Амелия Личева
Покрай фестивала „Синелибри“ и изкушението да се видят филмирани любими книги издателство „Колибри“ преиздаде някои, превърнали се вече в класика художествени текстове, по които има и филми. Такъв е случаят с „Любовникът“. Романът се появи в стилно издание с твърди корици в дизайн на Стефан Касъров. По всеобщото мнение на френската критика това е може би най-доброто произведение на Дюрас, превърнало се в абсолютен бестселър през 80-те години на миналия век във Франция. За него Дюрас е удостоена и с наградата „Гонкур“. Преводач на книгата е Силвия Вагенщайн, която е специалист в предаването от френски на български на стилистиката на предизвикателни автори като Маргьорит Дюрас и Мишел Бютор.
Интересно е, че „Любовникът“, при това още преди филмирането му от Жан-Жак Ано, предизвиква много широк читателски отзвук и носи истинска популярност на Дюрас и във Франция, и по света. Не че писателката е била неизвестна дотогава, но след дебюта й през 40-те и забелязването на следващите й книги настъпва лек отлив от вниманието към нея. Именно „Любовникът“ е, който я връща в голямата игра. За шумния интерес км него има още едно обяснение. Романите на Дюрас са известни със своята загадъчност, недомлъвки, щрихи, които остават неизяснени. Такава е и личността й. А „Любовникът“ има претенцията за автобиографичен роман, който разказва историята на момичето, майката, братята, любовника, появявали се като типажи в много нейни предишни текстове. Скандалният сюжет (страстта, желанието, еротиката, връзката между младото момиче и китайския любовник), екзотичното място на действието, самото заглавие по принцип предизвикват читателското любопитство. Но най-вече „Любовникът“ играе ролята на своеобразен контекст, който може да проясни интертекстуалните препратки, с които изобилства тъканта на другите романи, може да приближи към самата личност на Дюрас, към „страната Дюрасия“, както се изразяват критиците, а това са все ефекти, които обясняват засиления читателски интерес. Неслучайно много от тълкувателите на романа го използват като ключ в разчитането на цялостното й творчество.
Маргьорит Дюрас безспорно е една от авторките на изминалото столетие, които отварят писането към автобиографичното. Разбира се, нейното писане е далеч от почти натуралистичните дневникови излияния, с които се напълни литературата на новия век. Дюрас умее не просто да превърне собствения си живот в роман, но да го направи на език, който да гарантира на писането й събитийност. Нейният автобиографизъм е плъзгав, умел, той не е някакъв тип мимезис, а ни изправя пред питането къде свършва достоверното и започва фантазията, на какво може да се вярва и на какво не. Той е автобиографизъм, който във френското мислене се свързва с опита на ниво език да се следват пунктирите на емоциите, ритъмът на тялото, своеобразната женска чувствителност и пр.
Говоренето за автобиографизъм при Дюрас обаче не трябва да ни подвежда, че в нейния случай имаме една спонтанна писателка. Тъкмо напротив. Дюрас е концептуален творец и това може да бъде видяно както при анализ на почерка й, така и ако търсим влиянията върху нея. Най-често френската критика говори за влиянието на американската проза, особено върху ранната Дюрас. Наричат я ученичка на Хемингуей заради прословутата сдържаност на изказа. Но освен на Хемингуей Дюрас търпи влиянието и на своята среда, и на средата на своето време. Индиректното въздействие на автори като Мерло-Понти, Еманюел Левинас, Жак Лакан, Морис Бланшо (с когото я свързва приятелство), както и това на структуралистите, обяснява вкуса й към образа, подложен на измененията на времето, обсебеността от разчитането на лицето и опитите да бъдат опознати азът и другият през него, осъществяването на желанията, връзката им с тъгата и смъртта, паметта. И не на последно място, разбира се, вярата в силата на литературата, на писането, които съществуват автономно, на копнежа традиционното повествование да бъде непрекъснато взривявано. Маркери на всичко това откриваме и в „Любовникът“, който реди пъзела на детството, пита как детето изведнъж остарява, каква е разликата между страстта и любовта (по тази линия вървят най-често сравненията с Едит Пиаф във френската критика), има ли я, къде е мястото на желанието, как се осъществява срещата между родното и чуждото, между аза и другия.
Може ли обаче всичко изброено дотук да гарантира харесване на Дюрас – и конкретно на „Любовникът“ – от страна на днешния читател? Основен риск пред читателя от ново поколение е да не синхронизира темповете на собствената си сетивност с разточителната естетика на словесното сладострастие. А в този роман Дюрас парадоксално го демонстира със средствата на дистанцията и пестеливостта. Иначе казано, рискът е да не може да се усетят предизвикателствата, редуването на мелодраматизъм и сдържаност, честото прекрачване на мярата. Но може би точно това голямо предизвикателство е изкушение, което ще накара днешните читатели да отворят „Любовникът“ не само заради фабулата и криволиците на любовното в него, но и заради езика му, чрез който Дюрас е накарала недоизказаното да зазвучи, дори и на хартия.
Маргьорит Дюрас, „Любовникът“, прев. от френски Силвия Вагенщайн, изд. „Колибри“, С., 2016
