Възхвала на „Блогът на местния идиот”
(нецензурирана версия)
Възхвала на БЛОГА
Ако преди време някой ученик с целия си неизкусен и неизкушен акъл напишеше: „Имам блог” с „Г”, неговата учителка (или учител) по български език и литература без колебание щеше да сложи под съчинението му една голяма, тлъста, яркочервена двойка. Щото щеше да го сметне за неграмотник и невежа. Днес обаче не: като напише някой „Имам блог”, ние не се учудваме и не го обвиняваме в неграмотност и невежество, а го питаме за адреса – да видим какви ги драска там и какви ни ги разказва. Чак повдигаме вежди, че и лекичко му завиждаме: брей, откъде толкова време, че и блог да има. Блог-разказите са най-различни: някой споделя какво е ял сутринта, куркат ли му червата и как е минал сутрешният му тоалет; друг пък – обгазен от болките от текущото, дрънка и нарежда лоши и злостни думи срещу народ, държава, правителство и община – горивата покачили, данъците завишили, парното ограничили; трети пък, желаещ да сподели творчески хрумки и въодушевени настроения, пише ли пише стихотворения, очерци, репортажи от културни събития, давайки мнение след мнение за това кое го бива, кое го не бива, а кое е нито едно от двете. Съдници! Така че – след като има лични, политически и културни блогове, що пък да няма и идиотски блогове. И ей го на! – яви ни се един, за да ни разкаже за туй що е да си блогър, сиреч записвач на впечатления. Впечатленията обаче са разсеяно нещо, трябва да се систематизират, да се поподготвят „като за пред хора”. И дойде Весел Цанков, и видя блога на идиота, и подготви го като за пред хора… За пред нас, сиреч. Макар че ние хора ли сме, не сме ли, човеци ли сме, не сме ли и дали пък нашият автор не се гласи и нашите блогове да поподготви, тоест да ни вкара в своята си категория? И също като учителката, с която започнахме, да ни драсне едно тлъсто червено нещо отдолу…
Възхвала на НА
На е най-важната частица в българския език, нека си дойдем ние на граматическото наше зачинателство. Частица е за принадлежност: телевизорът е на поставката, вазата е на прозореца, човекът е на масата. Това третото е много важно: щом си на масата, значи човек си някому – ще се облажиш и ще се възмогнеш. На е частицата на просперитета, на развитието, на охолството – щом някому си на, значи на бял хляб го караш (а хайверът, както знаем, може и да е черен). Тук, по нашите местни краища, като че ли едно от най-главните неща е да смогнеш да вкараш частицата на към себе си и своето съществувание: да си на някого, на нещо, пък било то партия, учреждение, фондация, фирма, корпорация, род, клан или групировка. С други думи, търсим си вуйчото владика или баджанака, който ще ни подложи на лелеяната от всеки операция шуробаджанащина. Ама тази операция не ни плаши, напротив – привлича ни. То тъй е привлякла и Монаха, той на някого човек, пък селото, дето се е заврял – цялото негово. Само че частицата на има една особеност – като принадлежиш на, значи трябва и да се грижат за тебе. Очакваш ти тази грижа: да те захранват, подсушават, обличат, че и глезят. И ако не го правят, спираш да си на, отвръщаш се един вид. Разбунтуваш се срещу на-то, превръщаш се в не-на и тогава този, комуто си бил на, нека му мисли…
Възхвала на МЕСТНИЯ
Тука да си местен е предимство, а не недостатък. Това да не ни е Америка, дето напридошли всякакви откъде ли не със заветната цел да постигнат американската мечта. И кой откъде е, все за тази мечта говори. Тук българската мечта има едно важно обстоятелство – да си местен, да си оттука. Един да ти каже градски, друг пък още по-добре – селски. Неслучайно където и да пътувате с автомобил, притеснявате се, ако регистрацията ви не е от местните. Не зная дали има такова социологическо проучване, ако няма, социолозите нека се спретнат да го направят, а статистиците да го изчислят – какъв е процентът на автомобилите, спрени от органите на КАТ във Видинско например с видинска, тоест