зодиака на госпожица Рубеншумахер четох, че четните числа по средата на месеца носели нещастие – каза Гертруд.
Герта леко изхлипа и отвори страницата от вестник „Делеграф“, силно наситена с астрология. Желаех да не се бях будил, ала нямах избор и продължих да слушам.
– Прекалихте с антибиотиците – смъмри ги Роберта и продължи. – Трябваше да приемате хомеопатия, както говорят по телевизията. Чух, че билките помагали повече.
Там някъде моята прозявка смути така съществения разговор, хвърлящ светлина върху смъртта на бедния господин. Трите жени се обърнаха към мен, погледнаха ожесточено и наругаха моята невъзпитана особа. Гертруд продължи:
– Вие, млади господине, бидейки така възпитан, коя зодия сте?
Отговорих, че не се интересувам, но принципно съм стрелец. Роберта изсумтя и повлече двете жени със себе си. Озовах се сам в залата.
Навън се стъмваше, докато от балкона си наблюдавах как блокът пред мен, закриващ панорамната природна експозиция, светваше малко по малко. Злите светлини и звуци, пълзящи от мръсните прозорци, пълнеха мрака с футбол и псувни. През това време неприятната на мирис жълтеникава течност, отделена от съседското куче, се изливаше през чучура на горния балкон. Това внесе смут и ме принуди да се прибера в хола, където, сядайки на дивана, взех поредната книга от библиотеката и седнах пред телевизора. Поетичните ми планове за една романтична вечер бяха осуетени от хора, подаващи се през злия екран, говорещи за зодии и хомеопатия. Четенето ми бе провалено и неусетно заспах над кутията от пица, лежаща на масата. На сутринта правописна грешка върху капака от пица мe събуди точно навреме.
В църквата имаше работа както винаги. Този път беше за парцел сто петдесет и осем, място четвърто. Заех позицията си и само след няколко часа, лопатата ми потъваше до върха на дръжката си в земята. Заваля дъжд, видях делегация от хора, задаващи се към мен, високо вдигнали ковчег. Изтичах до близката чешма, представляваща тръба с кран, и миейки кирта от лицето си, наблюдавах как трите вчерашни опропастителки на ежедневие – Герта, Гертруд и Роберта – заемаха солидни позиции около дупката. С отвращение отидох да помогна за свалянето на ковчега в дупката, когато дочух псуваща жена и без да се обръщам, им споменах, че не вярвам в зодии. Кой знае, можеше и да ги разкара.
Прогонването ми от церемониалното светилище за бабички бе успешно и плюейки под дъжда, капките човешки се сливаха с капките небесни. Колко жалко. Придвижих се до спирката, на която, подгизнал и замръзващ, чаках дълго време. Автобусът дойде. Вътре звучеше радио, по което чух за смъртта на известен бизнесмен и покана за тривиално отдаване на чест в събота, около обед. С изненада разбрах, че става въпрос за парцел сто петдесет и осем, място четвърто. Дъждът затропа по прозореца, до който стоях аз, и стряскайки мен и още няколко души, предизвика ропот и псувни. Чудесен народ, казах си, след като за пореден ден кучето се облекчаваше през чучура на горния балкон. За пръв път се заслушах в потичането на жълтата отвара през металната тръба. Имаше нещо философско в това, чистото и мръсното да се сливат и да отиват на едно място, през чучура на апартамент тридесет. И тъкмо когато се сметнах за луд, чух говор на горния балкон. Майка и дъщеря си гледаха на кафе. Докато чакаха утайката да слезе по дъното, коментираха за новостите в женската интимна козметика и за изненадващата смърт, сполетяла създателя на тези иновативни тампони.
2.
Утрото ме отведе на работа. Там чакаха двадесет жени, скърбящи за клетия нежив господин, създал интимна козметика за милиони. За жалост нямаше дъжд, а колко би било хубаво да има, така грозните жени си остават грозни, дрехите подчертават гнусните им телеса, а гримът не би могъл да се застои върху лицето. Освен това тайно бях засадил самогледащи се домати между гробовете, които да предизвикват въображението у минувачите. Дъждът остана далеч в моите мечти. Започна да става изключително горещо и на едва десет метра пред мен се появи мараня, която размиваше подчертаните от слънцето остарели тела на Герта, Гертруд и Роберта. С бързи крачки се приближих до церемониалната дивотия, когато трите грации започнаха да пеят. Толкова ужасно ми се стори, че от този момента нататък безразличието ме пое в свои обятия и единственото, за което можех да мисля, бе как Герта ще пее и на моето церемониално отпътуване към царството на сенките. Стоейки сред хората, напълно незабелязан, слушах разговорите между снобите поклонници. Темите включваха храна, мексиканци и чревна непроходимост. Преместих се няколко метра вляво, все по-близо до мъжа, разказващ за своите интимни взаимоотношения с лама.
– Това изумително животно направо се попиля от злоба, когато извадих големия, червен и набъбнал бъбрек от свиня и не го дадох. Тогава за разплата, понеже съм си зодия Телец, щедро й се отплатих, че и на двамата ни хареса – рече мъжът гордо.
Тези думи, изречени от човека в син смокинг, отведоха до темата за храна, а после и за душата човешка – и успешно досадиха. За момент се разсеях и с периферното си зрение успях да видя трима събличащи се мъже сред насъбралите се хора. Изведнъж всички се обърнаха натам, а годината бе 1970-а. Хипи движението бе набъбнало, та дори в Източна Европа го усещахме. Милиционери се затичаха и с удари ме пренесоха в районното управление, а там обвинен за гей и извратеняк, бях депортиран в село Караибрахимово, където благодарение на наложената наказателна мярка, започнах да разбирам истината за тъй тачения от индустрията на дамски принадлежности покоен бизнесмен.
