Трийсетото, юбилейно издание на тазгодишната „Киномания” започна с две преминали при голям интерес ретроспективи – на Андрей Тарковски по повод 30 години от смъртта му, и на Бернардо Бертолучи – по повод 75 години от рождението му. Последваха много водещи заглавия, които идват у нас непосредствено след показа им на най-престижните кинофоруми по света.
Последният филм на американския независим режисьор Джим Джармуш „Патерсън“ вече си спечели славата на един от най-добрите филми на отминаващата 2016 г., а според някои критици това е и най-добрият филм на Джармуш през XXI в. Главният герой Патерсън (лишен от малко име – снабден само с фамилия), от малкия град Патерсън, Ню Джърси, е доволен от своето монотонно ежедневие на градски автобусен шофьор. Наред с шофирането другите неща, които изпълват живота му, са поезията и неговата приятелка. В началото тя му разказва сън за две близначки, които той по-късно среща на улицата. Оттам насетне почти всичко, което Патерсън вижда, е населявало преди това сънищата на неговата приятелка. Самите му дни сякаш се съизмерват с поетическия ритъм на стиховете, които пише, които обаче са лишени от рими – краят на строфите не е обвързан с поетически маркер. Така вечерите в бара са всъщност и най-голямата промяна в живота на Патерсън, тъкмо там се случва различното. Всъщност поезията, която звучи във филма, е на поета Рон Паджет, представител на Нюйоркската поетическа школа. Тя не се откроява със сложен поетически език, експресивен фигуратив и разгърната образност. Напротив, в нея иде реч за прости неща, описвани на един ежедневен, неразличим от разговорния език, език, захранен от разговори в градския автобус. Това, че Патерсън е поет, всъщност задава и своеобразната структура на филма – всеки един ден от седмицата, от понеделник до неделя, е с еднаква дължина и вътрешен ритъм, с повторяеми отрязъци, но и нови „фигури“, които допълват повествованието. Така хармонично-ритмичният живот на Патерсън се оказва заклещен в клопката на своята цикличност – краят на стихотворението отпраща към неговото начало, краят на седмицата вещае един вече преживян понеделник. Този ритмичен в своята фабула и форма филм, който разказва за опита за безметежно щастие, сякаш предава на зрителите си това усещане за ритмизирано съвършенство. Разбира се, не бива да се пренебрегват и заложените във фината изразност на Джармуш техники на подриване на този провинциално щастлив свят, техники, без които американският режисьор не би бил толкова любим вече десетилетия наред.
„Това е само краят на света“ е подмамващото заглавие на канадското дете чудо, както наричат родения в недалечната 1989 г. в Монреал Ксавие Долан. Това е шестият поред филм на младия режисьор, който всяка година е в програмите на Кан, сравняван е с Алмодовар и Франсоа Озон и е носител на множество награди. Филмите му, отличаващи се с изящна операторска работа, са изпълнени с особена болезненост, темите са на границата на личното и социалното, пропити са с младежки гняв и отрицание, но и с наивна сантименталност. Филмът, с който бе представен на „Киномания”, е по пиесата на френския автор Жан-Люк Лагарс, един от най-значимите модерни френски драматурзи. Съзнаващ риска да се екранизира театрална пиеса, Долан споделя, че се е лишил от цялото второ действие и от някои от монолозите в текста на Лагарс за сметка на заложения вътрешен конфликт между персонажите и скритите в отношенията им дългогодишни травми, премълчани болки и страхове. Като използва едни от най-характерните за киноезика изразни средства – близкия план, светлинния рисунък и монтажа, Долан предава на привидно затворената семейна история надвременни, почти митични измерения. Семейството в тази филмова драма, по подобие на Ибсеновите психологически пиеси, е разградено пространство, пълно с кошмари, тлеещи скандали и несподелена близост. Един човек се завръща при семейството си след 12-годишно отсъствие и не може да им каже най-важното – че умира, не може, защото всичко друго е по-важно – семейният обяд, прическата на майка му, шофирането на сестра му, децата на брат му. И в тази невъзможност за споделяне, в това родство без родство, в тази провинциална идилия като ад, се крие и огромният драматургичен заряд на филма на Долан. Ролите в лентата са поверени и изпълнени от блестящ актьорски ансамбъл в лицето на Гаспар Юлиел, Марион Котияр, Венсан Касел, Натали Бай и Леа Сейду.
Сред останалите впечатляващи заглавия на 30-ото издание на „Киномания” са „Хулиета“ на Педро Алмодовар, „Флоран“ с Мерил Стрийп, „Тихият залив“ с Жулиет Бинош, „Мълчание“ на Мартин Скорсезе и др. За радост, голяма част от филмите предстои да излязат по екраните през 2017 г. Тогава се очаква и появата на българския филм „Слава“, с който всъщност при огромен интерес и възторжени аплодисменти се откри кинопанорамата (повече за филма виж в бр. 34 на ЛВ).
ГАЛИНА ГЕОРГИЕВА