местна регистрация, и другите – със софийска или пък монтанска, няма значение. Май първите ще са доста по-малко от вторите и третите. Да си местен значи да принадлежиш, а от възхвалата на частицата „на” разбрахме, колко е важна тук принадлежността. Местните не са ни някакви чужди, те са си наши и както е казано, свои хора са, а на своите хора зъбите се не гледат. Наше момче, местно момче, наше момиче, местно момиче – как да не му се възрадваш, да не го подпомогнеш, да не му сториш хатър. Гдето сме поместени, там ни е хубаво, да не сме ние някакви си древни римляни, които са рекли: където ми е добре, там ми е родината. Нищо подобно, ние сме като от вица с червея-баща и червея-син: когато вторият попитал първия що живеят в това лайно, след като по света имало червеи, дето живеели в круши, в сливи и праскови, че и в Голямата ябълка, тоя му отвърнал: „Родина, сине!” Местни сме, тука сме, има ни. То, като погледне човек, това като че ли е най-същественото – да можеш да кажеш отде си, какъв си. Един германец стори така: като мотика се беше натаралянкал през това лято в размирния сега Тунис и като взехме да го пробваме кой е и отде е, той думица не можеше да обели, ама като чу: „Дойч, дойч?” – осафери се, светнаха му очичките, та го разбрахме от кое точно място е. Мястото сила дава и храброст, имаш ли място, като Антей си – ще се допреш до него и ще получиш мощ за борба. И затова има едно недоглеждане от страна на Монаха в тази книга и то е именно в това, че той не е местен, пришълец е, а ние още от Холивуд знаем какво да правим с пришълците – изтребваме ги. Та местните той е искал малко да поразмести, ама те не му се дали, наемници намерили, на етническата толерантност се опрели и възстановили справедливостта. Аз преди това си мислех, че това, което са възстановили, е социалната справедливост, ама не е тя – местническата справедливост възстановяват героите на книгата; справедливостта да не идва при тях някакъв си и да ги учи как да живеят. Защото те си знаят как – нали са оттука, не отдругаде.
Възхвала на ИДИОТА
Прочее и друго объркване трябва да поправя аз, възправил се на това място тук пред вас: вие всички сте се събрали и си мислите, че обилното количество дитирамби и размисли, които ви подхвърлям, са за Весел Цанков. Че каквото говоря, за него го говоря. Няма обаче такова нещо, в груба грешка сте. Дитирамбите, овациите и възхвалите ми са не за Весел Цанков, а за идиота. Е, ако за някои тия две идентичности – идентичността Весел Цанков и идентичността идиот, се припокриват, тогава дитирамбите ми са и за Весел Цанков. Но иначе са за идиота, който, както знаем, е припознат като нещо лошо и малоумно от древните гърци, които така наричали хората, отказващи да вземат участие в обществените овъргалвания. Ако от този ъгъл погледнем, то в България като че ли идиотите стават все повече, ама нейсе – няма да гледаме от този ъгъл, на друг ще се преместим. С идиот е сродна думата идиом, която определя един особен, характерен само за дадено място израз като например: „На баба ти хурката!” или „Те ти, булка, Спасовден!” Ако тръгнем оттук, ще изведем, че идиотът е един особен, характерен само за дадено място, но този път не израз, а човек. Е, и като си дадем сметка, че мястото, където се намираме, се нарича България, София – да уточнявам ли, че сме в БНР или до тук да спра?, – ще осъзнаем, че идиотът си е характерен за тукашното място, сиреч всички ние сме идиоти. Разликата само е, че някои са по-големи идиоти от други. Но и това е поправимо… Нали човек се учи, докато е жив. А на идиотлък да се учи докле е жив май най му иде отръки. Хеле пък на нас, българите, хептен отръки. Ако не ми вярвате, Весел Цанков питайте. И прочетете: „Блогът на местния идиот”! Там всичко, дето рекох, е по идиотски описано…
Митко Новков
Текстът е четен на представянето на книгата на Весел Цанков „Блогът на местния идиот” (Сиела, 2011), във фоайето на Българското национално радио.