3.
Не бяха ни откарали далеч с камионите, когато получихме наказателната разпоредба за строеж на сграда и междувременна приватизация на всички лични вещи. Така или иначе нямах нищо, а и ми беше все едно за другите. Герта даде двадесет лева на милиционера и той пропусна нея и двете й щедри приятелки.
Първият ден от строителството се размина с лекота. През повечето време разни хора правеха оргии, а аз носех камъни. По-късно ме преместиха в комуникативен отдел, където започнах да подслушвам моите спътници. Хората се бяха разделили на групи по интереси, като първо започнах да подслушвам жените в черно. Те бяха осем на брой и носеха бурки. Винаги в центъра на оргиите, като диви мухи. За тях разбрах, че причината да са с бурки е в устите им. Те нямаха зъби, с цел задоволство на клиентелата. Професията, която имаха, наистина имаше възпитателно място сред всички нас на този строеж. Освен това бурките се връзвали с черните шалвари и рокли, а подозренията към професията им драстично намалявали, говореха си те. Живеели в охота и имали прекрасни къщи с розови щрауси из двора, ужасно модерни за това време. Достойни жени, рекох си аз. Имат професия, ами аз какво имам?
Втората група, която подслушах, бяха три млади момчета. Те се оказаха поет, изкуствовед и музикант. Почти през цялото време не обелиха дума. Поетът гледаше залезите и тананикаше веселяшки песнички, изкуствоведът, кръстосал ръце, съзерцаваше с часове един камък, а музикантът гледаше грозно всички останали. Просто това можеха да правят.
Имаше обаче една група, съставена от водопроводчик, психолог и ключар. Тримата правеха подаръци на всички жени и най-грижливо обслужваха строящата се сграда с хуманност, чертежи и правилни изчисления. Десет години по-късно сградата падна при земетресение. За тях разбрах, че не са за провинение при нас, а по разпределение. Те събираха всички и обичаха да коментират всичко с всекиго. Герта, Роберта и Гертруд говореха неотлъчно с тях, пиейки водка като свине, след което следваше публична изява на високоспиртните им мнения по икономически и културни въпроси, отричащи
Ортега и Гасет, но възхваляващи Хегел. Относно трите грации, нищо не желаех да зная, докато най-сетне доставиха информация за покойния гений – производителя на дамски ежедневни принадлежности. Оказаха се негови близки, Герта му бе жена, а Роберта и Гертруд – сестри. Германски род, заселил се в България по времето на Втората световна война, изключително заможни, смятани за връх на интелигенцията в модерния свят – предизвикващи прогрес. Мина известно време, хората си омръзнаха и намериха много обща и интересна тема. Това бях аз – гробарят. На двадесет и три години, тъкмо започнал работа. Толкова знаех за себе си, а и повече не ми трябваше.
4.
Най-сетне заваля дъжд. Времето се разхлади, а аз получих почетно звание – педерастът. Всички ме мразеха, а на мен не ми пукаше, бях си предал доносите и тъкмо отивах да си купя рогче и лимонада, когато по радиото съобщиха за смъртен случай в село Караибрахимово. Дори не се поинтересувах и продължих по пътя към гробищата. На портите ме чакаше висок свещеник с бяла брада и светло лице, когото тъкмо отивах да търся. Попитах го дали има работа, а той ми посочи парцела и с лопатата потеглих през калните полета.
Вечерта, сядайки около скованата малка масичка на балкона, слушайки течащата през чучура консистенция се възхитих на прелестния звук. Той бе смес между цветове, миризми, съотношения, живи организми и мен. Аз бях частта, без която звукът не би имал никакво значение. Кой би го чул, защо би издавало звук, ако няма кой поне да се замисли за него. Жълтото и бялото се смесваха и образуваха жълто, което беше точно толкова нужно, колкото и аз. Плюех в дъжда и плюнката ми ставаше какъвто бе цветът на водата.
5.
В края на следващия тежък работен ден се запътих към местната библиотека, където не бях допуснат заради калните си гумени ботуши. Други обувки нямах, затова, твърдо решен да вляза, се събух и влязох. Към първите ми стъпки се присъедини и главоболието, причинено от Гертруд и сестра и Роберта, които седяха на съседна маса и ми се присмяха. Продължих напред, минавайки през секцията със съвременна литература, мернах един глуповат, мускулест господин, който тъкмо изваждаше „Тайната на една любов“ от несъществуващ писател. Той излезе от редицата, като, настъпвайки, ме продължи по пътя към масата на Роберта и Гертруд. Накуцвайки, взех Достоевски.
С прибирането си вкъщи, чух капките, минаващи през чучура на горния балкон. Замислих се как допускат Гертруд или онзи пълен сноб в библиотека, само задето е облечен като педераст. Сгънах страниците от книгата и в отчаяние и глад започнах да ги ям. Една след друга, една след друга. Започнах да се задушавам, но натисках навътре и още по-навътре. Дъхът ми секна. Край. Капките по чучура протекоха, а когато най-сетне започнах да ухая и миризмите между двата балкона станаха три, единствените хора които забелязаха, че ботушите ми продължават да се пълнят с вода ден след ден пред библиотеката, бяха Герта, Гертруд и Роберта.
Иван Стефанов
е ученик в 11 клас в НГПИ „Свети Лука“ в София.
Супер !